Жельо МИХОВ/24rodopi.com/Общество„Най-доброто и най-ценното в моите представи са мостовете. Те показват
мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се е спрял пред него, а го е
преодолял“.
Иво Андрич
Мостът над Арда. Свързва „стария“ Кърджали с новия квартал.
Символ на младостта и бъдещето на социализма. Пренасяйки миналото в бъдещето
през реката. Въздигащ панелните гиганти, които да приютят новото поколение на
промишлеността в Родопите. Достигащ отсрещния бряг, когато още там бе едно
поле. Но после…
После се превърна в град в града. И дойде свободата. Нахлу
като приливна вълна от язовира из коритото на Арда. Отхапваща дори пръстта,
поглъщаща камъните, скриваща дървета. Свободата като водна стихия. През моста
крачеха тийнейджърите, за които 90-те години бяха символ. На всичко
недоизказано. Плесница по бузите заради изкушенията, които носеха. Юмрук за още
по-непокорните, обеца на ушите на взелите си поука, но и възхита в недоимъка на
свободия. Преминаването през моста означаваше марш към победата на
свободолюбивите, на които никой не им определи лимит на възприятията.
Кърджали през 90-те
години на миналия век
Въздухът е по-различен. Заведения никнат като гъби. Кръчмите
са пълни с народ, който твърди, че диша свободно. Започва да се усеща влиянието
на щатските долари и германските марки от първите, престрашили се да променят
съдбата си на запад, демонстрирайки нов стандарт отново в родния град. Кърджали
е пълен с народ. Няма и помен от строителството, което ще се развихри след като
настъпи новият век. Атмосферата е като след лятна буря, замела прахоляка. Соц
миналото е още живо, но в контраст с новите светлини като в американска
реклама. Паметникът на Вожда Георги Димитров го няма, но в района около него
вечер дъни силна музика.
„Дискотека „Орфей” беше една от новите емблеми на Кърджали.
Символът на 90-те години. Беше младежкият бар. Заедно с „Торонто”, „Веселиано”,
„Арпезос”, Младежкия, „Олимп”, „Париж”. Там беше царството на купона. Всеки
петък се превръщаше в центъра на града. Петък вечер бе празникът на Кърджали.
Цялото поколение, родено през 80-те, търсеше забавление в „Орфей”. Входът бе 2
лева, от които лев куверт. На някои от талоните цифрата през нощта достигаше до
3000. Толкова хора са преминали през бара. Охраната дори не пускаше след
определен час-просто нямаше как толкова хора да се поберат в помещението.
Водките бяха в пластмасови чашки. По сто грама във всяка, наредени като армия
на бара. Талонът за лев на входа се заменяше със 100 грама някакво незнайно
какво производство алкохол.
Любов по, над, под
масите
Излизаш с няколко левчета и се превръщаш в
куршумонепробиваем, а се прибираш майконеразпознаваем.
Това бяха 90-те години, спомнят си тийнейджъри по онова
време.
Пълна свобода.
Кръчмите увеличават потенциал спрямо глава от населението и
работа и клиенти има за всички. Празно не остава.
Няма кой да иска лични карти, да търси години. Моралът се
крие нейде из портфейлите.
-Имате ли пари?-въпрос от сервитьорка към хлапаци, седнали
на две съединени маси.
-Естествено-хоров отговор.
Доставя се. Разбира се, алкохол.
В същото време „зелените паспорти“ губят смисъл в задните
джобове на дънките. Губят и форма. Логиката на прохождащата демокрация е „Имаш
пари, значи пиеш“. В противен случай „Гоу хоум“, по американски.
Иначе като в латино сериал. Всички се обичат и всички се
мразят. Прегръщат се в кръчмите няколко поколения пациенти на началната фаза на
прехода. След определен брой питиета и някои завършват под масите. Други са с
различни тегоби по лицата след аргументацията при спора. Трети са качени на
масата и аха да стигнат небесата на свободата.
Всичко свършва в малките часове. До следващия ден…
Далавери, дрога,
марки
Всичко се изчислява в марки. Всеки говори за далавери във
възхода на чалгата, възпяла всякакви криминални елементи от обществото. Дънките
се цепят навсякъде. Радка клати гърди и всичко за „пет`стин марки“. Любими
фрази, любими питиета. Марковите цигари се поставят на централно място на
масите, защото са единствен документ за самоличност. „Това съм аз, такъв и
онакъв съм“, идат да рекат.
Дрогата вече шества победоносно. Като на манифестация за 9-и
септември. Два лева цигара трева. Чук за главите, които искат на всяка цена да
елиминират интелекта от уравнението за живота. Арда изглежда толкова плитка, че
може да се прекоси дори лазейки…
Партии любими
Толкова марки дънки се появиха, сякаш отражение на броя на
партиите. Никой не ги е чувал, но са физически съществуващи. И всички са
ментаци. Но и любими.
Започна да се създава кастата на слугите. Няма значение
какъв си. Важното е-да си избрал правилната партия, да си верен до гроб, да се
кланяш на когото трябва, да облизваш без замисляне задни части и… И ставаше
чудото, което препика дори изфантазираната американска мечта. Партиите
създадоха толкова много богати хора, че не се чудете защо за 36 години
демокрация още партийното членство е най-жадуваното от нефелния труженик.
Лъжеш, лижеш, мажеш и нещата потръгват. Отново с условието,
че си избрал победителите. Това и предопредели тази каста на хамелеоните.
Преспалите с всякакви идеи. Няма значение с коя и какъв е размерът, важен е
крайният ефект, който задължително е в посока задните части, където обикновено
са намира портфейлът и… И нещо друго, което отдавна е загубило значение и се
върти наляво и надясно.
„Свободата, която
някои не успяхме да понесем”
„Градът се променяше, нещата станаха други. Футболната топка
остана на заден план. Кръгозорът на
човек расте паралелно с бетонните величия, които никнат едно след друго. Центърът
се отдалечава все повече, до предградието се появява друго, между панелките се
образува цяла артерия. И така си кипи животът в крайния квартал. Всичко беше нормално докато в един момент,
знаеш как беше. Големите катаклизми по високите етажи на държавата превърнаха
сякаш за една нощ улиците в най-страшния кошмар. Пред магазините пенсионери се
сражаваха са по един хляб, заплатите се сринаха до няколко долара, а „баварци”
тройка с черни джамове свиреха с гуми по кръстовищата. Чувствахме, че те бяха
закона. Анцунг, маратонки, които не са „Ромика”, ланец. Т`ва беше огледалният
свят на бедността. Това жадувахме, момчетата, които наблюдавахме ставащото.
Искахме да имаме повече. И така, някои се забъркахме с неща, които не трябваше.
90-те години бяха чудни, друг вид свобода, която някои не успяхме да понесем”,
разказва един потърпевш.
90-те си отидоха
ведно с тътена на баровете,
които се пръскаха от народ. Пълни с новото поколение, което
научи за живота от тях в челен сблъсък.
Градът е друг. И няма нищо общо с тогава. Размахът на
строителството е такъв, че Кърджали е изменил облика си. Разширява границите
си, но хората намаляват. И почти цяло поколение вече не е част от бъдещето на
града.
Свободата, която ги
превърна в роби
90-те носеха толкова свобода, колкото разумът не можеше да
побере. Отвориха врати, граници, разшириха хоризонта. И превърна хората в…
роби.
Слуги на парите, ратаи на Западния свят, в който затърсиха
щастие. Пристрастени дори към малкото, което имат у дома. Задоволяващи се с
подхвърлените подаяния на изградилите си собствени паметници партии. Скланящи
глави към силните, като в онова време. Одуха ги вятърът над реката, над моста,
който свърза две епохи, простуди ги и… И всички са отново с вируса на
абсолютното подчинение, мълчание, страх.
Сега всичко е празно. 90-те бе ерата на преосмислянето. Не
на смяната на господарите и коронясването на нови.
Трудно бе да се разбере на момента.
