24rodopi.com/Общество„Аз съм от едно село в Родопите. Помня се още като
4-5-годишен как лятно време
сутрин, още преди изгрев слънце, отивахме на тютюневата
нива. По тъмно. Не че някой ме караше, даже не ме събуждаха посред нощ, но аз
си ставах сам и тръгвах след родителите си, след баба и дядо. В тези тъмни
дебри на нощта и на развиделяване птичките чуруликаха песните си, а всичко
наоколо бе райски зелено. До изгрев слънце, и малко след това, работата
приключваше, понеже тютюнът увяхваше. После трябваше да се ниже. Никога не мога
да забравя аромата на „зеленото злато“. Докато възрастните беряха, аз си играех
сред тютюневите редици или заспивах сладко на изгрев слънце.
Приказно детство!“,
разказва едно пораснало момче. На 40 и кусур години.
Спомени от детството, които са в категория „Незаменими“.
Които никой не може да отнеме, защото са скрити дълбоко в сърцето. Никой не
може да преиначи. Да преведе, преименува, да ги направи чужди.
Защото са единствено и само съкровени.
Те са сърце, душа.
Те са истината за живота. За началото му. За най-сладките
години. За детството.
Тютюнът се оказа
недостатъчен
„Още когато бях на 6-годишна възраст заминахме да берем
тютюн в Лудогорието. Първо, бяхме за кратко в едно разградско село, а после -
докато падне Тодор Живков от власт, в толбухинското Травник. Така се казваше
Добрич тогава. Тези 4 години, 1985-1989, останаха най-светлите ми, незаличими
спомени.
Още помня цялото пътуване с железницата от Кърджали до
Варна. Висяхме с братовчедите по прозорците на влака и се опитвахме да ловим
клоните на дърветата, опасали железопътната линия. Шумът, пуф-паф, издаван от
равномерното тракане по релсите и до ден днешен учестява сърцебиенето ми при
всяко негово чуване. Както и шумът от падаща на земята топка. Тези две неща още
предизвикват трепет в мен“, споделя мъжът за онзи момент на детството.
Гурбетчийство.
„От Варна до
Толбухин…
… пътувахме с онези автобуси от едно време, които наричахме
„въздушки“. Кристално чисто помня как изглеждаше автогарата в Добрич, площада,
универсалните магазини от соц времето. Човешката глъч. Това остана любимият ми
град в душата.
Помня всичко и от селото, в което бяхме взели под аренда
десетина декара тютюн. Травник: няколко блока за тютюнопроизводителите, една
детска градина и едно единствено магазинче за цялото село“, споделя трудовият
изгнаник.
Цялата рода
„Бяхме дошли около десетина братовчеди, кажи речи цялата
рода. Играехме по цял ден с топка в полянката пред блоковете. Към нас се
включваха и ромчетата, които живееха наоколо. Беше ромско село. Те отглеждаха
предимно коне.
Не мога да забравя безкрайната шир на добруджанските площи и
поясите с гори, опасани около тях. Там събирахме гъби, кайсии и какво ли не.
Миризмата на прясно окосано сено, животинските аромати, комбайните, които
предизвикваха такъв интерес в детското съзнание. Помня всеки един детайл.
На около 20 километра се намираше плажът Каварна. Поне по 3
пъти на седмица отивахме там. Докато се стигнеше, се минаваше през тунел от
зеленина. Самият плаж бе винаги препълнен с хора и имахме много щастливи
мигове. Като от испанския сериал „Синьо лято“.
Помня аромата на праскови от дъвките „Турбо“. По-късно, като се върнахме на село през есента,
колекционирахме всички картинки на коли от тези дъвки и ги разменяхме в
училище-„Ламборджини“, „Ферари“,“Астън Мартин“...
Разказът на тъжния гурбетчия. Който отново е далеч от тази
земя. Който отново е далеч от ароматите, който вкусва чуждия хляб, но със
спомените за родния от онова време.
Тъжно, но и…
Незабравими детски
спомени на плажа
„Може би това бе и причина само 4-5 години по-късно да
напиша първия си детски роман „Хотел „Лебед“, който описваше една ученическа
екскурзия до хотел „Лебед“ във Варна, но пълна с авантюристични измислици в
стила на Карл Май. Тогава четяхме „Винету“ и другите му произведения. Имах около
40 книги на немския писател.
Социалистическите ученически екскурзии бяха наситени с много
емоции и сплотяване на другарите от училище.
През тези четири години, докато родителите ми обработваха
тютюн в добричкото село Травник, успяхме да обиколим и плажовете по цялото
Черноморие. От Балчик на север, до Мичурин на юг. Включително с параходни
екскурзии, посещения на острови.
Може би и затова с голямо удоволствие гледахме сериала
„Васко да Гама от село Рупча“. Рефренът от филма „Тече, всичко тече, морето няма
бряг и ни влече..., няма как“ още възпроизвежда тези сладки детски спомени. Да
спомена и невероятното актьорско майсторство на покойния Иван Ласкин, „баща му“
Павел Поппандов.
Сериалите и филмите пред черно-белите телевизори бяха голямо
удоволствие за всяко дете. „Синбад Мореплавателя“, „Бенджи, Закс и Звездният
принц“, „Костенурките нинджа“, „Мечето Ръкспин“- неизброими са. Имаше и едно
невероятно предаване „Милион и едно желания“, което излъчваше единствено филми
и сериали според детските желания и обаждания. Тези дни бяха празник за
детството в България, по-голям от международната детска проява „Знаме на
мира“...
С падането на
тоталитарния режим, приказката приключи…
Много наши роднини масово и принудително се изселиха в
Турция. Беше превратен етап, който сложи край на Добруджанската романтика.
Пак се върнахме на село, в училище. Продължихме да си
разменяме и колекционираме снимки от дъвки. Вече и от „Финал“-на футболисти и
отбори от Световното първенство по футбол в Мексико 1986. Имахме си специални
портфейли, които сами си изготвяхме от найлон и в които съхранявахме
„богатството“ си. Това породи и интереса ни към спорта. В онези години България
бе сред най-силните спортни страни в света, вечно със златни, сребърни и
бронзови медали от Олимпиади. Спортът бе на пиедестал. Никога повече не можем
да имаме един Веселин Топалов и един Христо Стоичков. Таланти, които се раждат
само веднъж в живота. Но за да се родят-трябват и условия.
На село детството също бе прекрасно. В училище, и особено
извън него, играехме всякакви подвижни спортни игри. С подскачания, камъчета,
туби, топки... До залез слънце прекарвахме деня си в игри, тичане, спортуване.
Здрав дух в здраво тяло.
Лятно време по цял ден плажувахме по бреговете на река Арда.
Плувахме на воля, ловяхме риба, обилно събирахме тен под горещото
слънце-безгрижни, щастливи!
Детство мое- реално и вълшебно!
Всяка поляна е
стадион
Всяка една полянка и тревна площ бяхме превърнали във
футболно игрище. Нямаше ден без повече от 200 деца да не играем по няколко
часа. Десетки подобни ливади бяха всекидневно препълнени с отбори от по дузина
деца. Най-дебелият бе вратар по задължение.
Много често си организирахме и турнири между махалите. Всяка
си избираше име на отбора-Барселона, Милан, Реал, Манчестър Юнайтед.
Не черешови „топчета“
за… черешови нападения
Организирано нападение на черешови дръвчета. Събирахме се
групи от 5 до 20 души и отивахме да похапнем
череши, без да се интересуваме кой е собственикът. Всеки се качваше на
по един клон.
Понеже често стопаните ни гонеха, дори и със сопи, наричахме
го „нападение“. Всяка една череша си имаше име.
Бяхме ги кръстили на футболните стадиони от Италия 90- Генуа, Наполи,
Флоренция, Торино, Бари и т.н.“
Така завършва разказът на човека, който не би заменил
детството си за цялото богатство на света.
Защото това е неговото имане. И то е в сейфа на сърцето,
душата. То вече е пуснало корени. И не може да бъде изтръгнато…
„Родопи voice“
