Още малко и гурбетът ще ни вкара в Гинес!? Когато държавата е мащеха, майчината топлина е в ... скайп

Обещания, мъка и една съдба в едни 111 000 кв. км.

 

Парите събират хората, те ги и развалят, а у нас най-често ги разделят. Няма семейство в Родопите, в което да няма поне един бивш, настоящ или бъдещ гурбетчия. Всичко се прави в името на една кауза-семейството.  За това деца, родители да не живеят в мизерията на родната съвременност. Хиляди родопчани живеят разделени от близките си, без дори да си обясняват защо се е стигнало до там. Това просто се налага. Се ла ви, както казват европейците. Онази посока, превърнала се в Обетована земя за просперитета на нашенци и за закърпване дупките в бюджета, както на семейството, така и на злощастната ни държава. Защото ако не съществуваха ежемесечните преводи на гурбетчиите, тази държава най-вероятно вече щеше да се нарича просто „територия". Защото едва ли гладът щеше да остави „камък върху камък" от все още реанимираната държавност в обещанията на измислени политици в подопечната им и едва кретаща икономика. Тази, която не успя да запази нито своето настояще, нито своето бъдеще в пределите на страната.

Бягат родителите, ще побягнат и децата от 111 000 квадратни километра обещания, мъка и една обща съдба.

 

„Родопи войс"

 

Още малко и гурбетът ще ни вкара в Гинес

Когато държавата е мащеха, майчината топлина е в… скайп

 

„Не бяхме бедни, само нямахме тези хартийки, наречени пари"*

 

Жельо МИХОВ

 

Една „обикновена" нощ за родопско семейство. След вечеря бащата включва компютъра и застава пред монитора с 5-годишния си син. На скайпа очакват „зеленото кръгче", което да им покаже, че майката на детето е на линия…

 

***

Часът е около 2 след полунощ. Един мъж се събужда от бълнуването на детето си. То го прегръща, а устата му произнасят: „Майко, аз те обичам!".

Бащата вече е буден, синът му спи, а от очите му потичат сълзи.

Плачът на нашето съвремие.

Един дълъг разговор между дете и майка на компютъра, едно разстояние от 3000 километра и една проста… мъка. Проста като живота, но необяснима за децата. Тези, които трябва да отраснат в семействата на гурбетчиите….

 

***

 

„Тогава ми стана наистина много тъжно. Детето говори дълго с майка си по скайпа. Виждаше я, искаше да я докосне дори, но пръстите му достигаха единствено топлотата на екрана. Заспахме, а когато ме прегърна и ме нарече „Майко", не успях да сдържа сълзите си", разказва Гюнер от Кърджали.

Повече от девет месеца жена му е в чужбина, а той се грижи сам за 5-годишния им син. Тя не си е идвала оттогава, а не се знае и кога ще успее да се прибере.

Това не е първият гурбет в семейството.

„16 години бях в Турция. Знам какво е да си зад граница. Но тогава не бях женен", разказва мъжът. След дългия престой в чужбина, той успява да си купи жилище. Панелка, последен етаж, но у дома.

„Копнеех да се прибера в родния край. През всички тези години исках да се върна там, откъдето съм тръгнал. Камъкът си тежи на мястото. Когато се прибрах, срещнах бъдещата си жена. Беше през 2006 година. Тя, разбира се, беше и другата причина да остана. Започнах да работя това, което ми е най-присърце. Това, което върша ми доставя огромно удоволствие и наслада. Някак си не е като останалите дейности, а съм сменил доста професии.

С парите от гурбета купих жилище. Имахме покрив…

Под осигурения покрив обаче живеем аз и синът ми. Жената е в чужбина", навежда глава Гюнер и взорът му се отправя към малкия Санер, който вече е хванал колелото в коридора и иска да излезе с баща си.

Съпругата му Севинч е родом от Ардино. Завършила е средното си образование в техникум по електротехника в Севлиево. Години работи по шивашките фирми в Кърджалийско. Работният й ден започвал в 7 сутринта и приключвал в 19 часа. Заплатата е 300 лева. И така години. Поредната съдба пред работния тезгях на нищетата…

„Една вечер се върна, седнахме на масата и тя ми каза. Съобщи ми, че смята да замине за Лондон. Казали са й, че има работа и на място като отиде може да започне. Нищо определено. Просто-има работа", разказва Гюнер.

По думите му, до този момент, заплатите на двамата са стигали единствено за покриване на сметките и за храна.

„Оцелявахме. Това е точната дума. Затова и не я спрях. Стана ми тъжно, но я подкрепих. „Щом си решила, аз няма да те спра. Ти си умна и възпитана, ще се справиш. Санер е свикнал с мен, няма да има проблем", й казах. Така през януари тя си взе билет и замина, дори без да знае предварително какво ще работи", връща се назад във времето родопчанинът. Бил е притеснен, както всеки мъж, чиято жена ще отиде да живее на хиляди километри далеч. Стиснал е обаче зъби.

За нея нещата не са били по-весели. Пристига в Лондон и първата й работа е като миячка в ресторант. Там се застоява около 2-3 седмици. Запознава се със семейство, което научава, че в България е била шивачка на оверлог. Нашенците обещават да намерят работа на Севинч. Не я лъжат.

„В момента жена ми работи в шивашка фирма, в която получава десетократно повече отколкото в България. Започва работа в 8 часа, приключва в 18. Има и един час обедна почивка. Шият дамски трикотаж. Работно облекло. Сама е на квартира, сама си я плаща. Това е хубаво, фирмата е солидна, има поръчки, но… Именно поради тази причина и заетостта си, жена ми няма да може да се прибере поне до декември. Не знае дори и тогава дали ще може", казва с тъга в очите Гюнер и погледът му отново търси малкия Санер.

 

Денят на мъжката „майка"

 

„Когато излизаме на разходка в махалата аз съм може би единственият мъж, който е заедно с детето си. Жените в квартала започнаха да ми викат „майката на Санер". Отначало ми беше неудобно да седна до тях край детската пързалка. Те си бъбреха на някакви теми, а аз не смеех да се намеся. Сега обаче свикнаха с мен. И на тях им стана приятно. Ходя на родителски срещи. 29 жени и аз единствен мъж. Направиха ме председател на родителския съвет дори. На много от тях съпрузите са в чужбина и знаят какво е да се справяш сам.

Други ме гледат странно. Мъжете по това време обикновено са в кръчмата, а жените с децата. За мен това не важи.

Денят ми започва късно през нощта. Приготвям дрехите на Санер за детската градина. Гладя ги. Ставам в 7 часа сутринта. Оставям детето да поспи още малко докато приготвя закуската. Карам го до градината и тръгвам за работа. В 17 часа го взимам и се прибираме. Още не съм го преоблякъл и той иска да ходим навън с колелото. Докато кара, аз мисля какво да направя за вечеря. Леща, картофи, яйца, всичко каквото поиска детето, аз съм длъжен да сготвя. Каквото не умея, гледам рецептата по интернет. Чета на бюрото пред компютъра и тичам в кухнята. Ако нещо забравя се връщам бързо, за да погледна. Така се научих да му приготвям и любимите му курабийки. Много ги обича, аз пък съм благодарен на интернет, че ме научи, за да виждам усмивката му след това. Човек трябва да стиска зъби като е сам. И двете баби няма как да дойдат да помогнат. Грижат се за животни в Ардинско. Правят каквото могат и ни осигуряват екологично чисти продукти. Така ни помагат и финансово", категоричен е родопчанинът.

 

Най-тъжният компютър

 

„Санер е много чувствителен. Тъжно му е много, че майка му е далеч. Дори когато тя се включи на скайпа, понякога той не желае да говори с нея. Свежда глава и продължава да си играе в другата стая. Някак си му става неудобно. После сяда на компютъра и докосва монитора, но чувства само неговата изкуствена топлина. Няма как да се обясни на това малко дете цялата тази ситуация. Ние не можем да си я обясним, разделените родители, камо ли 5-годишното момче. Тъжно ми е, че той трябва да расте така. Тежко е, когато детето милва майка си на монитора, усеща я само когато разопакова подаръците от колета, а насън нарича баща си „Майко!", промълвява едва Гюнер и става. Трябва да свали колелото на сина си долу, пред блока. Там малкият го чака разходка, а баща му-отново мислите какво ще сготви за вечеря…

 

*Думи на Севинч. Една родопска майка, отишла на гурбет

На снимките:

Малкият Санер, чиято майка е на гурбет в Западна Европа, чупи орехи за баклавата, която ще приготви баща му по повод най-големия мюсюлмански празник Курбан Байрам.

Малкият Санер: Чакам те, мамо!

Един обикновен ден на самотния баща

Майката на Санер е пратила подаръци за Курбан Байрам

Зад „решетки" на обед. Майката на Санер (в средата) по време на почивка с други нашенки

 

Още по темата за разделените семейства в Родопите – четете в новия брой на „Родопи войс"