Продавам си бъбрека, купувам кола!

Телевизор „Велико Търново" предаваше: 

От газ с „ВАЗ", през страх от „Т-34", до блян за…

 

 „За умни, но и служещи си с престъпни средства бизнесмени не само държавата, но и общините в България предлагат безкрайни възможности за правене на пари."*

Америка се води страната на неограничените възможности. Блянът на всеки неудачник, отритнат от обществото на Стария свят. Миналото на Европа беляза бъдещето на Обетованата земя отвъд океана. Мнимият крах на комунизма в България пък изора почвата за семената на „тоталитарния" бизнес. Страната се превърна в отражение на Чикаго от първата половина на миналия век. Правенето на пари, без значение начина, бе абсолютното разбиране за демокрация. От най-ниското обществено стъпало до върховете на властта. Обетованият строй на старите кримки и техните разклонения. Хомотът на Съветите бе отпуснат, а новото кредо стана „Все власть деньги".

Едно поколение растеше пред телевизори „Велико Търново" и наблюдаваше разбунения площад в София, където върху „последните" отломки от режима се сриваха бетонните монументи на червеното величие. То гледаше с интерес, но танковете така и не дойдоха на паветата. Токът прекъсваше, след време липсваше и хлябът. По улиците свистяха куршуми, а поколението израстваше със заглавията на вестниците, от които капеше кръв и миришеше на сяра. Взривеният пореден лъскав автомобил раждаше анекдотите за близката връзка между българския и германския народ. Едните правеха колите, другите ги крадяха. След това неминуемо следваше „романтичната" история за бедния спортист, прашасалите медали, страховитите години на улицата… манекенките и животът като милионер. За кратко, но достатъчно. Обследването на собствения път, жълтите стотинки и завладяващата действителност принуждаваше мисленето да заработи като касов апарат. Парите властват над всичко, всяка стъпка трябва да те доближава до тях, въпреки пречките.

 *Цитат от книгата на германския разследващ журналист Юрген Рот „Новите български демони"

 

 

Непознатият на гарата: 

Продавам си бъбрека, купувам кола

  

Срещнах го на гарата в Кърджали. Беше около 3 сутринта. Чакахме влака за Пловдив. Имахме към час до идването му, нямаше други хора и се заговорихме. Оказа се нейде от Крумовградско. Надигаше патронче с водка и личеше, че е петимен за контакт с друг човек. Бил от малко село, в „средата на нищото", както се изрази. Порутени къщурки, разбит път, никакъв поминък, а безнадежността описа като властващо чувство в единствения окаян хоремаг тъдява. Искал другояче да протече животът. „Кой не иска?", го попитах. Отговори ми, че не разбирам. „Там, откъдето идвам и дяволът е в отпуска", бяха думите му. Отпиваше бавно и гледаше замислено. „Знаеш ли, продължи, смятам да продам бъбрека си". За момент ми се стори смешно. Помислих, че просто иска да подсили драматизма на изповедта си, а водката му бе добър помощник. Затова и контрирах: „Добре, че не си цанил черния дроб-с тая пиячка не е добър маркетинга ти". Очите му се впиха в мен, а в тях алкохолът бе отнесе като вълна от много, много тъмно море. Устата му се изкриви и вряза в лицето дълбоки бръчки. „Мислиш, че си правя таш..к нещо, а?", попита. „Намерил съм човек в Пловдив. Ще ме изведе зад граница, там ще извършат операцията. Обещали са ми 20 000 лева. Не ми пука, имам още един. Каквото и да стане съм навит. С два или с един все е тая. Обречен съм да умра или на нивата, или в селския хоремаг, но и при двете възможности близките ми ще трябва да теглят заем за погребението. Нямам нищо за губене, абсолютно", отпи отново, а течността в бутилчицата почти вече не се виждаше. Мълчахме. Повдигна патрончето на светлината и въздъхна едва доловимо, сякаш се зарадва, че поне малко му е останало. Запали цигара и душещият дим на „Шипка" започна да дразни очите. В далечината се чу свирката на локомотив. Влакът наближаваше.

Спирачката накара колелата да засвирят оглушително. Запътихме се към вагоните. В купето го попитах какво смята да направи с парите. „Ще си купя кола. Амбициите ми не са големи, но и за най-малкото са нужни жертви", ми отговори, след което се опъна на седалката и затвори очи.

След гарата в Пловдив никога повече не го видях.

 

Жельо МИХОВ