Еврогурбетът: Той е на строежа, тя на пилона…

Жельо Михов/24rodopi.com/Общество

Вие се като анаконда по тялото на жертва. С тази разлика, че залепя задника си на стъклото. Отвън минувачи. Някои зяпнали и бъркащи в джобовете. Тя продължава. Не спира. До появата на клиента. На следващия. На поредното евро. Което се разпределя в безкомпромисната математика на безизходицата.

Тя работи в бардак.

Нарича го клуб.

Нямат значение наименованията.

То си е просто едно място за разврат.

Там влизат клиенти, те искат секс, плащат за него.

След всеки, тя отново залепя изкусителни задни части на витрината. Като стока. Каквато е.

Като жив манекен, който не предлага гащи, а ги сваля.

50 евро. Цената на съвестта.

На това, от което ще се задели и прати към родния край.

Проститутките в пейзажа на западната цивилизация. На фалшивия морал, на ценностите, които не струват вече и 50 цента. Офертата за тях е 50 евро. Ако щеш.

Те забавляват и местни, и новоприети, и гастарбайтери.

Те са всичко това, което техните съпруги у дома не са. Въпреки, че последните „продават“ много по-евтино. Труда си.

Те са момичетата от бардака, който „сплотява“ разбитите семейства на заминалите, влюбени в „белия свят“. В който срещат само черноработници. Като тях самите. Защото и те са за продан.

„Ние сме едни жалки хора,които умират по техните строежи, за да можем да построим една триетажна къща у дома. На село, в Родопите. Не че ни трябва. Но комшията имал по-голяма и ние се надпреварваме да покажем по-голям стандарт. Колко сме преуспели. Единият три етажа, другият четири, третият-пет. Глупост пълна. Момчета си заминаха по строежите заради това състезание. Да се покажат. После семействата им събират пари, че да им върнат труповете у дома, за да ги погребат в родното село. Прас една плоча отгоре, и след година тръни и храсти, всеки го забравил. Пък кой ще му довършва къщата-няма значение.

Шибана работа.

Децата растат без родители, заради новия джип. Новата класа, новата любовница. Къща, плевня. Глупости. Всичко е втора употреба. Животът ни е втора употреба. Употребени и зарязани. Жалки сме“.

Това е изповедта на един гурбетчия. Чиито деца растат без него. Родом от едно родопско село. От 15 години разделен със съпругата си. Едното дете ще завършва. Другото още шестокласник. Жената ги гледа. Той ги вижда през лятото. Малко по малко обгрижва и новата къща. Все повече не вижда смисъл. Годините тежат. Децата ще избягат. Отраснаха пред него, но в интернет. Там ги гледа.