ТОП Новини

24rodopi.com/Общество

„Когато посрещаме туристи в Кърджали, обичаме да им показваме нашия Биг Бен. Не, не сме си построили копие на прочутата лондонска часовникова кула. Нашата е различна. Нашата пее! И то български възрожденски и патриотични песни!

Но знаете ли откъде идва идеята?“, започва пост във фейсбук на историка Георги Кючуков.

Ето неговия разказ:

„Историята ни отвежда далеч от Родопите — чак в полския град Краков. Там съществува една вековна традиция. От кулата на църквата „Света Богородица“ на всеки кръгъл час тромпетист изпълнява прочутата мелодия „Хейнал“. Идея, която преди близо половин век вдъхновява и хората в Кърджали.

Но нека започнем отначало.

Годината е 1931-ва. В центъра на Кърджали е построена сграда, над която се издига кула. Същата, която днес виждаме над сградата на полицията, срещу Паметника на освободителите.

Само че тогава часовник няма! На местата на четирите циферблата има обикновени кръгли прозорци.

Минават десетилетия.

През 1976 г. тогавашният кмет на Кърджали, инженер Димитър Милев, търси съдействието на Костадин Мирчев, ръководител на местното управление на МВР, за поставянето на часовник в кулата.

И тогава се ражда една прекрасна идея. Защо часовникът просто да отброява времето? Защо да не го прави с музика, подобно на часовника в Краков?

Само че нашият ще звучи по български!

Започва работа. Изработени са часовниковият механизъм и четирите циферблата. Подбрани са 17 български патриотични мелодии. Своя труд и талант влагат инженери, музиканти и местни специалисти.

И идва историческият момент!

3 март 1978 година. Точно в 6 часа сутринта.

Кърджали още спи. Утрото е мразовито. И изведнъж над града прозвучава мелодията на възрожденската песен „Питат ли ме, дей зората“.

За първи път!

Поводът не е случаен — България отбелязва 100 години от своето Освобождение!

От този ден часовникът започва да отброява времето по един необикновен начин. Всеки кръгъл час, от 6 сутринта до 10 вечерта, над центъра на Кърджали звучат български песни.

И така вече близо половин век!

Замисляли ли сте се колко поколения кърджалийци са израснали с тези мелодии? Колко срещи са си определяли под часовника? Колко хора са поглеждали нагоре, за да видят часа? Колко деца са питали родителите си откъде идва тази музика?

Защото часовникът не е просто механизъм, който измерва времето.

Той е част от паметта на Кърджали.

И когато разказвам историята му на нашите гости, винаги си мисля нещо.

Лондон има своя Биг Бен. Краков има своя тромпетист. А Кърджали има часовник, който пее български песни!

И знаете ли кое е най-хубавото?

Че докато часовниците по света просто ни напомнят колко е часът, нашият ни напомня и кои сме, откъде идваме и какво трябва да помним!

Това е нашият кърджалийски Биг Бен!“

24rodopi.com/Общество

„Буташе колело, кормилото нагъчено с торби с покупки и понеже явно е нямал място, бутилката с вода я носеше на главата си…“.

Албания в едно изречение, споделено от читател на 24rodopi.com.

Средната заплата в страната е около 400 евро. Парите обаче стигат за всичко. Далеч по-евтино е от България. Животът е спокоен, дори след масовите протести.

Почивка в прекрасните курорти на Адриатика пък излиза три пъти по-евтино от море в България или Гърция.

 

Писателят, който виждаше доброто дори там, където другите не го забелязваха

24rodopi.com/Общество

На 9 ноември по стар стил България си спомня за рождението на един от най-обичаните български писатели – Йордан Йовков. Роден в малкото старопланинско село Жеравна, той оставя след себе си творчество, което надхвърля националните и езиковите граници. Неговите герои са обикновени хора, но в съдбите им се крият големите въпроси за доброто, състраданието, любовта, прошката и човешкото достойнство.

Йовков не просто описва живота. Той търси човешкото в него.

 

От Жеравна до Добруджа – житейският път на писателя

 

Йордан Стефанов Йовков е роден на 21 ноември 1880 г. (9 ноември по стар стил) в село Жеравна, тогава в пределите на Източна Румелия. Баща му Стефан се занимава със земеделие, животновъдство и абаджийство, а семейството му е многолюдно.

През 1892 г. семейството се преселва в Добруджа, в село Чифут Куюсу, днес Йовково. Именно този край ще се превърне в една от най-големите любови на писателя и ще остави неизличим отпечатък върху бъдещото му творчество.

Йовков учи в Жеравна и Котел, а през 1900 г. завършва Първа софийска гимназия. По-късно постъпва в Школата за запасни офицери в Княжево.

Записва право в Софийския университет, но след смъртта на баща си е принуден да прекъсне следването си поради финансови затруднения.

През 1904 г. се завръща в Добруджа и започва работа като учител. Преподава в няколко села, сред които Долен извор, Росица и Красен. В последното не само учителства, но и става директор на ново училище, за чието изграждане има личен принос.

Периодът в Добруджа е изключително важен за формирането на неговия светоглед. Там той опознава различни хора, техните обичаи, радости, страдания и надежди. Сред тях има българи, турци и представители на други общности. Тази многообразна среда по-късно намира отражение в произведенията му.

Йовков участва в Балканската и Междусъюзническата война като запасен офицер. През юни 1913 г. е ранен в боевете край Дойран. За проявената храброст получава орден „За храброст“.

По време на Първата световна война служи като офицер и военен кореспондент. Преживяното на фронта го сблъсква с жестокостта на войната и човешкото страдание. Тези впечатления се превръщат в основа на редица негови военни разкази.

През 1918 г. се жени за Деспина Колева. Семейството има една дъщеря – Елка.

През 1920 г. заминава за Букурещ, където работи в българската легация като аташе по печата. Прекарва в румънската столица около седем години. Именно там създава и част от най-значимите си произведения.

След завръщането си в България работи в Дирекцията на печата. Продължава да пише и да се утвърждава като един от водещите представители на българската литература.

Йордан Йовков умира на 15 октомври 1937 г. в Пловдив след тежко заболяване. Той си отива едва на 56 години, но оставя литературно наследство, което продължава да бъде четено и изучавано и днес.

 


Институции и културни средища, които носят името му

 

Признанието към Йордан Йовков не се изразява само в литературните анализи, паметниците и възпоменателните чествания. Неговото име носят образователни и културни институции както в България, така и извън нейните граници.

В Добрич се намира Дом-паметник „Йордан Йовков“, открит през 1980 г. по повод стогодишнината от рождението му.

В родната му Жеравна се намира къщата музей „Йордан Йовков“, която пази спомена за детството и семейната среда на белетриста.

 

Името му носят училища в различни български градове. Името му присъства и в българското образователно пространство зад граница. В румънската столица Букурещ функционира Българско неделно училище „Йордан Йовков“ към българското посолство.

Така името на писателя продължава да бъде част от живота на българската общност извън родината.

Това е своеобразно признание за значението му не само като литературна, но и като национална духовна фигура.

 

„Серафим“ – когато човек има малко, но сърцето му е голямо

 

Сред най-въздействащите произведения на Йордан Йовков безспорно е разказът „Серафим“.

Главният герой е беден, странстващ човек, облечен в старо и окъсано палто. На пръв поглед той изглежда незначителен и дори странен. Няма богатство, постоянен дом или сигурност за утрешния ден.

Но зад непретенциозния му външен вид се крие необикновено богатство – способността да съчувства и да помага.

Когато разбира за тежкото положение на бедна жена, която се нуждае от средства за лечение, Серафим решава да й помогне. Той дава спестените си пари, предназначени за ново палто.

Серафим не очаква благодарност, не търси признание и не смята, че е извършил нещо необикновено.

За него човешката болка на другия е по-важна от собственото му удобство.

Тук Йовков поставя един от най-силните морални въпроси в литературата си: кой всъщност е богатият човек? Онзи, който притежава много, или онзи, който може да даде и последното си за спасението на друг?

Серафим няма почти нищо, но притежава най-ценното – човечност.

 

„Ако можеха да говорят“ – светът на безгласните същества

 

Особено място в творчеството на Йовков заема сборникът „Ако можеха да говорят“, публикуван през 1936 г.

Той съдържа 22 разказа, обединени от обща среда, герои и събития. Действието се развива в добруджански чифлик, където животът на хората е неразривно свързан с този на животните.

Самото заглавие носи дълбок философски смисъл. То ни кара да се замислим за съществата, които живеят до нас, но не могат да разкажат за болката, страха, привързаността и страданието си.

В този сборник животните не са просто част от селския пейзаж или собственост на човека. Те имат свой свят, свои привързаности и своя съдба.

Йовков им дава литературен глас.

Той показва колко силна може да бъде връзката между човека и животното и колко тежка е раздялата, когато тази връзка бъде прекъсната.

Тук хуманизмът на писателя излиза извън отношенията между хората. Той обхваща целия жив свят.

Йовков ни напомня, че състраданието не трябва да има граници и че отношението към по-слабите същества е мярка за нравствеността на човека.

Тази тема звучи изключително съвременно и днес, когато обществото все повече говори за отношението към животните, тяхната защита и отговорността на човека към природата.

 

Йордан Йовков и турската литература – културен мост между два народа

 

Една от по-малко познатите страни на Йовков е интересът му към турската литература и култура.Той превежда на български откъси от произведения на турския писател Ака Гюндюз и споделя с приятели литературни текстове от турски автори.

По този начин връзката му с турската култура не се изчерпва с присъствието на турски герои в разказите му. Тя е част от по-широк интерес към съседния народ и неговото литературно наследство.

 

Йовков на турски език

 

Творчеството му намира сериозно място в турската преводна литература.

Сред произведенията му, представени на турски език, са:

„Албена“ – Albena;

„Шибил“ – Şibil;

„Серафим“ – Serafim;

„По жицата“ – Telgraf Telleri Boyunca;

„Песента на колелетата“ – Tekerleklerin Türküsü;

„Чифликът край границата“ – Sınırdaki Çiftlik.

Романът „Чифликът край границата“ е публикуван на турски през 1966 г. в превод на Тахир Алангу. Предговорът към изданието е написан от проф. Сабри Есат Сиявушгил, който го предлага за Нобелова награда за литература.

Преводите на Йовков в Турция имат и по-дълга история. Негови разкази се появяват в турски литературни списания още през 40-те години на ХХ век. „Албена“ е публикувана през 1943 г., а „Серафим“ има и превод на Фикрет Арът, публикуван през 1970 г.

Сборникът „Песента на колелетата“ излиза в турски книжни издания, сред които изданието от 1982 г. с превод на Тюркер Аджароглу.

В турската академична литература Йовков е определян като един от най-значимите български писатели, а според публикувано през 2023 г. турско литературоведско изследване той е вторият най-превеждан български автор в Турция.

Неговото творчество е преведено на близо 40 езика.

Но може би най-голямото признание за Йовков не се измерва с броя на преводите, наградите, паметниците или институциите, носещи името му.

То се крие в способността на неговите произведения да докосват човека и днес.

В свят, в който често се говори за различията между народите, Йовков ни оставя послание за общото между хората. Неговите герои ни учат, че добротата не зависи от богатството, че състраданието не познава етнически и религиозни граници и че дори най-обикновеният човек може да извърши нещо велико.

Ерхан Алемдар

 

24rodopi.com/Общество

Лидерът на ДПС Делян Пеевски изрази пълна подкрепа за исканията на полицейските синдикати за увеличение на възнагражденията и запазване на социалните права на служителите в МВР.

В позиция по повод професионалния празник на българската полиция – 8 ноември, Пеевски заявява, че достойното заплащане и социалните придобивки на униформените са отговорност на държавата.

„При растящи цени замразяването на заплатите означава прогресивно обедняване“, посочва лидерът на ДПС.

Той обявява подкрепа за исканията на Синдикалната федерация на служителите в МВР за увеличение на възнагражденията в Бюджет 2027 и защита на социалните права.

„Недопустимо е правителството да прехвърля тежестта на финансовите проблеми върху хората, които денонощно пазят реда и закона“, заявява Пеевски.

Според него държавата трябва да осигури необходимите средства и да проведе реален диалог със синдикатите. ДПС ще отстоява тази позиция и при обсъждането и приемането на държавния бюджет.

В обръщението си към служителите на полицията Пеевски подчертава още, че те не бива да бъдат превръщани в инструмент за „мръсни партийни игри“ чрез политическото ръководство на службите.

„Подкрепата за хората в униформа е отговорност към цялото общество. Защото зад достойните условия за вашия труд стои сигурността на всяко българско семейство и стабилността на държавата“, завършва поздравлението си лидерът на ДПС.

„Пожелавам ви здраве и сила! Честит празник!“, пожела Делян Пеевски.

24rodopi.com/Общество

Петъчният 6 ноември донесе нови приятни изненади за славейковските млади поети Еймен Емин и Йоана Гюлемерян. Те получиха своите високи отличия на официалната церемония по награждаването и откриването на изложбата на десетото юбилейно издание на международния конкурс „Моята българска бродирана риза“. 
Йоана печели Специална награда в категория „Проза“ с приказката си „История с една красива българска бродирана риза“, а рисунката със заглавие „Магията на шевицата“ на Еймен  му донесе Трето място. 
Официални гости на церемонията бяха изпълнителният директор на Изпълнителната агенция за българите в чужбина (ИАБЧ), Н. Пр. Посланикът на Италия г-н Апичелла, партньори на конкурса, както и представители на Нов български университет (НБУ).
Конкурсът „Моята българска бродирана риза“ се организира от десетилетие съвместно от Българското училище „АзБуки“ – Рим и Колеферо, Италия, Културна асоциация „Асен и Илия Пейкови“ и Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН. В него за поредна година участват младите поети на „Славейков“ и печелят призови места.
Красивата история за успеха на Еймен продължава с още едно силно негово участие – гостуване в предаването „Роден дом“ с водещ Елена Табанова-Димитрова, което се осъществи по покана на писателката, публицист, издател и преводач Таня Иванова. Поводът бе участието му в колективния сборник „Събудени слова – 2“ на издателство „Лунна светлина 13“, в който намериха място две негови творби – разказът „Героят на бродираната риза“ и рисунката „Магията на шевицата“. С тези две свои творби Еймен завоюва и Първо място в класирането, проведено от екипа на издателството.
„Роден дом“ е авторско телевизионно предаване с водещ Елена Табанова-Димитрова, което се излъчва по „ТВ Справедлива България“ (позната и с уебсайта си tvsb.bg). Предаването има силен културно-просветен характер. То е насочено към българските традиции, изкуство, духовност, история, литература и кино. Разглеждат се теми, свързани с българската идентичност, връзката с природата, както и общочовешки теми. В „Роден дом“ гостуват популярни български творци, учени и изтъкнати общественици – актьори, режисьори, музиканти, художници, поети и писатели. Интервюто с Еймен може да бъде гледано на сайта на телевизия „Справедлива България“ през следващата седмица.
Еймен и Йоана са възпитаници на кръжока по творческо писане в СУ „Петко Рачов Славейков“ – Кърджали – Поетичен клуб „Вдъхновение“, с ръководител поетесата Божидара Ангелова-Леля Приказка. И двамата посещават заниманията на клуба за втора година. През декември т.г. поетичният славейковски клуб ще навърши своите 15 години, през които редица ученици на учебното заведение спечелиха престижни национални и международни литературни награди. През това лято бяха отпечатани и три книги на възпитанички на клуба – стихосбирки на Елиф Али и Кристина Величкова, както и книжка с приказки на Лара Емин.

24rodopi.com/Общество

Да виждаш картината в България като…

Да виждаш психиатрията, която приютява Патрик Макмърфи след затвора.

Колония или сестра Радчид да ти определя битието?

Интересен въпрос.

Кой е чел Кен Киси или е гледал филмирания му роман?!

Не смятате ли, че летим над „Кукувиче гнездо“?!

Пълна употреба над главите?!

Смесване на човешкото достойнство до пълно дъно. До лигавите слюнки от пускането на ток?!

Дори Макмърфи дава назад.

Щото трябва да избяга от тази лудница!

Лудница!

Точното определение за тази държава.

А, полет дали ще има?!

 

Жельо МИХОВ/24rodopi.com/Общество

Прозорците отворени, ръцете отвън. Музика дъни. Главите се оглеждат за зрители.

Час пик в центъра на града.

В един момент водачът дава газ и колата завива вляво, задницата се върти в различни посоки, едва не навлиза в насрещното, където да бъде посрещната от преминаващ джип. Въртежи, опасност, малко мозък, много чалъми.

Автомобилът германски, регистрацията белгийска, шофьорът-гастарбайтер, завърнал се в родния край. Решава да покаже своето могъщество пред останалите, своя успех зад граница с безумието, наречено дрифт.

20-годишен, който смята, че всичко, което хвърчи се яде, че морето е една локва, а приготвянето на дюнери срещу евро е върхът на житейския просперитет. Впрочем, той не знае значението на последната дума.

 

Той е полуграмотен.

 

Образованието е използвано, за да се докопа до така жадуваната шофьорска книжка. Първата мечта е изпълнена.

Втората е лъскав, втора употреба, автомобил от Германия.

Затова е било и блъскането. С пот, кръв, в квартира с още няколко души. Пръдни и спрънджа, мизерия, за да се спестят някакви кинти, с които у дома да се покаже новото охолство. Парвеню, от най-новите. Които са опасни както за самите себе си, така и за околните.

Дрифтът му струва 3 бона глоба и отнемане на книжката за година. Сега ще трябва да се върне на високопрестижната си работа с бусче, вмирисан на орисията на останалите гастарбайтери, натъпкани в него.

Това е съдбата на хиляди наши младежи, които изпълват с простотията си родопските градове през лятото. Завърнали се от гурбет и решени на всичко, за да покажат, че са „станали хора“.

Не, пичове, поредните слуги, които проиграват животите си за някое евро в повече…

 

Най-мразя лятото…

 

Градове, села, паланки са пълни с гурбетчии. Радост за възрастните, които виждат деца и внуци. Мъка за други…

„Най-мразя лятото в този град“, споделя жител на областна агломерация. И продължава: „Пълно е с комплексирани хора. Визирам прибралите се гастарбайтери. Паркингите пълни, няма места. Чупене на стойки, парадиране. Хеле от пишлегарите, които хвърчат с колите си, втора употреба, с чужди регистрации. На някои изписани имената им на табелите. На други по капаците нещо от сорта „Ахмед Кинг“.

Хора, чийто интелект е в ауспусите.

И започват проблемите. Шофиране с бясна скорост из града. Ненормални манерви из кръстовищата, сякаш изведнъж са получили амнезия относно правилата за движение. Тези чобани, дори живели зад граница, не разбраха, че лява лента в града не е изпреварваща, а за престрояване за ляв завой. Направени с педалски прически всичките, сякаш от един завод излизат; бради; злобни погледи, все едно не са продали достатъчно дюнери в Данмарката; еднакъв стил на обличане; еднаква музика; някакви зомбита… Държат се като господари. А, като отидат в някаква институция, не могат да си попълнят документите. Едва чакам края на август, началото на септември, тези комплексари пак да се върнат по дюнери и заводи, фризьорски салони, че да ни лишат от присъствието си. П оне до декември, когато отново пристигат“, изповядва жител на областен град в Родопите.

 

Скандалът

 

Той се прибира от гурбет. Ще вдига сватба. Бъдещата булка работи тук, но той е в строителството в Алемандата. Спестява за 400 гости. Тя се прибира. Той иска купон. Тя е изморена и само моли за почивка. Той излиза на бар с аверите и се връща с…

 


Баровете

 

 „Това е най-тежкият сезон. Всички комплексари са се прибрали и си мислят, че са хванали Господ за… Всяка вечер има проблеми и се налага да се намесваме. Всеки е по-голям от другия. Мерят си малките пиш… Заяждат се с останалите клиенти. Дърпат всички дами. Няма кой да им търпи глупостите. Едва ли това го правят зад граница. В нашата държава тия пикльовци са расли с убеждението, че който има повече пари в джоба, той е господарят. Но не са познали. Просто пишлегари, които ще ядат шамари“, споделя охрана в бар в областен град. Казва, че почти всяка вечер през лятото трябва да вразумява новото поколение гастарбайтери заради поведението им в нетрезво състояние.

 

Водките

 

„Уплашихме се, ба. Аз и брата изпихме по около десет водки всеки. Водка, енергийно, водка, енергийно. Няма спиране. Как ни гледаха, ако знаеш! Платихме около хилядарка. Прибрахме се към 5 сутринта, че братът трябваше да се пътува за Англия. Яко, много се веселихме“, споделя родопчанин, посрещнал брат си, гурбетчията.

 

Историите

 

„Пукаме се от е*ане докато сме тук. Местните тъпачки чакат такива като нас. Първо гледат лъскавия автомобил. После дрешките. След това какво поръчваме. Тия са прости. Може да си най-грозният, но като си се върнал от чужбина и имаш евро, местните ку*вички правят всичко. Пръскаме се с тия малките, после пак на дюнерите. Все пак не работим на „Уолстрийт“, откровен е гастарбайтер от Белгия. Дюнерджийче. Там спи в квартира с още 6 души. Вмирисват се, вика. Ама стиска зъби. Защото у дома ще се изкъпе нормално, спестил е пари, и ще „праска малките“, както се изразява…

 

***

 

Това е родната действителност. И всички я виждате. Това поколение ще владее бъдещето ни. Ако не се изпотрепе преди това.

Човек е толкова голям, колкото мечтите му.

Техните бяха такива. Достигнаха до този връх и след него започва падението.

Защото произвеждаме морал и работна ръка за възможно най-примитивната икономика…

24rodopi.com/Общество

На 10 ноември Турция отбелязва годишнината от смъртта на Мустафа Кемал Ататюрк – основателя и първия президент на Република Турция, останал в историята като една от най-влиятелните личности на XX век.

Точно в 9:05 часа – моментът, в който Ататюрк умира на 10 ноември 1938 г. – животът в страната символично замира. Автомобили спират, хората прекъсват ежедневните си занимания, а сирени и клаксони напомнят за историческия момент. Милиони турци отдават почит с минута мълчание. Националните знамена се спускат наполовина, а в училища, държавни учреждения и обществени пространства се организират възпоменателни церемонии.

Но кой всъщност е човекът, чието име и дело продължават да определят облика на съвременна Турция?

 

От детството в Солун до върховете на военната кариера

 

Мустафа Кемал е роден през 1881 г. в Солун, тогава част от Османската империя. Баща му Али Ръза бей е работил в държавната администрация и търговията, а майка му Зюбейде ханъм е жена с традиционно възпитание и силен характер.

Семейството има шест деца, но повечето умират още в детска възраст. Сестра му Макбуле е единствената, която достига зряла възраст и остава близка с него през целия му живот.

Още като малък Мустафа проявява самостоятелност и интерес към образованието. Първоначално учи в религиозно училище, но впоследствие преминава в светско учебно заведение. По-късно постъпва във военно училище в Солун, а след това продължава образованието си в Манастир (днешна Битоля) и в Истанбул: във Военното училище и Военната академия.

Именно в училищните години един от преподавателите му по математика му дава името Кемал, което означава съвършенство или зрялост.

През 1905 г. завършва Военната академия с офицерско звание. Започва служба в османската армия и постепенно се утвърждава като способен военен командир.

Участва в различни военни кампании и става известен с организаторските си способности, дисциплината и стратегическото мислене.

Особено голяма слава му носи участието в битката при Галиполи през 1915 г., когато османските войски успяват да спрат десанта на силите на Антантата. Там Мустафа Кемал се превръща в национален герой.

 


Любовта, личният живот и България

 

През ноември 1913 г. Мустафа Кемал е назначен за военен аташе на Османската империя в София. Той пристига в българската столица в период, когато Балканите преживяват сериозни политически и военни сътресения.

Престоят му в София продължава приблизително 15 месеца, като той има възможност да се запознае отблизо с българската държава, армия, обществен живот и политически елит.

Ататюрк проявява сериозен интерес към българската военна организация и към начина, по който България изгражда своята модерна държавност.

В София той се запознава с редица български обществени и военни личности, сред които и бъдещият министър-председател Александър Стамболийски.

Особено интересна е личната му история, свързана с Димитрина Ковачева – дъщеря на българския генерал Стилиян Ковачев.

Мустафа Кемал се запознава с нея по време на престоя си в София и между двамата възниква близост. Според исторически сведения той изпитва силни чувства към младата българка и дори обмисля възможността за брак.

Тази любовна история не завършва със сватба. Димитрина впоследствие се омъжва за друг български офицер.

Макар връзката им да остава в миналото, историята за чувствата на бъдещия турски държавен глава към българската девойка продължава да предизвиква интерес и до днес.

 

Какво е казвал Ататюрк за България и българския народ?

 

Той познава страната не само от дипломатическите си контакти, но и от личния си опит. Прекарва месеци в София, наблюдава българското общество и се запознава с неговите политически и военни представители.

В различни публикации и популярни исторически разкази се срещат думи, приписвани на Ататюрк, изразяващи неговото положително отношение към българите.

Сред тях са:

„Колкото повече живеех в България, толкова повече нарастваше обичта ми към българите.“

„Отидете в България. Ще ги обикнете, както ги обикнах аз.“

 

След създаването на Република Турция отношенията с България придобиват особено значение. През 1925 г. двете държави подписват Договора за приятелство между България и Турция.

 


От Османската империя към създаването на Република Турция

 

След Първата световна война Османската империя е победена и територията й е подложена на разделяне от победителите.

Мустафа Кемал не приема този изход и през 1919 г. започва националноосвободителното движение, което постепенно обединява турските сили около идеята за независима държава.

На 19 май 1919 г. той пристига в Самсун – дата, която днес се отбелязва в Турция като начало на националната борба.

През следващите години организира съпротивата срещу чуждестранната окупация. Турската националноосвободителна война завършва с победа, а на 29 октомври 1923 г. е провъзгласена Република Турция.

Мустафа Кемал става нейният първи президент.

През 1934 г. турският парламент му присъжда фамилията Ататюрк, която означава „Баща на турците“.

 

Реформите, които променят Турция

 

Ататюрк разбира, че военната победа сама по себе си не е достатъчна. За да се превърне Турция в модерна държава, са необходими дълбоки промени в образованието, правото, икономиката, обществения живот и културата.

Една от най-значимите му реформи е премахването на Османския халифат през 1924 г. С това се слага край на институция, съществувала векове и имаща огромно религиозно и политическо значение.

Постепенно религията е отделена от държавното управление, а Турция поема по светски път на развитие.

Сред най-важните реформи са:

 

Азбуката и турският език

 

През 1928 г. Турция преминава от арабската писменост към латинската азбука, адаптирана към особеностите на турския език.

Това е една от най-радикалните промени в историята на страната. Целта е да се улесни грамотността и да се модернизира образованието.

Ататюрк лично участва в популяризирането на новата азбука, като посещава различни населени места и показва на хората как да пишат с новите букви.

През 1932 г. е създадено Турското езиково дружество, което има важна роля в развитието и стандартизирането на съвременния турски език.

 

Образованието

 

Въвежда се нова образователна система, основана на светското обучение. Религиозните училища постепенно губят централното си място в държавната образователна система. Целта е изграждането на образовано общество, което да участва активно в развитието на страната.

 

Правата на жените

 

Ататюрк подкрепя участието на жените в обществения и политическия живот. Жените получават право да гласуват на местни избори през 1930 г., а през 1934 г. – и на парламентарни избори. Така Турция изпреварва редица европейски държави в предоставянето на политически права на жените.

 

Правна система

 

През 1926 г. е приет нов Граждански кодекс, основан основно на швейцарския модел. Той заменя редица религиозни правни норми в гражданските отношения и утвърждава равенството на гражданите пред закона.

 

Облекло и обществен живот

 

Въвеждат се промени в традиционното облекло, насърчава се използването на европейски стилове и се премахват редица османски институции и символи.

През 1925 г. е приет законът за шапките, а религиозните текета и завиета са закрити.

Всички тези промени са част от големия проект на Ататюрк за превръщането на Турция в модерна, светска и независима държава.

 

Последните години и смъртта на Ататюрк

 

През последните години от живота си Мустафа Кемал започва да страда от сериозни здравословни проблеми.

Диагностицирана му е цироза на черния дроб. Състоянието му постепенно се влошава, но въпреки това той продължава да изпълнява държавните си задължения, доколкото здравето му позволява.

През 1938 г. прекарва продължителни периоди на лечение и възстановяване. В последните месеци състоянието му става критично.

На 10 ноември 1938 г., в 9:05 часа сутринта, Мустафа Кемал Ататюрк умира в двореца Долмабахче в Истанбул. Той е на 57 години.

Първоначално е погребан в Етнографския музей в Анкара, а през 1953 г. тленните му останки са преместени в мавзолея Анъткабир, изграден в негова чест.

 

Наследството на един държавник

 

Днес Мустафа Кемал Ататюрк продължава да бъде централна фигура в турската национална памет.

За едни той е освободител и създател на модерна Турция, за други е символ на радикалната модернизация и дълбокото преобразяване на традиционното общество.

Независимо от различните исторически оценки, значението му за съвременната турска държава е безспорно.

На снимките: Президентът; Родната къща, превърната в музей в Солун; По време на битката при Галиполи

Ерхан Алемдар

24rodopi.com/Образование

С голямо настроение, силни емоции и чувство за принадлежност учениците от начален етап на СУ „Йордан Йовков“, Кърджали, се включиха в оригинална инициатива, посветена на патронния празник на училището. Чрез атрактивен флашмоб малките йовковци изписаха името на своя патрон – големия български писател Йордан Йовков.

Под звуците на училищния химн и облечени в тениски с логото на училището, децата се подредиха така, че заедно да изобразят името „ЙОВКОВ“. С усмивки, ентусиазъм и отлична организация те превърнаха инициативата в истински празник.

Флашмобът е част от поредицата събития, включени в традиционната десетдневка на Йовков, с която СУ „Йордан Йовков“ отбелязва своя патронен празник. Тази година честванията са посветени на 146 години от рождението на писателя, чието творчество и хуманистични послания продължават да вдъхновяват поколения българи.

Със своя флашмоб най-малките ученици показаха, че могат да бъдат част от празника по един различен, забавен и запомнящ се начин. Защото името на Йордан Йовков не просто стои на училищната сграда, а е символ на принадлежност, духовност и ценности, които обединяват цялата училищна общност.

24rodopi.com/Общество

За колко вървят „малките булки“ в региона? 500 евро.

Това е последната глоба, която плати мъж, след като заживял на семейни начала с момиче, ненавършило 16 години, съобщават колегите от „Родопи voice“.

Той свил семейно гнездо с ученичката през май т.г.

Съдът го призна за виновен по чл. 191, ал. 1 от Наказателния кодекс, но го освободи от наказателна отговорност, като му наложи административно наказание – глоба в размер на 500 евро.

Подобни случаи не са рядкост в региона. Културните особеностти обикновено завършват единствено с глоба. Наша проверка установи, че за м.г. в цялата страна има 569 осъдени с влязла в сила присъда по чл. 191 от НК.

24rodopi.com/Общество

Четиримата обвиняеми остават в ареста заради участие в организирана престъпна група за незаконно превеждане на хора през границата.

 Окръжният съд в Кърджали постанови най-тежката мярка за неотклонение – „задържане под стража“, спрямо четиримата.

Според обвинението в периода от февруари до октомври 2026 г. в Кърджали те се сговорили да извършват в страната и чужбина престъпления, свързани с незаконно превеждане на отделни лица през държавната граница без разрешение на компетентните органи. Целта била набавяне на имотна облага.

Повдигнатото обвинение е по чл. 321, ал. 6 от Наказателния кодекс.

Определението на Окръжния съд не е окончателно и подлежи на обжалване и протест пред Апелативния съд в Пловдив.

 



24rodopi.com/Общество

Стотици кърджалийци дойдоха на гробищния парк, за да се помолят за душите на своите починали близки и роднини.

Днес е Архангелова задушница - една от трите най-големи според православния календар. Отбелязва се в първата събота преди Архангеловден. Във всеки православен храм на този ден се прави Обща панихида за починалите, миряните се молят за душите на мъртвите и палят свещи.

24rodopi.com/Общество

Над 50 случая на управление на нерегистрирани моторни превозни средства са установени в областите Кърджали и Смолян от началото на годината, показва проверка на „Родопи voice“.

В Кърджалийско те вече са около 44, а в Смолянско – най-малко 7.

Само в рамките на последните дни в полицейските бюлетини в Кърджали са отчетени още четири подобни случая. Става въпрос за автомобили „Опел“, „Фолксваген“ и „Ситроен“, установени при проверки в областния град и на КПП „Чилик“.

Нарушенията са свързани както с автомобили със служебно прекратена регистрация заради липса на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, така и с нерегистрирани мотори, АТВ и други превозни средства.

По тези случаи се образуват досъдебни производства или проверки по чл. 345, ал. 2 от Наказателния кодекс.

24rodopi.com/Общество

Големите тикви пристигнаха.

Пазарът в Кърджали.

Стока от Малево, по 13-14 кила всяка. Цената е 80 евроцента, споделя търговецът. Истински производител.

Иначе по сергиите тиквите започват от едно евро за кило.

 

24rodopi.com/Образование

Дванадесетокласникът Георги Капитански от СУ „Йордан Йовков“ в Кърджали разработи самостоятелно софтуер за управление на училищната библиотека. По собствена инициатива и напълно безвъзмездно той предостави знанията и уменията си в полза на училището, създавайки програма, която улеснява работата с библиотечния фонд и обслужването на читателите.

Софтуерът е създаден на езика за програмиране Python. За около месец Георги е разработил цялостната система, включително базата данни, потребителския интерфейс и отделните функционалности. В нея се въвеждат всички читатели и наличните заглавия в различните раздели на библиотечния фонд, а информацията за движението на книгите може да се проследи по всяко време.

Програмата позволява да се правят справки за броя на заетите книги за конкретен ден или избран период, за читателите, които са ползвали библиотеката, както и за изданията с просрочен срок за връщане и читателите, у които се намират. Така системата осигурява бърз достъп до необходимата информация и улеснява редица ежедневни дейности, свързани с организацията и отчитането на библиотечната дейност.

В момента софтуерът се въвежда в училищната библиотека. Разработката е изцяло лична инициатива на Георги, който решава да приложи знанията си по програмиране в създаването на практичен инструмент с реална полза за училищната общност.

Интересът на зрелостника към информационните технологии има и ясно очертана професионална посока. Георги Капитански има желание да се развива в областта на киберсигурността. Вече е и с първо постижение в тази посока – успешно положен изпит в СофтУни, издържан с максималната оценка 6,00 и получен сертификат.

Самостоятелната разработка на Георги е пример за това как знанията и личната инициатива на един ученик могат да намерят практическо приложение и да бъдат полезни за цялата училищна общност. А когато младите хора не просто трупат знания, а намират начин да ги превръщат в решения, от които има нужда, това е повод за удовлетворение и заслужена гордост.

По повод патронния празник Георги Капитански беше отличен от училището за доброто си дело със специална награда, която му връчи директорът Людмила Чаушева. Тя пожела на зрелостника и занапред да продължава да развива таланта, знанията, уменията си и да бъде все така добър човек.

 

24rodopi.com/Общество

Това е занаят, който не може да бъде научен в училище. Ставаш чирак при майстор, минават години…

Еврозаварчикът и проектант Бенджи. Майстор от Кърджали. Европа не може без него. Гурбетчии и изселници му поръчват каквото ви хрумне. И той го прави.

А пък това е последният му проект.

 

24rodopi.com/Общество

В багрите на есента. В тихата мелодия на успокоението за сетивата.

На село – сред огнените краски на баирите, или в малкия град – на масата с покривка в родопска стилистика, на табла в разговор за живота.

Шарената прелест на планината, далеч от шума и суетата на големите съврееменни мравуняци.

24rodopi.com/Общество

Поредна катастрофа в региона.

Превозно средство се е блъснало в крайпътно съоръжение по пътя за язовир „Кърджали“.

Инцидентът е станал малко преди полунощ в петък в района на село Енчец.

По първоначална информация пострадал е водачът.

 

24rodopi.com/Коментари/Общество

След представянето на бюджета в… УНСС.

?!?!

Управляващите с апотеоз, прихванат и от националните медии – няма да има пари в администрациите за Коледни партита!

Ивъх!

Какво приравняване с плебеите, които трябва да осигурят приходната част. Какво смирение, каква съпричастност.

Колко ли хора в страната се чудят какво е това животно „Пари за Коледно парти“.

Но пък с каква траурна физиономия го съобщи Гълъб.

С такава, с която тръгва на работа в събота тази ненужна за висшето общество шивачка…

 

24rodopi.com/Общество

Работник на Запад втора ръка, кола втора ръка, възнаграждение трета ръка, ама стойки и чупки – първа писта.

Айфонче, беемвенце, книгите са шит. Прически и бради, силикон и джуки – това върви.

На конвейер.

Какво произвеждаме?! Услуги. С 600% надценка. Какво искаме?! Да има гориво до Гърция и трета трошка на паркинга, че и за детето да има, вече го тресе хормона.

Това е родната действителност. И всички я виждате. Това поколение ще владее бъдещето ни. Ако не се изпотрепе преди това.

Човек е толкова голям, колкото мечтите му.

Техните бяха такива. Достигнаха до този връх и след него започва падението.

Защото произвеждаме такъв морал и работна ръка за възможно най-примитивната икономика…

Повече четете в новия брой на „Родопи voice“

24rodopi.com/Общество

Топ оферта от страна на кърджалиец грабва вниманието на жители на областния град.

Изгубена е видеокамера, а обявената награда, ако бъде открита и върната, е 2000 евро.

Това става ясно от разлепени послания по дървета из Кърджали, съобщиха читатели на 24rodopi.com.

„Колко струва техниката не знаем, но наградата е сериозна за намирането й. От обявите става ясно, че в нея има важни спомени за човека. Пожелаваме успех на собственика и дано по-скоро си я върне“, се посочва в читателско писмо.

24rodopi.com/Общество

Сравненията са неизбежни, но не са особено уместни. Защо ли? Защото това са чедата на упоритостта, битката, вярата в успеха, силата…

Ако човек се взре в погледите им, дори на снимки, ще разбере за какво иде реч.

Наим и Карлос – две легенди, една България…

 

***

 

От Птичар до световните подиуми – историята на един легендарен спортист от Момчилградско и на младия българин, който днес продължава да прославя страната ни.

Малко са спортовете, в които България е оставила толкова трайна следа в световната история, колкото вдигането на тежести. През годините страната ни е дала на света олимпийски шампиони, световни рекордьори и имена, които завинаги ще останат в историята на този спорт.

Сред тях особено място заема Наим Сюлейманоглу. Роден в момчилградското село Птичар, той се превръща в една от най-големите легенди на световните щанги. Днес, близо девет години след смъртта му, името му продължава да предизвиква уважение както в България, така и в Турция.

А когато говорим за българското щангистко величие, няма как да не споменем и Карлос Насар. Само на 22 години той вече е олимпийски шампион и четирикратен световен първенец. Двама спортисти от различни поколения, но с нещо общо – способността да постигат резултати, които изглеждат почти невъзможни.

 

Момчето от Птичар, което покори света

 

Наим Сюлейманоглу е роден на 23 януари 1967 г. в село Птичар, община Момчилград. Още от ранна възраст проявява необикновен талант. Започва да тренира като дете, а само няколко години по-късно вече е сред най-обещаващите състезатели в българската школа по вдигане на тежести.

Светът научава името му благодарение на изключителните му постижения. След 1986 г. той продължава кариерата си под флага на Турция, но родният му край остава част от неговата история.

Три олимпийски игри, три златни медала – Сеул през 1988 г., Барселона през 1992 г. и Атланта през 1996 г. Към тях се прибавят седем световни и седем европейски титли, както и общо 46 световни рекорда.

С ръст от едва 147 сантиметра Наим получава прозвището „Джобният Херкулес“. Но зад този прякор стои не просто физическа сила, а изключителна техника, характер и състезателен дух.

През 1998 г. Международната федерация по вдигане на тежести го определя за щангист №1 на XX век.

 

Момчилград пази паметта за своя именит земляк

 

За хората от Момчилград и региона Наим не е просто име от спортните хроники. Той е човек, тръгнал от техния край и достигнал до върха на световния спорт.

На 26 юли 2019 г. в центъра на Момчилград беше открит паметник на великия щангист. Събитието се състоя в рамките на международната среща „Момчилград винаги в сърцето ми“ и събра множество гости и почитатели на легендарния спортист.

Бронзовата статуя, висока 2,20 метра, е разположена пред спортния комплекс, носещ името на Наим Сюлейманоглу.

През ноември 2025 г. градът направи още една важна крачка към съхраняването на неговото наследство – беше открита къща-музей, в която посетителите могат да видят лични вещи, снимки, медали и отличия от забележителната му кариера.

Така родният край на Наим вече има не само паметник, но и място, където историята му може да бъде разказвана на следващите поколения.

 

Карлос Насар – България отново има своя голям шампион

 

Почти четири десетилетия след най-големите триумфи на Наим Сюлейманоглу българските щанги отново имат състезател, който приковава вниманието на целия спортен свят.

Карлос Насар е роден на 12 май 2004 г. и още в ранна възраст показа, че притежава качества за големия спорт. През 2024 г. в Париж той спечели олимпийската титла и се превърна в един от най-обсъжданите млади щангисти в света.

На 4 ноември 2026 г. Насар постигна поредния си голям успех на световното първенство в Нинбо, Китай. В категория до 95 килограма българинът завоюва четвъртата си световна титла с впечатляващ двубой от 415 килограма – 185 кг в изхвърлянето и 230 кг в изтласкването.

Постижение, което още веднъж показа защо Карлос е сред най-големите имена в съвременните щанги.

И всичко това – преди да е навършил 23 години.

 

Двама шампиони, две различни епохи

 

Сравнението между Наим Сюлейманоглу и Карлос Насар е неизбежно, но трябва да се прави внимателно. Двамата се състезават в различни категории и в различни периоди от развитието на вдигането на тежести.

Наим има три олимпийски титли, седем световни първенства и 46 световни рекорда. Карлос вече е олимпийски шампион и четирикратен световен първенец, а кариерата му тепърва се развива.

Няма смисъл да се търси категоричен отговор кой от двамата е по-велик. Постиженията им са плод на различни спортни условия и различни поколения. По-важното е, че и двамата показват докъде могат да стигнат талантът, постоянството и волята за победа.

 

Гордост, която няма граници

 

Наим Сюлейманоглу е част от историята на Момчилград, Кърджалийския край и световния спорт. Независимо че големите му международни успехи са постигнати с националния отбор на Турция, той никога не престава да бъде свързван с родното си място.

Карлос Насар пък е едно от най-силните доказателства, че България продължава да има място сред водещите сили във вдигането на тежести.

В Момчилград има статуя на Наим, а в световните спортни новини днес все по-често присъства името на Карлос.

Единият вече е част от историята. Другият продължава да я пише.

И може би точно това е най-хубавото в тази история – че спортното величие не принадлежи само на миналото. То продължава да живее, когато има кой да поеме щафетата.

Ерхан Алемдар

 

Важно: Ползвайте материалите в 24rodopi.com, но ако уважавате труда на репортерите ни, които търсят новините на терен, цитирайте сайта. Ако поставите и линк към 24rodopi.com, нищо няма да загубите.

Администраторите на форума на rodopi24.blogspot.com пък призовават за толерантност и спазване на добрия тон под дописките. Те запазват правото си да ограничават или блокират публикуването на мнения.