Росен Йорданов, психолог: На момчето му е липсвала безусловна любов

Изключително важно е човек да получи безусловната майчина любов. Тази обич се отдава само защото съществуваш и си такъв, какъвто си, а не се изисква нещо да правиш, за да я получиш. Тя е базата на човешкото съществуване и онова, което оформя нашата емоционалност.
Майката формира начина, по който ние се научаваме да обичаме и да се отнасяме към другите. Бащата е фигурата, която ни кара да се чувстваме способни.

В конкретния случай от Кърджали майката е съчетавала и двете роли, но се е провалила и в двете. Тя не е дала тази безусловна любов на сина си и не го е накарала да се почувства обичан по този начин.

Момчето винаги е трябвало да заслужи обичта на майка си. Освен това тя го е накарала да се усеща неспособен, пресирала го е постоянно, което е предизвикало мощна фрустрация и натрупване на омраза към нея.

Случаят в Кърджали е илюстрация на хора със социален имидж, материален и интелектуален просперитет. Зад тази обвивка никой не е допускал, че може да съзряват такива процеси.

Нормално е за човек да расте в преодоляване на травмите - раждане на второ дете, социализирането в детската градина, после да се адаптираш в училище. Така трупаме емоционален опит, което като зрели хора ни помага да овладяваме нашите емоции. И когато е накърнено нашето самочувствие, ние можем да се справим. Обаче тези процеси са нарушени, когато има системно неправилно натрупване.

Към конкретния случай не трябва да се реагира като към нещо изолирано или сякаш става дума за прокажени. За да си обяснят случилото се, хората винаги искат да има някаква индивидуална патология. Но трябва да видим системата като патология.

Самото момче е интроверт, който не може да трупа емоционалния си опит чрез социалните отношения, а ги трупа чрез образи от книги, фантазии.

Ако пренесем тази идея в обществото, виждаме, че в последните 20 години живеем във време, в което трудностите ни поставят в непрекъснати изпитания.

Обществото се е обърнало основно към задачата да оцелее и ние не можем да бъдем достатъчно обърнати към хората около нас. Нашите усилия са насочени единствено към трупането на постижения, които да направят човек успешен, да пробие, да си подсигури щастлив живот.

Забравяме обаче, че това, което ни кара да се чувстваме пълноценни, не са нашите материални придобивки, а изграждането на отношения и емоциите ни така, че когато останем сами, да можем да се чувстваме доволни от близкия контакт със себе си и хората около нас.

Същото е и в училище. Обърнати сме само към постиженията в оценките и твърде малко към възпитателния му ефект. А той ни кара да имаме чувство на съпричастност, пълноценен контакт с другите. Това ни прави способни да изграждаме наситени отношения. Усилията за постигането на това трябва да са както от страна на учителите, така и на родителите. Това обаче изисква много ресурс. Ние предпочитаме да обръщаме внимание на образованието, отколкото на възпитанието.

Нека се запитаме и как и къде общуват нашите деца. Отговорът е - в интернет. Това обаче е виртуално общуване, там контактите не са истински.

Ние вярваме повече на емоциите, когато казваме нещо, осланяме се на начина, по който е отправено съобщението, а не на самите думи, които излизат.

В интернет обаче не е така. Затова младите не могат да съзреят емоционално и да разпознаят собствените си чувства.

Убеден съм, че когато говорим по-често, ние признаваме проблемите и можем да се обърнем и да работим с тях. Важно е да мислим, че дори едно дете да не е пълен отличник, е достатъчно да е добър човек.

*Росен Йорданов е зам-директор на Института по психология на МВР.Позицията му е пред 24 часа