Бай Христо Матушев: От Коми щяха да ме върнат в оловен ковчег, но оцелях

75-годишният кърджалиец Христо Матушев е опитал и меда, и жилото на живота. Оцелял е благодарение на жилавия си родопски корен. Смята се за "колекционер" на професии и по-голям "комин" от този на Оловно-цинковия завод. Още преди да отиде в казармата, се пробва като леяр в "Горубсо". Тъй като е с атлетична фигура, се захваща със спорт. Отначало тренира гимнастика, а с Йордан Кълвачев, лека му пръст, са основателите на бокса в града край Арда. Но в тези години и хал хабер си няма какво ще му поднесе съдбата.

Държавата изпитваше остра нужда от шофьори, връща се във времето бай Христо. Събраха ни 40-ина човека и ни изпратиха в Държавната школа в Русе. Завърших я. Отначало въртях геврека в ОЦЗ-то, после бях един от първите таксисти в града, заменили файтоните от площада до жп гарата. Твърде често си сменях професиите, като в оня руски филм за Иван Василиевич, разказва Христо.
Следващият му Рубикон е Коми. Заминава с комсомолски хъс в началото на 70-те години на миналия век. Устисква в тайгата обаче само една година. "Условията там бяха ужасни, трудно ми е да ги опиша, а и не искам да се връщам към този период от живота си.

Коми, която е седем пъти по-голяма от България, се оказа един огромен …затвор

Автономната република бе населена от отчаяни, обезверени хора, от бивши затворници. Не ни позволяваха дори да контактуваме с тях. По една случайност се измъкнах от този ад, имах подписан двугодишен договор. Помолих сина ми да напише писмо до управата, че майка му е зле. Така избягах от кошмара, където бях започнал да вегетирам... Иначе щяха да ме върнат в оловен ковчег", категоричен е бившият ентусиаст, тръгнал да търси по-добро препитание за семейството си. Както хиляди българи от онези години. Пред очите на Матушев не са загивали, не са убивали хора, както впоследствие твърдят негови съратници. Сибир е огромен и знае как да пази тайните си. Явно е попаднал в "по-облагороден отряд". Но

до ушите му достигат зловещи разкази, най-вече за убити – и наши, и руски дървосекачи, които роптаели срещу каторжния труд

Едва в самолета от Москва за София ще си отдъхне, че е оставил зад гърба си чистилището. Най-голямата "печалба" от работата му в Коми е страховата невроза. Добре че имал стабилно семейство, та се оправил. Попада в колектива на ДТ "Димитър Димов" като шофьор. Повече от две десетилетия е в епицентъра на творческия колектив, откарва го чак до пенсионирането си през 1995 г. На четири колела е разкарвал из Родопите Парцалев, Калоянчев, Мутафова, Лолова и още кои ли не корифеи на Мелпомена. По това време чест гост-режисьор е проф. Филип Филипов. С какви спомени е останал от него и колегите му? "Ами, дръпнат човек, подпиран "отгоре". Като Хачо Бояджиев! И двамата са си плюли в устите нецензурни.

Проф. Филипов идваше като бог, взимаше си божествените хонорари и като "олимпиец" си тръгваше

Пръч от класа. Башка похотливец. Докара си млади фльорци от ВИТИЗ, още с мляко по устите. Дава им главните ролите. Сякаш тук всички са аборигени. Но кой да му се опълчи?! Всичките бяха чешити от класа. Къркаха като за световно", разказва за "творческия" си период шофьорът. В евтиното опушено кръчме - бирхалето в Дома на културата, се сбира цветът на местната интелигенция. В спомените на Матушев едва ли ще избледнее образът на бай Йордан Рибаров – виртуоз на клавишите, на тънките питиета и мезета. Сърце на компанията. "Макар и с наднормено тегло и в напреднала възраст, около него постоянно пърхаха млади актриси, танцьорки… Единствено Парцалев можеше да конкурира пък Милчо Сиванов и Коцето Мизов, чешити от класа. Плеяда самородни таланти. Нямаше го това напрежение да мислиш за утрешния ден. Всички бяхме бохеми, звезди – от шофьора и сценичния работник до актьора, изпълнил главната роля. Сядахме на една голяма кръгла маса и купонът стартираше без прелюдии и официалности. Време, което никога няма да се върне", носталгично звучи Христо.
Днес лъчезарният някога шофьор върти малка сергийка на автогарата,

продава гумени цървули и ботуши за най-големите бедняци от село

"Преживявам като един стар вече човек. Сам вкъщи, с една пенсийка от 213 лв. Щастлив съм, че имам приятели. Докато беше жива съпругата ми Петя, спомина се в 2004 г., се събирахме. Сега не искам да създавам тягостна обстановка. Самотата ме измъчва…"

Георги АНДОНОВ, Кърджали, агенция Блиц