Сладкодум - крумовградското село с благозвучно име, което предвещава топли приказки, истории и непринудени разговори за живота, труда, ценностите, цените на стоките и политиката.
Само че
реалността в Сладкодум е съвсем друга.
Според
официалните списъци тук живеят над 100 души. По документи селото е живо,
съществуващо, с право да избира кмет. На място обаче не живее нито един човек.
Единственият постоянен жител днес е тишината.
И тъй като
на хартия Сладкодум продължава да съществува, на всеки вот тук се раждат
ситуации - от куриозни до откровено абсурдни.
За първи
път селото влиза в националните медии през 2015 година. Тогава става ясно, че
реалните жители на Сладкодум са само двама - бивши съпрузи, останали да живеят
в напълно опустяло село. Абсурдът е пълен: мъжът реално живее там, но по
документи няма право нито да гласува, нито да бъде избиран за кмет. Така
единственият реално гласуващ и единственият възможен кандидат остава възрастната
жена. Секцията отваря, бюлетините са на масата, комисията е на място.
Демокрацията формално е спазена, но е сведена до един-единствен човек.
И ако някой
си мисли, че това са стари истории и днес законите са се променили - греши.
През 2023 година Сладкодум отново си избра кмет. Резултатът е впечатляващ -
100-процентова подкрепа, осигурена от единствения гласуващ. Един човек, един
глас, пълна победа. Село без хора, но с кмет.
И въпреки че днес Сладкодум си има кмет, животът отдавна си е тръгнал. Само преди няколко десетилетия тук е имало над 70 къщи, пълни с хора. Днес от тези домове са останали само руини. Покривите са хлътнали или напълно изчезнали, гредите са изгнили, а стените - пропукани и срутени. През прозорците вече няма какво да се види, освен навлязлата отвътре природа. Дървета са поникнали в стаите, бурени са превзели кухните, а подовете са се превърнали в пръст. Дори пътеките между къщите са изчезнали. Там, където някога са минавали хора, днес има само трева, храсти и дървета. Или, казано по друг начин - когато хората не могат да се грижат за селото, природата си го взема обратно.
Колкото и
красиво да е името на Сладкодум, днес в селото трудно може да се чуе човешка
реч. По-вероятно е да чуеш шумоленето на близкото поточе, жуженето на насекомите
или вятъра, който минава през празните къщи. Дори да се загубиш, няма кой да те
упъти.
Освен ако
не тръгнеш нагоре - към чудните скални образувания над селото, по-известни като
Шахан кая.
Името идва
от турската дума „кая“ - скала, а „шахан“ според различни тълкувания означава
величествен, доминиращ, извисяващ се. До местността не се стига лесно. Няма
табели, няма път. Минава се през буренясали поляни, покрай рухнали къщи и
напълно изчезнали махали. Самото достигане до мястото е част от преживяването -
сякаш скалата не допуска случайни посетители. Нишките по нея датират от дълбока
древност и ги свързват с култови практики на тракийските племена, населявали
Родопите. Смята се, че са използвани за ритуали, свързани със слънцето,
плодородието, живота и смъртта. Част от тях са ориентирани така, че при изгрев
или залез слънчевата светлина пада директно вътре.
Контрастът
е поразителен - древното светилище е оцеляло, а селото под него е изчезнало.
Камъкът е надживял човека.
И въпреки
всичко, хората от околните села казват едно и също: друго е, когато има хора.
Дори да има кавги. Дори да се спори за политика, за еврото, за заплатите, за
изборите. По-добре шум и разногласия, отколкото тишина и празни къщи.
.jpg)
