www.24rodopi.com

На село се живее и с 8, и с 5 лева на ден

неделя, януари 295коментара

Далеч, на Изток, от суетата

„От години живеем и работим зад граница. Свиква се, но винаги ще си останем чужденци, чийто дом е далеч на Изток. В една страна, в една планина, която е по-ценна, красива и богата от всички държави, в които сме били. Но сме тук, защото така се налага…”.
Белгия, Холандия, Германия, Великобритания, Франция, Италия, САЩ. Навсякъде е пълно с нашенци, които споделят тези думи и битие на „скитниците на съдбата”. И докато вече има цели „квартали” с родопчани зад граница, родните им села опустяват. Превръщат се в причудлив пейзаж от рухващи покриви, дувари, буренясали каменни стени, до които водят очукани от времето пътища. Край тях изникват и нови къщи, строени от завръщащите се, но далеч по-малко спрямо напускащите. У дома остават старците като част от цялата тази отломка от патриархалното битие на планината.

Да се събудиш когато градът заспива

На село се става рано. Още по тъмно, когато в града затварят и последните барове, изпращайки окъснелите си гости.
„Животинките, те са като част от семейството. Трябва да ги нагледаш, нахраниш. Не може така, да се спи до 8-9 сутринта. Преди да запаля печката дори, първо отивам при тях, за да ги нагледам, нахраня. Сега трябва и сняг да се чисти, затова и лопатата е винаги под ръка. За нас си започваме да мислим по-късно”, казва бай Мехмед от кърджалийско село. Гледа две крави, има и няколко овце. Говори им. Всеки ден им разказва по нещо. Сигурен е, че хайванчетата го разбират. Обича ги колкото и жена си. Така дума 75-годишният родопчанин. Никога не е почивал, поне не помни. Винаги е захващал да върши нещо, а понеже денят не му стига, започва със задачите още по тъмно. И пак до тъмно.
„Да кажеш, че е лесно, ще лъжеш. Не е. Но това е животът. Нас така са ни учили. От малки на работа. Дали ще е на нивата, дали по къщата, дали със животните, но винаги на работа. Не сме имали много, но не сме били и хептен без нищо. И така си мина животът. Сега да сме живи и здрави и да се радваме на внуците. Дъщерята е тука, в града, ама синът е далече. Отиде в Германия, с внуците. Сега, като идват, малко трудно се разбираме. Те вече са по-така. Знаят езици, бъркат думи. Мило ми е като дойдат, тъжно ми е, че няма да останат. Тъй е то. Ние ще продължаваме, докато можем”, казва бай Мехмед. Погледът му е дълбок, поглъща като в бездна. Очите му са живи и дори усмихнати. Разговорът не е дълъг, защото възрастният мъж има работа. Трябва да нагледа отново животните.

Защо парите са на последно място в най-бедните кътчета на Европа?

 „За пенсиите какво да кажем? Те, като навсякъде. Малки, но спестяваме пак. Тук средно вземаме по около 250 лева. Има и по-зле, и по-добре. Оправят се хората, особено и ако има млади да помагат е още по-хубаво, но каквото това”, споделя баба Наска.
Продоволствието по селата идва от земята, животните и на последно място-от пенсиите. Няма необработен двор, няма къща без поне една животинка. Докато могат да се движат, нашенци не се отказват от стопанството.
„Ядем скромно, то и няма зъби за повече. Все да е нещо мекичко, супичка, кренвиршче. Няма вече възможност за салами и луканки. Трохите от масата отиват на кокошките, кокалчетата за кучето, обелките от зеленчуци за овцете. Хапваме и мислим за животните. Парите са основно за лекарства. Всичко си набавяме от земята и животните. Те ни хранят и издържат. Продавам много неща от градината. Плодове, зеленчуци-отивам на пазара и всичко свършва. Хората търсят истинското. А всичко истинско е тук. Парите ги спестяваме, за да дадем на внуците. Нас земята си ни гледа. Тук имаме всичко, от което имаме нужда. И спокойствието най-вече. Аз, като виждам по телевизора какво става, не смея да припаря в града”, споделя 80-годишната Севда.
Най-тъжно й става при мисълта, че с тях може да си отиде и селцето. Все по-малко хора остават, а младите избират друг живот.
Земята, животните, спокойствието. За тези хора това е най-важното. А за цял живот труд им се полагат между 5 и 8 лева на ден.

Селото и останалите млади

Има една изповедалня за мъките в планината и тя се помещава в местната кръчма. Там е като при лекар, ходжа и поп взети заедно-нищо не се спестява. Всяка тегоба е изречена, за всяка болежка има цяр. Обикновено високоградусов. Всичко се и документира. В тефтера с вересии. Срещу всяко име има записани продукти, на базата на които може да се направи дори психологически портрет на съответния жител.
Около 3000 лева на месец. Толкова струва нищетата на жителите на едно средно по големина село в Родопите. Това е сумата, която всеки месец определя недоимъка на хората в тефтера с вересии на местния бакалин. Тетрадката е голяма, прилежно разграфена, за да стигнат листовете за цялата година. Имена и цифри, хляб, ориз, леща, вафли, ракия… Колонките са пълни, на места зачеркнати, а след кривите линии на химикала следва нов ред и нов запис. Тефтерът е черен.
Обикновено в него се записват по-младите жители на селото. „Нямат работа, разбирам ги. Затова и ги записвам въпреки всички надписи, които съм сложил-на български и турски, че не се дава на вересия. Ако се хванат на работа, изкарат някой лев и веднага си плащат. Обикновено дори по-възрастните им покриват някои сметки. Затова младите не се задържат. Всеки иска да бяга нанякъде. Иска да работи, но за много пари. Тук гладен няма да умре, но хората си искат джобът да е пълен”, споделя магазинер в родопско село. „Може да са бедни, но хората имат достойнство. Имаха ли пари, никой нямаше да се записва. За кое по-напред да отдели? Иначе връщат при първа възможност. Погасяват и веднага отварят нова графа”, допълва мъжът, гледайки тефтера с черен цвят.

В планината времето е спряло


„Живеем като нашите прадеди, сякаш век назад. Всичко е същото. Ето ги сечивата, ето я земята, ето ги животните. Телевизорите няма да ни изхранят. Палим печките с дърва, превиваме гърбове в цепене на кютуците, когато падне сняг и колите не могат да дойдат-жените месят и пекат. Затова сме само старци вече тук. Ние сме в миналото и все едно никога не сме били другаде”, казва родопчанин на преклонна възраст от село с няколко десетки жители. В него наистина сякаш времето е спряло.
Жельо Михов,
24rodopi.com 
Изпрати :

+ коментара + 5 коментара

Анонимен
29/1/17 20:02

Робството и Геноцида с пълна сила продължава в новия век....до кога бедната провинция ще робува на кръвожадни те хиени от крадливия и корумпиран катун София....жълтите павета не са БЪЛГАРИЯ.....Има ли управници,народни представители които да видят истинската действителност на народа

Анонимен
29/1/17 20:45

ДО там издокараха нашите управници.

Анонимен
29/1/17 22:35

Che az s 2 lv v grada iskarvam denq.

Анонимен
30/1/17 12:04

S-2.lv kak izkarvash denya.ts tova mi e. Edno kafevseki den.lele malee.dayte da vi pomognem.koy s kakvoto moje?

Анонимен
30/1/17 13:06

Sdva leva u grada.hayde nedey ma razsmivay.ha ha ta edno kafense v gradu adin lev ma moy chovek.ti si unikat da znaesh.sha ta zapishem u knigata gines recorda.

Публикуване на коментар

Съдържанието на 24rodopi.com и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на 24rodopi.com, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на 24rodopi.com, посочване на източника и добавяне на линк към 24rodopi.com.
Използването на графични и видео материали, публикувани в 24rodopi.com. е строго забранено. Нарушителите ще бъдат санкционирани с цялата строгост на закона.
24rodopi.com не носи отговорност за съдържанието на коментарите под публикациите.
Администраторите на блог-форума запазват правото да ограничават или блокират публикуването им. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.


24rodopi - FACEBOOK I 24rodopi - FACEBOOK I 24rodopi - FACEBOOK I 24rodopi - FACEBOOK

Харесайте ни...

Изпращане на мейл адреса ви:

 
24 родопи