Стоеше в кръчмата и се взираше в чашата. Търсеше някакво шантаво отражение. Отражение на себе си, ама изкривено. Смяташе, че така ще достигне до по-дълбок извод за всичко. Ама не ставаше. Пък и течността свършваше периодично. Поръчваше нова и отпиваше. Пак вглъбяване, пак цигара.
Пожълтели
от никотина мустаци, сбръчкано лице, бразди повече в ъглите на очите, отколкото
по челото. Едно време се смееше повече. Така се отпечатват годините. След
50-ата целият характер е изписан по лицето.
Зяпа и се
чуди. Нищо не вижда. И пак поръчва. С надежда да прозре.
И не става…
***
Щерка му се
събуди рано сутринта от гадната аларма на олющения телефон. Беше намразила
мелодията. Някакво шампанско и сълзи. Майната му на газираното, майната му на
всичко, на живота, на нищетата.
И така
стана и пое към поредния ден на гроздобер…
***
Десетки
заминават, десетки ги изпращат. Включително и гъските. Пълен автобус тръгва от
Разградско с гроздоберачи за Франция.
„И при вас
ли е така?“, пита мъж от другия край на България свой приятел от Родопите.
Що-годе
същото. Ако не са хората от планината, кой ще им обгрижва селското стопанство,
кой ще строи?
***
„Обикновено
сме във Франция,
по нивите. Заминаваме още в началото на лятото. Много
тежко. Дават пари, ама… Винаги предлагат да останем и за гроздето, но няма. Щерката първа си тръгна. Има ужасни болки в кръста.
Приключвам кампанията и се прибирам и аз“, споделя жена от Родопите, която от
години е на нивите във
Франция. Мълчи за заплащането.
„Преди ни
даваха по 35 евро на ден. Седем дни в седмицата. Грозде. Нито един африканец
няма там, нито един арабин. Само роби от Източна Европа. Това ни донесе ЕС,
свободно пътуване и работа. Благодарни сме. Радваме се, че тогава ни приеха в
Клуба на богатите. Ние също се замогнахме. Успяхме да постигнем много неща,
превивайки гръб под палещото слънце на Западна Европа. Радвахме се, че тези от
Африка не работят това. Така има повече за нас. 35 евро на ден малко ли са?!
Дори за 25 щяхме да се съгласим. Европа е прекрасно място за живот.
Най-хубавото. Нищо, че бяхме в едни каравани. Ама нас не ни гледайте. Ние сме
дошли заради друго. Добре, че е ЕС! Това е най-хубавото нещо, което се е
случвало на нашата държава“, реди като ромка пред баничарница родопчанка,
заровена в спомените си от плантацията за „бели роби“ във Франция. Тя е доволна.
И благодарна.
Видяла е
свят, все пак!
***
„Селата обезлюдяха. Откакто влязохме в ЕС всички напуснаха. Млади хора няма. Работят в селското стопанство, в строителството. Идват си рядко. Нещо постегнат по къщите и после пак бягат. Охкат и пъшкат, ама така е то. Тука пък земята въздиша“, коментира темата селски кмет в Родопите.
Ситуацията
е идентична във всяко малко населено място в планината. Дори в градовете.
На ЕС
трябват черноработници. Защото дори бежанците не се захващат с такава дейност.
Ама нашите нали
били мързеливи, бай Ганьовци, че затова.
***
„Поне седем
млади мъже починаха по строежите в Западна Европа. Отидоха, за да стегнат
къщите си, да осигурят приличен начин на живот на семействата си. После-край.
Събирахме пари, за да върнем телата и да ги погребат тук. Това не е работа“,
казва мъж от бивше миньорско село. Наблизо е имало рудник. Отдавна затворен. В
населеното място са били построени блокове за работниците. Сега празни. Едно
време е било друго.
„Живях в
Истанбул 30 години. Задушавах се. Там няма въздух. Едва дочаках до пенсия и се
върнах в родното село. Тук ми е хубаво, спокойно. Ама няма хора. Аз помня едно
време какъв калабалък беше. Сега е пустош. Тогава бе по-хубаво. Сега е тъжно.
Не съм смятал, че пенсионерските години ще прекарам в тъга“, пък казва прибрал
се от Турция изселник. От същото миньорско село.
***
„Членството
на България в ЕС и НАТО да се узакони в Конституцията ни. Да се забрани
провеждането на референдуми за излизане на България от тези съюзи“.
Това
предлагаше преди време
един полуевреин, полуродопчанин. Много известна персона. Няма нужда да
припомняме името й. Човекът с трабанта. Човекът, който рони сълзи единствено
при влизането на България в НАТО. Който една капка не е пуснал за изнемогващата
бабичка дори в родното село на майка му.
Няма да го
стори. Той се кланя на други „богове“, пардон, олтари на мамона.
Знаете го.
Човекът си
има приоритети. Никога България да не излезе от тези алианси на
продоволствието. Ама за него.
Пък и
трябва да има гроздоберачи, ягодоберачи и други берачи за белите господари.
Той ще
осребри слугинажа си. Както го е правил 3 десетилетия.
Орден на
Трабанта, първа степен.
***
Отново в
бедната, одрипана, тягостна кръчма в селото. При опушения мустак на вглеждащия
се в чашата несретник. Тъжащ за всичко. Свито сърце, дробове с никотин,
впианчен мозък. Но с прозренията на нормалния човек.
Кръчмарят
увеличи телевизора. Новини.
„Министерският
съвет одобри проекта на Закон за изменение и допълнение на Закона за
енергетиката, с който се предвижда пълна либерализация на пазара на едро на
електрическа енергия и преминаването на битовите потребите също на свободния пазар от 2026 г. Според това
битовите крайни клиенти на електрическа енергия остават на регулиран пазар до
31 декември 2025 г., след което се осигурява постепенно пълно дерегулиране на
цените на дребно за домакинствата, успоредно с пълната възможност за смяна на
доставчика“.
-Ей сега си
е.а майката. С`я, да ви
го преведа. Едни хора, дето ни са произвели, ни са доставили ток, ще го купуват
и продават. И до нас ще стига на каквито цени си рекат. И като почнем да
плащаме по 400-500 лева ток, ще видите къде сер.т гладните-провикна се един мъж
от съседната маса.
-И горивата
да станат 10 лева за литър, че да огладнеят и софиянци, че си мислят, че както
е там, така е в цялата страна-допълни друг.
В този
момент телефонът на опушения мустак звънна. Бяха му го подарили децата.
Допотопен. Научиха го само на зеленото и червеното копче.
Вдигна.
Отсреща бе щерката. Рече: „Тате, добре, че е Европейският съюз, изкарах пари!
Кръстът ми се скъса, ама спестих за ремонта на покрива. Няма да капе вече“.
Мъжът
затвори. Пак се огледа в чашата. Покривът нямаше да тече, но сълзите му се
стичаха.
„Робинята
ми, моя, златна, ех!“,
рече си наум и преглътна наведнъж остатъка от съдържанието в чашата. Стана и пое към вратата.
Навън го посрещна ръмеж. Дъждът се сля със сълзите.
Бавно
потегли по калта към малката си къща, която бе успял сам да съгради докато
можеше да работи. И то в България…
