Проф. д-р Александър Чирков, 30 години след първата трансплантация
Проф. д-р Александър Чирков е роден е през 1938 г. в Лом. Завършва Висшия медицински институт в София през 1962 г. През 1966 г. заминава за Западен Берлин, където специализира при известния кардиохирург проф. Бюхлер. Последователно работи във Франкфурт и Фрайбург, а през 1981 г. става професор в Университета във Фрайбург. Специализирал е детска сърдечна хирургия в
САЩ. През 1986 г. извършва в София първата трансплантация на сърце в целия Източен блок. Женен за германката Мариане, има 3 дъщери, 1 син и 6-има внуци.
- Проф. Чирков, тази година се навършват 30 г. от първата трансплантация на сърце в България, извършена от вас. Поставихте начало на нещо, което в много страни е почти рутинна процедура, но в България нямаше особено развитие...
- Трансплантацията бе извършена през май 1986 г. Оперирахме малкия Иванчо от Кърджали. С екипа от лекари и сестри, който създадох в болница “Св. Екатерина” и която изградих заедно с тях и с помощта на контактите, които имах, можехме да направим чудеса. За съжаление обаче, в България завистта, злобата, омразата често слагат кръст на добрите идеи и намерения. Така стана и в този случай. Вече 11 г. сградата, в която трябваше да се развиват най-модерните тенденции в имунологията, която съпътства трансплантациите, седи недовършена зад болница “Св. Екатерина”.
Взеха болницата, която успях да изградя заедно с екипа, който създадох... Но какво направиха – нищо...
- Какво изпитвате, когато говорите за това – гняв, болка, разочарование?
- Нищо. Съжалявам, че съм подкрепял хора, които не заслужаваха. Пратих десетки мои ученици да се обучават по света, но част от тях после напуснаха България. Тук им бяха отнети възможностите да се развиват, а друга част си присвоиха направеното от мен и се интересуват само от печалбата. Изпитвам разочарование, че след като направих толкова много, постъпиха по този начин. Но знам, че колегите и обществото ме ценят. Направих кардиохирургия в Пловдив, в Бургас, помагал съм и на други болници да се оборудват. Помагах, защото имах желание страната ми да бъде на едно и също равнище с Германия, с Америка. Колеги от други страни идваха тук и се възхищаваха. Питаха: “Как го направихте?” Това бе по времето на Живков. Много съм му благодарен, защото, след като ме помолиха да дойда, ми дадоха възможност да работя .
- Как стана така, че “донесохте” трансплантацията в България?
- В началото на 70-те години бях в Алабама на една специализация по бебешка кардиохирургия. Тогава се интересувах за трансплантациите на сърце и ми казаха, че един от най-опитните в това отношение е проф. Шамуей в Станфорд. Тогава реших да отида да специализирам при него. Така попаднах в Станфорд. Много преди мен там специализираше проф. Кристиян Барнард от Южна Африка, който през 1968 г. направи първата трансплантация на сърце в света. По онова време това не можеше да стане в Европа или Америка, защото законите не го позволяваха, но по-късно се разви до степента, която виждаме днес.
- Какво научихте по време на специализацията при проф. Шамуей?
- Най-общо казано вземахме сърце от една маймуна и го поставяхме на друга и наблюдавахме развитието, страничните реакции и т.н. Там разбрах, че за да се направи трансплантация, трябва да се подготвят цели екипи, които да научат в различни институции в Америка най-финото, свързано с една трансплантация. Трябва да има подготвени кадри по вирусология и имунология. Присаждането на сърце е екипна дейност, не е шивашка работа – вземаш едно сърце и го слагаш в друго тяло. Важното е след това - как ще го понесе новото тяло, дали няма да го отхвърли, какво е нужно на човек, за да задържи органа, и т.н. Изисква се сериозен капацитет на техника, знания и специалисти, които работят в синхрон, водени от хуманни подбуди, а не само да мислят за собствения си джоб и собственото си издигане.
- Всъщност кога за първи път се върнахте в България, след като емигрирахте през 1966 г.?
- През 1980 г.
- Кога стана това?
- След 1966 г. не съм имал желание да идвам в България. Ако не бе Людмила Живкова, това можеше да не стане. Но тя потърси този контакт с мен и аз повярвах, че тя има влияние и може да постигнем нещо. Така и стана. После се запознах с Живков. Видях, че той е един изключително мъдър държавник. Това го казваха и Кол, и Геншер.
- Кога и къде се запознахте с Людмила Живкова?
- През 1979 г. във Франкфурт. Запозна ни тогавашният посланик. Тя бе чувала, че хора от властта са идвали за операция в Германия и поискала да се запознае с мен. На срещата ме покани да се върна да направя подобни операции в България. Каза ми, че вуйчо й Атанас Малеев е министър на здравеопазването и ще направят всичко нужно, за да подпомогнат работата ни. Организирах немски екип и дойдохме да оперираме в България. Когато дойдох тук, заварих печална картина...
- Живеехте във Франкфурт тогава?
- Не, бях се преместил във Фрайбург, защото там имаше невероятно развита сърдечна хирургия. Във Фрайбург се намира един от най-старите университети в Европа. Преди него е само университетът в Падуа, а след него – този в Хайделберг. Но истинският мотор на връщането ми в България бе министърът на културата Георги Йорданов, с когото и до днес ме свързва невероятно приятелство. Той идва няколко пъти в Баден Вюртенберг, срещна се с премиера на провинцията Лотар Шпет, с шефовете на клиниката, в която работех. Те не бяха много съгласни аз да работя в България. Казаха на Георги Йорданов: “Ние сме го извикали тук да развива сърдечносъдовата хирургия и кардиологията, а сега вие искате да го вземете. Ние какво ще правим?”. Тогава обявиха още две места и назначиха други професори, за да мога да дойда в България.
- Какво си спомняте за началото?
- Бе много трудно. Тук не можеха най-обикновена сърдечна операция да направят, да не говорим за операция на деца или трансплантация. Ние в Германия оперирахме бебенцата още в кувьоза, веднага след раждането, или бременни с тежки сърдечни заболявания. Оперирахме сърцето на майката и се израждаше детето в моята операционна. Всичко бях организирал. Като дойдох в България, реших, че с обучение и търпение нещата могат да се оправят. Всяка вечер събирах екипа от лекари и сестри в болницата и им четях лекции за най-новите медицински тенденции в света и в Европа, за взаимоотношенията между хората. Казвах им, че не може да има добро здравеопазване, когато няма хуманни отношения между хората. Бях създал школа, но, изглежда, в България завистта побеждава...
- Кой ви завидя?
- Да не конкретизирам имена, те са известни. Един от тях, който бе министър на здравеопазването, дори оперирах сина му, защото той каза: “Само Чирков искам да го оперира”. Но защо да се оплаквам – хората са структурирани така, изпитват повече завист, отмъщение, омраза, отколкото добрина, обич, разбирателство...
- Завистта ли съсипва България?
- Да. Тя е продукт на примитивност, на липса на възпитание. Ако човек е възпитан добре, той ще контролира всичките си действия и ще може да овладява това, което нарушава взаимоотношенията с другите, за да се осигури приятен живот, а не омраза. Ние сме такава хубава страна, но нямаме държава...
- Ако трябва да започнете отново живота си, какво ще повторите и коя грешка няма да допуснете отново?
- Ще направя всичко възможно България да стане правова държава. Това е основата на всичко – прилагането на правото и закона и наказването на онези, които го погазват. В една правова държава хората имат страх от закона. Те знаят, че ако направят нарушения, могат да ги осъдят, да ги поставят на мястото им – в затвора. Сега в България не е така. Каквото и да направиш, не влизаш в затвора. Живеем в мафиозна демокрация. Много неща бих направил, но пак ще попречат разни типове, свързани с този или онзи, или които имат много пари.
- Повече българин или повече германец се чувствате?
- Винаги съм се чувствал повече българин, но в Германия ми е по-приятно да живея. По-приятни са ми взаимоотношенията, атмосферата, хората, начинът, по който може да се разговаря с тях и да се решават проблемите. Хората са по-усмихнати, по-спокойни. Има цивилизовани взаимоотношения.
БД Онлайн
Успешна операция, но трагична съдба
Сърцето на Иванчо било от загинал при катастрофа, детето умира блъснато от камион
Денят е 14 май 1986 г. Оперира проф. Александър Чирков с екип от водещи кардиохирурзи от Сърдечносъдовата клиника при Медицинска академия (днес Университетска болница "Св. Екатерина") и от Института за спешна медицинска помощ "Пирогов". Тогава е спасен животът на 11-годишния Иван Сарафски от Кърджали. Момчето било в изключително тежко състояние. След прекаран вирусен миокардит сърдечният мускул не бил в състояние да изпомпва кръвта и единственият изход бил трансплантацията. Донор става починал преди часове при катастрофа тийнейджър с абсолютно здраво сърце, което веднага е пренесено от "Пирогов" в сърдечносъдовата клиника. Операцията е напълно успешна! Малкият пациент е спасен, организмът му приема новия орган и докторите са обнадеждени, че пред Иванчо се очертава дълъг живот... Той става всеобщият любимец на доктори и пациенти. Кърджалийчето прекарва цели 8 месеца в клиниката. През целия период лекарите се грижат изключително самоотвержено за него и не допускат усложнения.
Който трябва да загине от удавяне, не може да бъде обесен, гласи старата поговорка. Но при първия българин с присадено сърце нещата се развили другояче. Той се чувствал отлично с новия си орган и не могли да го откажат от лудориите, характерни за неговите връстници. И трагедията не закъсняла. Само две-три години след трансплантацията Иванчо въртял педалите на велосипеда из родния град, но го връхлетял фучащ автомобил. Травмите не били тежки и всеки пострадал на негово място щял да оживее, твърдели докторите. Чуждият орган обаче не понесъл усложненията и бил изхвърлен от организма на момчето.
24rodopi.com
Проф. д-р Александър Чирков е роден е през 1938 г. в Лом. Завършва Висшия медицински институт в София през 1962 г. През 1966 г. заминава за Западен Берлин, където специализира при известния кардиохирург проф. Бюхлер. Последователно работи във Франкфурт и Фрайбург, а през 1981 г. става професор в Университета във Фрайбург. Специализирал е детска сърдечна хирургия в
- Проф. Чирков, тази година се навършват 30 г. от първата трансплантация на сърце в България, извършена от вас. Поставихте начало на нещо, което в много страни е почти рутинна процедура, но в България нямаше особено развитие...
- Трансплантацията бе извършена през май 1986 г. Оперирахме малкия Иванчо от Кърджали. С екипа от лекари и сестри, който създадох в болница “Св. Екатерина” и която изградих заедно с тях и с помощта на контактите, които имах, можехме да направим чудеса. За съжаление обаче, в България завистта, злобата, омразата често слагат кръст на добрите идеи и намерения. Така стана и в този случай. Вече 11 г. сградата, в която трябваше да се развиват най-модерните тенденции в имунологията, която съпътства трансплантациите, седи недовършена зад болница “Св. Екатерина”.
Взеха болницата, която успях да изградя заедно с екипа, който създадох... Но какво направиха – нищо...
- Какво изпитвате, когато говорите за това – гняв, болка, разочарование?
- Нищо. Съжалявам, че съм подкрепял хора, които не заслужаваха. Пратих десетки мои ученици да се обучават по света, но част от тях после напуснаха България. Тук им бяха отнети възможностите да се развиват, а друга част си присвоиха направеното от мен и се интересуват само от печалбата. Изпитвам разочарование, че след като направих толкова много, постъпиха по този начин. Но знам, че колегите и обществото ме ценят. Направих кардиохирургия в Пловдив, в Бургас, помагал съм и на други болници да се оборудват. Помагах, защото имах желание страната ми да бъде на едно и също равнище с Германия, с Америка. Колеги от други страни идваха тук и се възхищаваха. Питаха: “Как го направихте?” Това бе по времето на Живков. Много съм му благодарен, защото, след като ме помолиха да дойда, ми дадоха възможност да работя .
- Как стана така, че “донесохте” трансплантацията в България?
- В началото на 70-те години бях в Алабама на една специализация по бебешка кардиохирургия. Тогава се интересувах за трансплантациите на сърце и ми казаха, че един от най-опитните в това отношение е проф. Шамуей в Станфорд. Тогава реших да отида да специализирам при него. Така попаднах в Станфорд. Много преди мен там специализираше проф. Кристиян Барнард от Южна Африка, който през 1968 г. направи първата трансплантация на сърце в света. По онова време това не можеше да стане в Европа или Америка, защото законите не го позволяваха, но по-късно се разви до степента, която виждаме днес.
- Какво научихте по време на специализацията при проф. Шамуей?
- Най-общо казано вземахме сърце от една маймуна и го поставяхме на друга и наблюдавахме развитието, страничните реакции и т.н. Там разбрах, че за да се направи трансплантация, трябва да се подготвят цели екипи, които да научат в различни институции в Америка най-финото, свързано с една трансплантация. Трябва да има подготвени кадри по вирусология и имунология. Присаждането на сърце е екипна дейност, не е шивашка работа – вземаш едно сърце и го слагаш в друго тяло. Важното е след това - как ще го понесе новото тяло, дали няма да го отхвърли, какво е нужно на човек, за да задържи органа, и т.н. Изисква се сериозен капацитет на техника, знания и специалисти, които работят в синхрон, водени от хуманни подбуди, а не само да мислят за собствения си джоб и собственото си издигане.
- Всъщност кога за първи път се върнахте в България, след като емигрирахте през 1966 г.?
- През 1980 г.
- Кога стана това?
- След 1966 г. не съм имал желание да идвам в България. Ако не бе Людмила Живкова, това можеше да не стане. Но тя потърси този контакт с мен и аз повярвах, че тя има влияние и може да постигнем нещо. Така и стана. После се запознах с Живков. Видях, че той е един изключително мъдър държавник. Това го казваха и Кол, и Геншер.
- Кога и къде се запознахте с Людмила Живкова?
- През 1979 г. във Франкфурт. Запозна ни тогавашният посланик. Тя бе чувала, че хора от властта са идвали за операция в Германия и поискала да се запознае с мен. На срещата ме покани да се върна да направя подобни операции в България. Каза ми, че вуйчо й Атанас Малеев е министър на здравеопазването и ще направят всичко нужно, за да подпомогнат работата ни. Организирах немски екип и дойдохме да оперираме в България. Когато дойдох тук, заварих печална картина...
- Живеехте във Франкфурт тогава?
- Не, бях се преместил във Фрайбург, защото там имаше невероятно развита сърдечна хирургия. Във Фрайбург се намира един от най-старите университети в Европа. Преди него е само университетът в Падуа, а след него – този в Хайделберг. Но истинският мотор на връщането ми в България бе министърът на културата Георги Йорданов, с когото и до днес ме свързва невероятно приятелство. Той идва няколко пъти в Баден Вюртенберг, срещна се с премиера на провинцията Лотар Шпет, с шефовете на клиниката, в която работех. Те не бяха много съгласни аз да работя в България. Казаха на Георги Йорданов: “Ние сме го извикали тук да развива сърдечносъдовата хирургия и кардиологията, а сега вие искате да го вземете. Ние какво ще правим?”. Тогава обявиха още две места и назначиха други професори, за да мога да дойда в България.
- Какво си спомняте за началото?
- Бе много трудно. Тук не можеха най-обикновена сърдечна операция да направят, да не говорим за операция на деца или трансплантация. Ние в Германия оперирахме бебенцата още в кувьоза, веднага след раждането, или бременни с тежки сърдечни заболявания. Оперирахме сърцето на майката и се израждаше детето в моята операционна. Всичко бях организирал. Като дойдох в България, реших, че с обучение и търпение нещата могат да се оправят. Всяка вечер събирах екипа от лекари и сестри в болницата и им четях лекции за най-новите медицински тенденции в света и в Европа, за взаимоотношенията между хората. Казвах им, че не може да има добро здравеопазване, когато няма хуманни отношения между хората. Бях създал школа, но, изглежда, в България завистта побеждава...
- Кой ви завидя?
- Да не конкретизирам имена, те са известни. Един от тях, който бе министър на здравеопазването, дори оперирах сина му, защото той каза: “Само Чирков искам да го оперира”. Но защо да се оплаквам – хората са структурирани така, изпитват повече завист, отмъщение, омраза, отколкото добрина, обич, разбирателство...
- Завистта ли съсипва България?
- Да. Тя е продукт на примитивност, на липса на възпитание. Ако човек е възпитан добре, той ще контролира всичките си действия и ще може да овладява това, което нарушава взаимоотношенията с другите, за да се осигури приятен живот, а не омраза. Ние сме такава хубава страна, но нямаме държава...
- Ако трябва да започнете отново живота си, какво ще повторите и коя грешка няма да допуснете отново?
- Ще направя всичко възможно България да стане правова държава. Това е основата на всичко – прилагането на правото и закона и наказването на онези, които го погазват. В една правова държава хората имат страх от закона. Те знаят, че ако направят нарушения, могат да ги осъдят, да ги поставят на мястото им – в затвора. Сега в България не е така. Каквото и да направиш, не влизаш в затвора. Живеем в мафиозна демокрация. Много неща бих направил, но пак ще попречат разни типове, свързани с този или онзи, или които имат много пари.
- Повече българин или повече германец се чувствате?
- Винаги съм се чувствал повече българин, но в Германия ми е по-приятно да живея. По-приятни са ми взаимоотношенията, атмосферата, хората, начинът, по който може да се разговаря с тях и да се решават проблемите. Хората са по-усмихнати, по-спокойни. Има цивилизовани взаимоотношения.
БД Онлайн
Успешна операция, но трагична съдба
Сърцето на Иванчо било от загинал при катастрофа, детето умира блъснато от камион
Денят е 14 май 1986 г. Оперира проф. Александър Чирков с екип от водещи кардиохирурзи от Сърдечносъдовата клиника при Медицинска академия (днес Университетска болница "Св. Екатерина") и от Института за спешна медицинска помощ "Пирогов". Тогава е спасен животът на 11-годишния Иван Сарафски от Кърджали. Момчето било в изключително тежко състояние. След прекаран вирусен миокардит сърдечният мускул не бил в състояние да изпомпва кръвта и единственият изход бил трансплантацията. Донор става починал преди часове при катастрофа тийнейджър с абсолютно здраво сърце, което веднага е пренесено от "Пирогов" в сърдечносъдовата клиника. Операцията е напълно успешна! Малкият пациент е спасен, организмът му приема новия орган и докторите са обнадеждени, че пред Иванчо се очертава дълъг живот... Той става всеобщият любимец на доктори и пациенти. Кърджалийчето прекарва цели 8 месеца в клиниката. През целия период лекарите се грижат изключително самоотвержено за него и не допускат усложнения.
Който трябва да загине от удавяне, не може да бъде обесен, гласи старата поговорка. Но при първия българин с присадено сърце нещата се развили другояче. Той се чувствал отлично с новия си орган и не могли да го откажат от лудориите, характерни за неговите връстници. И трагедията не закъсняла. Само две-три години след трансплантацията Иванчо въртял педалите на велосипеда из родния град, но го връхлетял фучащ автомобил. Травмите не били тежки и всеки пострадал на негово място щял да оживее, твърдели докторите. Чуждият орган обаче не понесъл усложненията и бил изхвърлен от организма на момчето.
24rodopi.com
Мир на праха му!
ОтговорИзтриванеАдмирации за д-р Чирков!
№ 1,
ОтговорИзтриванеMoje bi tqloto na edin 4ovek za da prieme drugo surce ot drugo tqlo, vajno e moje bi i na kolko godini e surceto :) az mislq 4e ne moje na 20 godi6en tqlo surce da raboti perfectno v tqlo 60 godi6en :) trqbva da ima strani4ni efekti nai malko :) spored mene kakvoto i da napravite... 4ovek pove4e ot 100 godini ne moje da izjivqva.
ОтговорИзтриванеZa da izjivqva spored mene vmesto da slagat organi ot drugo tqlo na tebe.. trqbva da se izhrani6 perfectno i nai ve4e da nqma psihi4eski tormoz!
Psihi4eskiqt tormoz precakva surceto, taka i surceto precakva psihi4eskiq tormoz!
Za6toto nai golemite veni sa mejdu ot korema kum surceto do ot surceto kum mozaka! :)
Kazvam tova za6toto ni6to ne sum u4il za Biologiq i t.n.
Ama vsi4ki idei i misul i t.n. vsi4ko se misli ot mozuk! a ne kompiutara da izmisli tezi ne6ta :) moje bi tazi teoriq deto izmislih na vednaj moje da sum az prav ne se znae ni6to.. trqbva da se probvat tezi teorii predi da se sudeistvat tezi ne6ta :)