Цитатът: Който говори турски – 5 лева глоба!

„Турци“ – партийци и агенти на Държавна сигурност, проведоха възродителния процес. Това твърди родопският писател Христо Красин. За една нощ чуждоезичните мюсюлмани се превърнаха в най-големите българи, пише той в неиздадената още книга „Има ли турци в България (за еничарите и днешните им наследници)“.
Вижте кратък откъс от книгата:

От щаба по възраждане на турскоговорящите българи беше издадена заповед в цялата община на обществени места, в личните домове, в това число и в интимните семейни гнезда да се говори задължително и само на български език. Турският говор беше обявен за „неразбираем“. Беше въведена глоба от 5 лева за всеки, който бъде уловен, че говори на „неразбираем“ турски език.
Където и да се появеше новият българин Александър Карабашев, около него наставаше тотално мълчание. Не се говореше дори и на разбираеми езици…
Понякога шефът на щаба по преименуването Александър (Селяхедин) влизаше в местния ресторант, за да си вземе готвена храна за вкъщи. Още при появата му на входната врата в препълнения салон на заведението рязко настъпваше ледена тишина. Той прекосяваше залата между масите и влизаше в офиса, където пазаруваше от кухненския бюфет. Наличните във въздуха на заведението мухи бръмчаха спокойно и се чуваха от всичките поне двеста души, насядали в ресторанта. Едва след като Карабашев излезеше, над масите наставаше обичайната шумотевица, като се говореше изключително на български език… и само от ухо на ухо се шушукаше „неразбираема“ турска реч.
В Ардино една сутрин пред едно кафене се разговорих на кратко с доста по-възрастен от мен местен познат. Човекът ми говореше на турски, така му отговарях и аз. Не бяхме забелязали как покрай нас изникна милиционерски патрул. Поискаха ни паспортите. Прегледаха обстойно моя. Изразиха учудване, че съм българин, а не спазвам изискването да не говоря на неразбираем език! Реших да не им възразявам, че този език колкото и да е турски, все пак е разбираем за мене… Отрязаха ми квитанция и ми поискаха пет лева глоба… Платих парите. Така и аз се почувствах пострадал от „възродителния процес“!… Това обаче беше най-малкото, което ми е било писано да изживея около тези събития…
През януари 1985 година си бях за няколко дни в Ардино. Обстановката видимо изглеждаше спокойна. Ежедневният живот си течеше както обикновено. Единствено учестените милиционерски патрули по улиците допълваха иначе еднообразния обществен пейзаж! Патрулираха млади момчета, които не бяха от местните милиционерски служители. Носеха обикновени милиционерски униформи с нашивки на младши сержанти и сержанти. Всички се досещаха ,че непознатите младоци са „червени барети“, облечени в елементарни униформи на вътрешното ведомство… Това, за което основно следяха тези момчета, беше говорът! Естествено, присъствието на „баретите“ целеше и всяване на респект, както и физическа намеса в случай на нужда…
Беше ми доста странно обявяването на един език за „неразбираем“! Това беше някаква недомислица, която ръководителите на възродителния процес не бяха догледали. Аз, чистокръвният българин, разбирах добре турския говор, но можех да употребявам като език едва половината от лексиката му. Общо взето обаче добре се разбирах с приятелите си с турски майчин език.
Още като пристигнах в района, бях предупреден, че не трябва да говоря на неразбираеми езици и за такъв ми беше посочен турският. Аз възразих, че този език го разбирам в някаква степен и не ми е ясно защо да не го ползвам в случай на нужда. Приятелите ми, вече „нови българи“, ми обясняваха, че може да имам проблеми с… младите „милиционерчета“ по улиците. Знаех, че са „барети“ и че момчетата си вършат работата… Не можех обаче да схвана проблема с употребата на езика…
С мой местен приятел и съученик, вече бивш „турчин“, реших да се поразходя по улиците на градчето. Милиционерските патрулни двойки бяха почти на всякъде. Запитах приятеля ми какво означава „неразбираем език“ и как младите „барети“ в милиционерски униформи, които сновяха насам натам разбират това. Бившият „турчин“, който от тази сутрин вече бе чисто нов българин, ме загледа неразбиращо. Наложи се да проверя нещата по друг начин.
В момент, в който почти се разминавахме с двойка „барети“, започнах да рецитирам на доста висок глас строфи от стихотворение – шедьовър на Сергей Есенин:
“Ты меня не любишь, не жалеешь,/ Разве я немного не красив?/ Не смотря в лицо, от страсти млеешь,/ Мне на плечи руки опустив.
Молодая, с чувственным оскалом, Я с тобой не нежен и не груб./ Расскажи мне, скольких ты ласкала? Сколько рук ты помнишь? Сколько губ?
Знаю я – они прошли, как тени,/ Не коснувшись твоего огня,/ Многим ты садилась на колени,/ А теперь сидишь вот у меня”.
„Милиционерите“ се позаслушаха, но ни отминаха усмихнати… Изглежда руският език за тях беше разбираем и нямаха нищо против да си говорим на него…
Дебнех следващия патрул, с който предстоеше да се разминем. И в подходящия момент, когато бях сигурен, че ще ме чуят, обърнах се към приятеля си, с когото се разхождахме, и изрецитирах гръмогласно:
„Maitre Corbeau, sur un arbre perche,/ Tenait en son bec un fromage./ Maitre Renard, par l’odeur alleche,/ Lui tint a peu pres ce langage:/ „Et Bonjour, Monsieur du Corbeau…“
В превод: „Гарванът, кацнал на едно дръвче,/ държеше в човката си сиренце./ Лисицата, привлечена от аромата, го омайва с думи благи:/ „Е! Здравейте, г-н Гарван…“
И така, както изрекох тези строфи и се канех да кажа следващите, двете барети, пременени като хрисими милиционерчета, ни се изпречиха на пътя и ни поискаха документите. След това единият ме запита не знам ли, че е забранено да се употребяват неразбираеми езици. Обясних, че за мен този език е разбираем и че съм го изучавал в гимназията все пак, за да го ползвам! Преведох им произнесения от мен куплет от баснята „Гарванът и лисицата“ на знаменития Жан дьо Лафонтен, като им казах, че това е само едно безобидно стихотворение. Момчетата най напред ме запитаха кой е този Лафонтен, който разпространява поезия на неразбираем език, и къде се намира в момента? Както и мога ли да им дам адреса му? Обясних, че става дума за отдавна починал френски баснописец и че стихът е на френски език. Те се спогледаха, почудиха се… и се разсмяха. После се извиниха и ни върнаха паспортите…