Михаела Илиева/24rodopi.com/Общество35 000 - толкова са новодиагностицираните случаи на
злокачествени заболявания в България всяка година. Около 35 000 души чуват
думата „рак“ за първи път. Толкова са и различните истории, както и реакциите
на въпроса, който никой не си задава на глас, но всички чуват вътре в себе си:
„Ще умра ли?“.
Всяка година над 18 000 души в България губят живота си
вследствие на онкологично заболяване. Страната ни остава сред държавите в
Европейския съюз с висока смъртност от рак и с по-ниско от средното ниво на
профилактика и скрининг. Но тези числа не показват треперенето на ръцете,
докато пациентът чака резултата от поредното си изследване. Не показват и как
едно семейство започва да брои времето по контролни прегледи, а не по празници.
Зад всяка статистика, обобщена в таблици, стои истински
човек - със страхове, мечти и молба за поне още един ден.
Такава е и историята на Гергана Минева. Тя е от София.
Завършила е финанси, начална и специална педагогика. Работи като държавен
служител с млади хора - работа, която обича, защото вярва в смисъла да помагаш
на другите да намерят своя път. Тя е майка, професионалист, активен човек. Има
планове, има мечти, има бъдеще, което изглежда ясно очертано. Болестта не
присъства в това бъдеще.
Историята й започва с появата на първите симптоми. Нищо
драматично и нищо, което да крещи „рак“. Гергана постъпва така, както постъпват
хилядите жени по света - търси лекарска помощ. Попада на специалисти и получава
диагноза. Назначена й е хормонална терапия и абразио. Тя се доверява, защото
така сме научени - да вярваме, че системата ще ни хване навреме, че някой ще
види онова, което ние не можем да видим.
По време на последвалата оперативна намеса обаче се
установява, че има голямо злокачествено образувание на шийката на матката. След
като упойката преминава, лекарката й казва, че трябва да й съобщи нещо, но не
знае как. В този момент Гергана пита директно: „Рак ли е?“.
„Сякаш сърцето ми се разтопи в огън - като лава, която
премина през цялото ми тяло“, разказва тя по-късно. Това е мигът, в който животът
й се разпада на две части - преди и след диагнозата.
И все пак, вместо паника, вместо срив, вместо отказ, при
Гергана се случва нещо друго. След първите минути на шок идва мобилизацията. Тя
започва да търси информация за най-добрите онкогинеколози. Говори с приятели и
в рамките на дни вече има час при един от най-добрите специалисти. Следва тежка
операция. Туморът е над шест сантиметра, слепен с пикочния мехур. Диагнозата
вече е стадий 3Б. Има метастази в един от 18 отстранени лимфни възли. Ракът е
агресивен.
По думите на хирурга е било недопустимо такова образувание
да не бъде забелязано по-рано. В това „недопустимо“ се съдържа не просто
медицинска констатация, а диагноза на система, в която профилактиката често
идва твърде късно.
След операцията започва лечението - лъчетерапия и
химиотерапии в софийска болница. В началото Гергана вярва, че всичко върви
добре, защото няма тежки оплаквания. По-късно осъзнава колко много липсва. Няма
реални срещи с онколог по време на терапиите. Никой не й обяснява резултатите
от кръвните изследвания преди всяка вливка. Няма указания за хранене, режим и
възможни усложнения. По време на вливане я изпращат на лъчетерапия. Седи с
часове на трикрако столче. Четирима души са в помещение с размерите на тоалетна.
Лечението върви, но човекът остава сам и лишен от истинско, качествено
здравеопазване.
Три месеца след края на терапията Гергана сама открива
болезнено образувание в рамото на дясната ръка. Онкологът е убеден, че е липом.
Хирургът и специалистът по образна диагностика мислят същото. По нейно
настояване обаче образуванието е отстранено. Хистологията показва метастаза от
същия рак. Отново следват уверения, че няма повод за тревога. Интуицията й
обаче не я подвежда и впоследствие се оказва, че има втора метастаза с точна
локализация. Следва нова операция.
Случаят е определен като уникален - без протокол за лечение.
Гергана търси помощ в болници из Европа. Отговорите са сходни: не са срещали
такъв случай. Единствено болница в Турция заявява, че не знае за подобен казус,
но ще опита да я излекува. Тя няма финансови средства. Приятелите й за броени
дни събират необходимата сума. Там преминава през нов курс лъчетерапия и много
по-агресивна химиотерапия. Има усложнения, но има и шанс.
„Нито за миг не съм изпадала в отричане, гняв или страх“,
казва тя. Страхът й е друг - че ако не се справи, ще лиши децата си от майка.
Тя приема болестта като предизвикателство. По време на първата операция
преживява нещо, което описва като тунел, среща с починалите си родители и послание,
че има още работа - да помага на хората.
Днес Гергана казва, че е спечелила себе си. Открива таланта
си да рисува, започва да прави портрети, пише книги и сценарии за детски
училищни празници. Написва книгата „Изхвърли рака от живота си“ - пътеводител
за хора, които са загубили почва под краката си. Създава общността -
„Изкуството да живееш“, в която споделя своя опит, знания и надежда. Става
по-спокойна, по-уверена, по-осъзната. Най-голямата й мечта днес е проста: да
живее и да бъде най-доброто, на което е способна.
Равносметката е ясна: Не само Гергана, но милиони още
преминават през подобни предизвикателства. Някои се сриват, някои се
мобилизират, трети пък се борят със система, която ги оставя сами.
Едно е важно да запомним: ракът е диагноза за тялото. Но
начинът, по който една държава се грижи за своите онкоболни, е диагноза за
самата държава. А зад всяка диагноза стои въпросът, който никога не влиза в
статистиката, но определя всичко: „Мога ли?“
Днес Гергана е жива и здрава, защото отказа да се предаде.
От вас зависи дали ще приемете диагнозата като присъда или като начало на
битка. Защото понякога най-важното лечение започва с едно решение - да живееш.