www.24rodopi.com

26 години тъга за кебапче за 15 и бензин за 26 стотинки

петък, септември 91коментара

(Не)забравеният 9-и и бъдеще с носталгия по миналото

Жельо МИХОВ
Мавзолеят на „вожда” Георги Димитров е бил построен за рекордните шест дни. С ден повече трябваше на един вицепремиер, за да го разруши. Безумната идея и изпълнението й трябваше да заличат завинаги спомена от един режим и строй, в който уж всички бяха равни. Историята е доказала, че върху разруха и погром не може да се гради ново бъдеще. Гробницата на тоталитарния „фараон” трябваше да напомня на поколенията постаментите на класовата борба, която придобива съвсем различен характер от пиедестала на тоталитарното разбиране за „световно равенство”. Преосмислянето на подобна философия би била трамплина към израстване на новото общество. В противен случай в народната памет остават тежките въздишки за евтиния живот, страхът, преразказан като „сигурност”, големите покупателни възможности в празните магазини и, разбира се, един кофти „бомбаджия”.

Чеверме за „победата” или просто носталгия по младостта?

Маса на открито с дължина няколко метра. Скована е от дървета. Дълги трупи са използвани и за пейките от четирите й страни. Поставена е и закачалка, представляваща дебел прът, закован между съседни дървета. Встрани се стича водата от елаците на чешма, на около 20 метра по-нагоре. Личат и останки от огнище на няколко квадратни метра. Огромните дъбове наоколо почти не позволяват на слънчевите лъчи да „жигосат” със септемврийската страст на отминаващото лято всеки посетител на чешмата. Масата и пейките са занемарени, от пръв поглед личи, че събиранията там са рядкост. Местността е недалеч от родопско село. „Мястото за партийните ни празници. Нашата манифестация бе тук”, разказва 74-годишна жена от населеното място. Там са празнували в продължение на години 9-и септември. Въртели са се чевермета, а наборите са вдигали наздравици за празника, който отдавна вече не е бил в календара на държавната администрация.
„Събирахме се по 30-40 души, много от хората водеха и внучетата си. Въртяха се по две-три чевермета. Хората се настаняваха на масата или на земята край потока. Ледено студена вода, елаци, пълни с напитки. Весели разкази от миналото, в което държавата бе друга. В нея всичко бе подредено, хората не се притесняваха за утрешния ден. Имаше дисциплина, сигурност, работа за всеки. Тук идвахме хора, които цял живот са работели в едно предприятие. Нямаше смяна на професията, нито един ден без труд. Купихме си жилища, автомобили, стегнахме къщите си в селото и така един ден се върнахме отново тук като пенсионери, след един достойно прекаран живот с много работа. Девети спря да се празнува, а в държавата настъпи хаос. Младите живеят в постоянен стрес, често остават без препитание, парите им не стигат за нищо, бягат в чужбина. Навсякъде кражби и убийства. Това ли ви беше промяната? Затова продължихме да си честваме нашите празници и се събирахме тук, за да си спомним хубавото време, когато държавата беше в ред”, разказва 74-годишната родопчанка. Превита е на две. Ръцете й са сухи, почернели от слънцето, а по дланите следите от селскостопанска работа вероятно са незаличими. Малкият събор за Девети вече е в миналото. Годините са казали тежката си дума, чешмата е далеч, а кръгът от празнуващи се е стеснил до няколко души. Времето за празника вече е в спомените, както и младостта.

Кебапче за 15 стотинки, хляб за 18, 26 ст. за бензин, до 5 лева ток на месец...

„Работих цял живот. Марширувах по манифестации и смятах, че съм част от изграждането на едно здраво общество. Вървях с гордо вдигната глава и не се интересувах от политика. За това мислеха други. Превивах гръб в завода, за да може семейството ми да е добре. Купих жилище, ходихме на почивка всяко лято. Имах кола, която крета и до днес още. Стои на село, използвам я когато трябва да ходя за фураж за животните. Държелива е като мен. Общо взето живеехме добре тогава. Сега е ужас. Пенсиите не стигат за нищо. Помощ е само животът на село, където градината е магазинът и осигурява всичко необходимо. Как да не обичам онова време? Всичко беше осигурено. Трябваше само да работиш, а работа имаше. Мъка е сега. Синът оставаше често без препитание. Наложи се да заложи апартамента, за който аз се мъчих в завода цял живот. Взе пари от банката, оправи си документите и замина за Канада. Той също ходеше с плакати в ръце и скандираше. Но не по манифестации, а по митинги. Искаше промяна и на! Ето му я. Скубеше си косите толкова време без хляб, а после избяга зад граница. Труди се, ама навън. Има семейство, но все едно няма. Все е далеч”, споделя бай Гошо. Той е бил част от онова общество, заради което след Девети септември Първи май бе обявен за най-големия празник. Живял, видял, постигнал своето в битието си.
„Кебапче за 15 стотинки. Хлябът бе 18, през 70-те години зареждахме бензин за 26 стотинки за литър, нафтата за горене бе 8 стотинки. Плащахме по 3-5 лева ток. Кое време е по-добро, сегашното ли? Парите стигаха за всичко, а сега има всичко, но парите не стигат. Младите теглят заеми, влизат в дългове, стресът ги мори. Животът е ужасен”, казва родопчанинът. Мнението му се споделя от всички негови набори, независимо от етническата принадлежност, а когато говорят за едно време, обикновено завършекът на сравнителния анализ е с: „Жалко, че не сте живели по-дълго тогава, за да видите разликите”.

Руски автомобил и банани за Нова година

„Хубаво си беше едно време. Таванът на възможностите бе: жилище, руски автомобил, почивка. Осигурявахме си го. Цял живот работа и манифестации. По-спокойно беше. Сега за тези, които остават в страната, е същото. Максимумът е горе-долу сходен. Много неща има по магазините, но се купува, с известни изключения, същото.
Говорим сега за криза. Постоянно се натяква и се оправдава с нея.
Най-големият в държавата се хвали, че ял филии с мас. А, нашето детство да не би да мина с течен шоколад и майонеза?! Призовават ни да садим картофи. Заводът ми пречупи кръста и пак се навеждам, за да посявам. Не само картофи. Кого учат на „криза” те? Нямаше много неща по магазините, банани ядяхме само за Нова година, но животът ни бе спокоен, а спокойствието и сигурността за утрешния ден и бъдещето не се измерват в пари”, категоричен е бай Георги.

„Унищожиха съграденото с нашия труд!”

„Как можаха да взривят мавзолея на Георги Димитров?! Това бе престъпление, те изобщо осъзнаваха ли кой бе този човек и какво е сторил за страната? И какво направиха после-унищожиха всичко, съградено с труда на целия народ. Строихме ние, партията само командваше, но това бе нашият труд”, пали се 61-годишният Фикрет от Кърджали. Мъжът е убеден, че по „онова време” са били най-добрите години за страната.
Все повече хора над 50-годишна възраст въздишат с носталгия за евтините кебапчета и бензин, сигурността и бодливата тел по границите на една държава, превърната за 45 години в затвор за собствения си народ. Свободата за бедняка е съизмерима със салама…
24rodopi.com

Изпрати :

+ коментара + 1 коментара

Анонимен
10/9/16 09:47

Хубава статия. Макар,че съм на 53 год. се върнах назат с носталгия. Хубави времена. Спокойствие. На риба да отидеш, въдиците да си оставиш навън, на сутринта са там. Сега оная си работа да оставиш на пътя за секунди, като се обърнеш няма да я има. Гладен народ, жив дявол. Всеки гледа да ет клеца във въздуха.

Публикуване на коментар

Редакцията не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.


24rodopi - FACEBOOK I 24rodopi - FACEBOOK I 24rodopi - FACEBOOK I 24rodopi - FACEBOOK

Харесайте ни...

Изпращане на мейл адреса ви:

 
24 родопи