Писателят д-р Мюмюн Тахир: Човек не бива да се взима на сериозно

       Мюмюн Тахир  е магистър по литература и културология, д-р по философия, председател на Академията за европейска култура "Орфеева лира". Автор е на повече от 10 книги, между които "Славеят на Родопите", "Тревожен оптимизъм", "Стряха с много гнезда", „Преминаване", "Земя за обетоване", "Бране на диви пчели", "Когато пътят беше граница", "Животът заедно", "Към интегрираща идентичност", „Непредизвикани звездопади" и др. Разказите му са преведени на румънски, полски, турски и руски език.

         

 Интересна специфика в белетристиката на Мюмюн Тахир е, че черпи мъдрост и от обикновения свой съгражданин, и от общувания с книги на велики писатели и философи. За щастие той не се увлича по сантиментални детски преживелици в своите разкази, както правят някои наши съвременни творци на словото, а се стреми да създаде обобщен образ на времето, в което живеем.

         -Най-напред започнах като литературен критик. Написах няколко критически статии за съвременни български писатели и поети. След това минах през есеистиката, публицистиката и накрая разбрах, че моята сила е в белетристиката. Тази сила при дойде от факта, че опознах достатъчно добре живота на родопчанина - неговия бит, психология, традиции, обичаи. Роден съм и израснал в Родопите – божествена планина, там са моите корени, приятели и съседи, моите съученици. В детството и юношеството си имах възможност да общувам с много възрастни хора – самобитни мъдреци, които без да са завършили училища и университети бяха природно образовани хора. Чрез тях опознах житейски философии, които трябва да следваме независимо от нашите модернистични и постмодернистични уклони. През годините придобих невероятно чувство за отговорност, което се изразява в това, че всичко, което съм научил от тези хора, съм длъжен да предам на идващите поколения, да намира приложение във всички сфери на живота. И да го предам не само чрез публицистика и есеистика, но  да го направя красиво, чрез белетристиката.

         -Ти си магистър по литература и културология, доктор по философия. Едната специалност изисква художествено, артистично мислене, а другата - абстрактно, научно. Как съчетаваш тези две начала?

          -При мен едното допълва другото. И това е естествено – и във философията има художествено, артистично мислено. В белетристичните ми текстове има много философски размишления, а във философските ми работи съзира определен вид есеистика. Когато защитавах дисертацията си по философия на историята ми казаха, че текстът ми е не само научен, но е така написан, че е художествено издържан; разбираем, за разлика от тежките словесни конструкции на някои от другите философи. Философските текстове се пишат малко по-лесно, защото там човек разчита на определено натрупано познание и се правят по-малко редакции, докато при белетристичните, първо се фиксира идеята, замисълът, после фабулата започва да се натрупва, да се обогатява. Истинското удоволствие при създаването на разказ е да започнеш да го редактираш, да променяш, добавяш, махаш така, че накрая да няма какво да изчистваш.

      -Каза, че при теб белетристиката и философията се допълват. От това допълване какво житейско кредо можеш да формулираш?

      -Когато започнах да се занимавам с чиста философия, взех по-често да си задавам въпроса за смисъла на живота и сега пиша една статия, наречена "Смисълът на смисъла". Ако можем да си отговорим на този въпрос, ще си отговорим и на питанките "Кои сме?", "От къде сме дошли?", "Къде отиваме?", "Защо живеем?", "Има ли Бог?" Стигам до извода, че повече ми харесват две мисли: "И това ще мине", а другата е "Нищо не ми трябва". Откакто започнах да изповядвам тези две максими, животът ми стана по-спокоен, по-малко притеснителен. По-съм уверен в това, което върша.

         -Нашата Земя, животът и цивилизацията ни, дали са плод на случайни съвпадения или са замисъл на някакво висше същество?

         -Вярвам в съществуването на един Велик разум, на един Велик архитект, който е създал всичко това. И в този смисъл мога да повторя думите на Йордан Радичков "Аз не съм религиозен, аз съм вярващ." В тази връзка ми се иска да разкажа интересна случка. В Разград трябваше да откривам един театър. Бях си наизустил речта. Застанах на трибуната; пред мен имаше към 500-600 човека. Взех да говоря какво представлява изобщо откриването на театър за населението в Разградско. Подчертах, че това не е обикновен празник, а е протегната ръка за добронамереност, добросъседство, толерантност, сроденост и че религиозните различия не бива да създават проблеми в общуването между хората, които изповядат различни религии. Тогава реших да оригиналнича и се сетих за спомената мисъл на Радичков. Като казах "Аз не съм религиозен…", зациклих и допълних: "Аз съм божествен." Сега колегите от Съюза на българските писатели приятелски ме наричат Божествения. Вярвам в съществуването на Сила, която е над всички нас.

        -Освен тази случка има ли други странни, любопитни, конфузни, смешни или тъжни истории, случили се с теб?

        -Често казвам, че човек не бива да се взима чак толкова на сериозно. Никога не съм се "впрягал", когато някои хора - съзнателно или несъзнателно - са се опитвали да се шегуват с моя етнически произход. Човек се ражда такъв, какъвто е и единствената идентичност, която не може да приеме или отхвърли по свое желание е етническата. Веднъж пътувам от София з Шумен и с шофьора си говорихме много приятно. Преди да влезем в автогарата, вдясно се появи кола с истанбулска регистрация. Шофьорът рече: "Айде минавай, пискюл такъв." За пръв път чух думата пискюл да се произнася при такъв повод (Смее се).

      -Как ти хрумна да създадеш Академията за европейска култура "Орфеева лира", на която си председател?

       -Този проблем ме вълнува отдавна, защото една страна, за да има авторитет на международната сцена, трябва да изгради своя позитивен образ. Винаги ме е тревожил въпросът, че открай време превеждаме индонезийска, южноафриканска, скандинавска литература, но реципрочно нас ни превеждат много малко. Освен това има такава мисъл "Човек се страхува от това, което не познава." Оказа се че ние, по-добре знаем американската, западноевропейската литература, но не познаваме балканската. Не познаваме добре литературата и културата на нашите съседи, което е в основата на нашите наслоени предразсъдъци и стереотипи. И една от основните задачи на тази Академия е да популяризира балканската литература и култура в Европа. Освен това и да се запознаем с литературата и културата на съседните страни. Крайно време е светът да възприема Балканите не като барутен погреб, а като люлка на цивилизациите.

          -Издал си речник на турските лични имена в България. Какъв е поводът за това дело? Кажи и няколко красиви женски турски имена?

           -Турските женски имена са много мелодични, те са като песен. Когато ги слуша, човек има чувството, че чува определена мелодия. Например: Айнур (Свещена луна), Севдие (Любов), Гюлшен (Радостна роза), Гюлбеязс (Бяла роза), Гюлбахар (Пролетна роза), Бедрие (Лунна красота).

        - Дъщеря ти се казва Неджля.

      -Името й означава най-дълбоките, най-прекрасните очи на света. В речника фиксирах етимологията на името и неговата честотност. Именната система е голямо богатство в културната съкровищница на народите. Всяко име носи духа на етноса, на който принадлежи даден човек. Този речник е още един камък в зида на взаимоотношенията между различните етноси в България.

     - Имаш книга "Ататюрк, България, Балканите". За тези които не са я чели - какво трябва да знаят за Ататюрк и България?

      - Кемал Ататюрк е роден в Солун, където учи в тамошната гимназия. След това завършва военна академия в Истанбул и непосредствено след Балканската и Междусъюзническата война идва в София като военен аташе в турското посолство. Тук се среща със свои съученици от солунската гимназия и благодарение на тях навлиза в българското светско общество. Запознава се, например, с ген. Жеков, с ген. Ковачев и др. По време на един от баловете във Военния клуб за пръв път вижда дъщерята на ген. Ковачев - Димитрина - и между тях пламва невероятна любов. Когато през 60-те години на миналия век Димитрина умира, тя си спомня за Ататюрк, а когато Ататюрк се сбогува с живота, казва: "Душата ми остана в България". Неговата мисъл "Който е против България, е против Турция" е много актуална и днес.

 

Въпросите зададе: Станко НАЦЕВ

-----------------------------------------------------------------
100 лв БОНУС. Най-високи коефициенти. Tempobet.com