Родителите на Халил Мутлу му поставили ултиматум: Отидеш ли в града, не се връщай в Постник!

„Роден съм на село, израснах в Постник. Нашите се занимаваха с тютюн. В семейството ни бях най-малкият, четвърто момче. По-големите отиваха на тютюна, най-малките гледахме кравите и помагахме вкъщи. До 9 години дните ми минаваха така“, разказва в интервю за „24 часа“ Халил Мутлу, един от четиримата щангисти в света, спечелили злато в три поредни олимпийски игри.
Легендарният тежкоатлет е роден на 14 юли 1973 г. в момчилградското село Постник.
На въпроса на всекидневника „24 часа“ „Какви детски спомени от България пазиш и до днес? Какъв беше животът на момчето Халил, преди да стане шампионът Халил?“ той отговаря:
„На село имахме един комшия Ибрям. Дойде един ден и ми вика: “Ще станеш ли спортист?” А аз: “Да, ама какъв мога да стана аз?” А той: “Ще идеш в Кърджали, ще станеш мощен, ще научиш български език в града, ще се връщаш в края на седмицата на село, ще се хвалиш на приятелите, ще намериш нови.” Казах си: “Хубаво било това да си спортист.” Майка ми и баща ми казаха, че съм малък и трябва да мине още една година. Вече бях на 10 години, когато ме пуснаха. Щях да бъда в 4-и клас.
Самият Ибрям беше щангист в Кърджали. Енвер Тюркилери беше главният треньор в Кърджалийска област. Той го пратил с мисия: “Хвани го Халил и ми го докарай.” Майка ми и баща ми вече се съгласиха, но сега имахме нов проблем. Директорът на училището казал, че не може да ме пусне, защото в спорта няма гаранция, а аз съм трудолюбив. Казал им: “Ученето му е гаранция занапред, в спорта такава гаранция няма. Аз не разрешавам.” После дойде Енвер и започна да говори с директора. Мина месец-месец и половина в уговорки. През октомври отидох в Кърджали. Ново училище, нови приятели. Около 2-3 седмици по-късно във волейболната зала гледам, става калабалък. Отидох. Тогава за първи път видях Наим Сюлейманоглу. Той вече беше поставил първи световен рекорд и постигнал първи голям успех на световно първенство.
Голям народ се беше събрал. Казах си: “Като направиш нещо хубаво, така ще те посрещат”. И оттам лека-полека почнах да тренирам и преследвам целите си, не мислех за нищо друго.
Първия ден, когато влязох в залата в Кърджали, изобщо не знаех какво е това щанги. Гледам някаква гюрултия, някакви гири, викам - леле, къде отидох аз, какво направих? Около 6 месеца така си и продължи. Мислех си само как мога да се върна обратно на село. Майка ми и баща ми бяха ми казали: “Ние не искаме да отидеш, но ако отидеш, няма да се връщаш.” Ех, да му се не види, какво да правя? Но след шест месеца - вече и с езика нямах проблеми, и с приятели нямах проблеми, свикнах с града, заобичах и щангите. Така започна всичко“.
Халил си спомня първото изтласкване пред голяма публика и първия репортаж за него.
„Когато беше републиканското в Кърджали и господин Абаджиев беше там, бяха говорили с Енвер да ме пуснат да направя демонстрация. Викат ми: “Готов ли си?” А аз: “За какво?” Излязох. Да съм направил 40 кила изтласкване, не си спомням точно. Тогава излизаше вестник “Старт”. Бяха направили много хубав репортаж. Помня я статията за малкия талант Халил с много хубава снимка - не можех да стигна до магнезия и се бях изпънал на пръсти.
Тогава бях много щастлив. Вестника го четяха много. Всички комшии, познати ми викаха: “Браво, от теб ще стане нещо голямо.” Само аз не си вярвах. Тренирах си и това е. Изобщо не съм си поставял амбиции на всяка цена: “Ще стана шампион.” Просто тренирах. Осъзнах, че мога да стана световен шампион, след като станах. Тогава бях първи с голяма разлика. Е, в онзи момент си казах: “Не беше лесно да стигна дотук, ама вече мога да стана и олимпийски шампион”.
До 1985 година спортистът носи името Халил Алиев, по време на така нар. „Възродителен процес“ го правят Хубен Алипиев. След 1989 г. заминава за Турция и става Халил Мутлу. Той е трикратен олимпийски шампион по вдигане на тежести (Атланта 1996, Сидни 2000 и Атина 2004).
През 1993 г. показва, че идва голямото настъпление на 150-сантиметровия щангист от Постник, като печели световната титла за младежи. След това става петкратен световен шампион за мъже (Истанбул 1994, Лахти 1998, Атина 1999, Анталия 2001, Ванкувър 2003). Девет пъти завоюва злато на европейски първенства (Варшава 1995, Ставангер 1996, Риека 1997, Ла Коруня 1999, София 2000, Тренчин 2001, Лутраки 2003, София 2005, Линяно Сабиадоро 2008). Има над 20 световни рекорда в категории 52, 54 и 56 кг. Един от седмината атлети в света, вдигнали тежест, три пъти по-голяма от собственото им тегло. След последната евротитла прекратява кариерата си. Сега живее в Анкара и се готви един ден да оглави турските щанги.
На въпрос на „24 часа“ „Мислил ли си какво щеше да стане с теб, ако беше останал в България?“, той отговаря: „От време на време съм го мислил. Ако не ме бяха спрели точно когато започнах да вдигам в зала. Ако не беше даскалката ми казала: “Абе, вие утре-вдругиден ще отидете да се състезавате на друго място, ние напразно ли да ви готвим?” Може би още на олимпийските игри през 1992 г. щях да стана първи. Може би. Нищо не се знае. Но ако всичко се развиваше наред, можеше и още тогава да съм първи.
И щеше да си шампион за България...“, гласи репортерското питане.
„Да, сигурно, ако ме бяха оставили. Но ако в онзи ден даскалката ме беше питала: “Мутлу, ти в Турция ли искаш да идеш, или в Америка?”, щях да кажа Америка. Ние така учехме за Турция, че това беше много далечно място за мен. Системата ни готвеше така“, отговаря шампионът и добавя, че още обича и уважава учителката си.
„Преподаваше ми по математика, тя ми беше класна. Знаеше някои неща, защото беше в системата. Трябваше някой да ни го каже и в моя случай тя беше човекът. Не се отнасяше само за мен. Не ми каза и за Турция. Каза ми: “Ние ви готвим, а вие ще идете другаде, ще избягате.” Но решението не беше нейно. За всички спортисти в Кърджалийска област се отнасяше, казаха ни: “Закриваме щангите.” Махнаха треньорите. А без треньори как ще тренираш? После се отвори границата и съдбата реши да поема към Турция и да се върна към щангите“, допълва Халил Мутлу.
Треньорът Енвер уредил виза за Халил, но той тогава бил на 16 години и половина и до навършване на пълнолетие не можел да пътува сам зад граница.
„Трябваше ми семейство за придружител. При закритата граница много турци и българи искаха да отидат в Турция. Идва един: “Да ти дам 10 000 долара, дай ги на майка ти и баща ти, а аз ще дойда с теб за Турция”. Майка ми и баща ми не можеха да заминат, защото имаха с 2 години по-голямо дете, мой брат, който тогава беше в казармата. И не искаха да го оставят, защото после той можеше да остане сам в България. Икономически семейството ми нямаше възможност. Но тогава баща ми каза: “Ако ти имаш желание, можеш да отидеш.” Та се появиха много мераклии да дойдат с мен. Но си казах: “Чакай бе, има едно семейство - Ибрям, който ме вкара в щангите, да взема да отида с него, защото той ме запозна с щангите.” Той беше в Русия, бачкаше. Нали при нас щангите се закриха. Отидох при жена му и ѝ казах. Тя му се обадила и ми вика: “Не казвай нищо на никого, ние ще дойдем.” А по онова писмо на семейството имаше и готова работа, само да ме докарат до Одрин. Казах, че ще ида с първия ми треньор. А той също беше спортист на Енвер в “Арда” (Кърджали). На 29 декември 1989 г. вечерта тръгнах от апартамента на брата на Ибрям в Кърджали. На 31 декември бях в Анкара в дома на Енвер. Така започна моят живот в Турция, сам-самичък“, спомня си пред „24 часа“ шампионът от Постник.

24rodopi.com