Поколение на
изгубеното мъжество
Жельо МИХОВ/24rodopi.com/Общество
Една история, през няколко поколения. Един свят, една земя, различни
разбирания. Епохи, технологии. Но…
Кървясали очи, зъби, страх, трепет, смелост, лиги из глада паст.
Щения, мечти.
Една история за смелост и сълзи.
Двамата герои са дядо и правнук…
Свисти вятър навън. В жалката колиба е тихо, един газов
фенер. Сирене и хляб на кърпата. Маса и вечеря. Стадото е полегнало. Над 200
глави. Кучетата спят до овцете.
Едно момче на 16 години пъха лакомо в устата си скромната
вечеря. Прелиства книга с омазнените пръсти. Погледът се измъчва върху
страниците на оскъдната светлина.
Трудно е. Но и никога в този негов кратък живот не е било
лесно. Изгубил е баща си. Не помни дядо си, убит във войната.
След всички загуби – бедност и мизерия. Не се чувства
обречен. Защото е по-силен от несгодите. Не изпитва страх. Никога не е
изпитвал.
Спомените, от сенките на стената от жалкия пламък на фенера,
го хвърлиха другаде.
Когато земята трепереше. Чувстваше го с кльощавите си крака.
Почувства го и братовчед му. Който го потупа по рамото и го викна да отидат
заедно край пътя.
Там видяха немските танкове. Безкрайна колона, която пътуваше
към Гърция.
Сега бе сам. Потрепера. Не от студ, не от уплахата на спомените,
а от това, което четеше на оскъдната светлина.
Огледа се.
Всичко е оскъдица около него.
Кучетата захъркаха на враг.
***
„Искам айфон, искам, ще ги събера парите!“, истерясва дете
на 12 години.
Наше време.
Потриса се. Трепери. Щяло да ги събере от роднини за
празниците. Трябвало му такъв телефон.
„Какво толкова, струва 2000 лева, но всичко е супер“,
използва бедният си речник ученикът, който и идея си няма как се вадят парите…
***
Момчето в колибата на овчарите отново сведе глава над
книгата. Помисли си колко хубаво е да се чете. Ако можеше той, а не брат му, да
ходеше на училище! Щеше да направи чудеса. Щеше да попива всяко знание, всяка
дума на учителя, щеше да богатее на знания, щеше да стане много учен човек…
Кучетата пак захъркаха, още по-силно…
***
„Отличник съм! На двойкаджиите им купуват електрически
тротинетки, аз искам само айфон, ще събера пари, защо не ми позволявате?!“,
сълзи се стичат от очите на 12-годишния.
Тресе се. Иска, неистово.
***
Кучетата скочиха, а бяс излизаше от зъбатите муцуни.
Момчето усети, че нещо не е наред. Стадото се разшава отвън.
Разбра, само за части от секундата.
Грабна пръчката до него, нави парцал на върха, запали го.
Излезе и ги видя. Светещите очи из храстите. Червени отблясъци. Бели зъби.
Тихи, втренчени, много.
Вълци…
***
„С едно докосване се влиза в платформите, за част от
секундата. Не се чака няколко секунди като останалите телефони. Много е яко. Това
е телефонът! Дайте ми пари и да си го купя. Няма да искам нищо за рождения
ден!“, умолява 12-годишният.
***
Размаха факлата си, озари ги. Искаше да ги уплаши. Кучетата
чакаха знак. Вълците бяха много повече. Стадото мърдаше неспокойно и се сбираха
овцете една в друга.
За миг не се уплаши.
Беше готов…
***
„Готов съм на всичко, дори боклука ще хвърлям! Поне два пъти
в седмицата. Все ще слушам, много искам този телефон, мой да си е!“,
кандърдисва момчето.
***
Беше готов на всичко да се сбори с вълците. Стадото бе на
селото. Всяка изгубена овца бе удар по семейството. Глад, недоимък. Нямаше да
им се даде. Двете кучета бяха с него. Тъмнината, небето също.
Червените очи, много чифтове, догарящата факла, кучетата,
уплашените овце и едно момче, готово на всичко…
***
Купиха му айфона. Сълзи от радост в очите. Благодарствено и
сиящо лице.
Започна да „цъка“, да настройва, да гледа, да… плаче.
***
Битката свърши бързо. Момчето и двете му кучета успяха.
Прогониха ги. С една жертва. Агне бе грабнато зад гърбовете им. Видяха
кървавите дири. На другия ден откриха единствено главата на животното.
Момчето я взе. Сълзи се стичаха по бузите. Зави я в кърпата,
в която вчера бе хлябът му. За да я отнесе на стопанина като прибере стадото.
Сълзи, защото не опази. Защото едно семейство ще остане без
имане.
Изтри сълзата. Помисли си за книгата. Пак влезе в жалката
колиба и я разтвори. Зачете се…