Паисиевци помогнаха Родопа да разкрие прелестите си

След разговор с прекрасните момчета Радостин Бодуров (10^а), Тодор П. Тодоров(10^б), Радослав Петков(12^в) и тяхната учителка по биология Красимира Атанасова, с дълъг стаж и високи постижения в своята професия, разбрах, че в СОУ „Отец Паисий" Кърджали не дават мира на своите идеи и проекти дори и през лятната ваканция.

В края на юли и началото на август заедно с Христа Кадиева  (12^в), Георги Панчев и Дениз Али (10^б) клас, те участват в маркировка на екопътеки: I-та от Чомаково в посока с. Биволяне - Зорница до шосето, водещо до хижа „Крояците" на яз. Студен кладенец; II-та от разклонението на Ловен дом до връх Бойник в близост покрай резерват Вълчи дол и III-та екопътека: от връх Бойник до стената на яз. Студен кладенец. Преди пристигане на терен младите хора се подготвят старателно и за една седмица всичко е купено, пакетирано и натоварено – вода, храна, бои, четки. Разделени са на групи с ръководители Хр. Христов и Кр. Атанасова.

Тези момчета и момичета, екоактивисти, вече втора година се грижат с любов и старание за природните красоти на родопския пейзаж. С маркировките на новите екопътеки туристите ще имат нови маршрути, осигурени с табели в бяло и червено за пешеходен туризъм и планинско колоездене.

Какво е да срещнеш, да се влюбиш и да останеш верен на дивата природа, богатството на Източните Родопи? Това ми обясниха младежите от училище, в което се изучават природни науки. И ме убедиха със сърдечна пристрастност, че уникалното в нашата планина трябва да бъде запазено, за да ни има като истински човеци. Повярвах им на думите след въпроса „Защо го правят" – „Помагаме да се разкрие най-красивото".  

Всеки един от тях е стигнал до екоклуба по свои причини. Радостин споделя, че обича да е сред природата и да не е сам вкъщи. А на Радослав идеята дошла спонтанно в един час по биология, когато учителят Хр. Христов обявил, че се организира Екоклуб и ето го вече участник в проекти. Със смях и въздишка признава, че не може да си намери момиче, с което да е сред природата. „В гората няма много момичета" – открива той. Тодор се запалил покрай майка си, която работела по проект „Родопи". А сега е част от работата на българо-холандския проект „Новото тракийско злато" за устойчиво развитие на Източни Родопи.

И тримата обичат цветовете на небето и гората – синьо и зелено, и тримата имат около себе си животни – кучета, котки, папагали. Но Тодор допълва, че на животните не им е мястото в къщата. Тяхното място е сред природата.

Ето и част от разговора ми с тях, седнали с усмивка и младежка причастност да ми разкажат за летните си преживелици в българо-холандския проект.

Попитах Радослав:

- Като правихте екопътеките, какво чувстваха не ръцете ти, а сърцето?

- Всеки път, когато съм сред природата, се чувствам по-добре, отколкото в градската суматоха. И предпочитам да бъда сред растения и животни, въобще някъде... на някой хълм, планина, на връх, покрай поточе. Така, че аз лично си прекарах много добре, когато правихме маркировката и бях много доволен от цялото преживяване.

Гледайки въодушевеното му лице, го провокирах:

- А когато станеш на 60 години, пак ли ще бъдеш там, на планинските хълмове, върхове и пътеки?

- Ако има природа все още, ще бъда там.

- Със същото чувство?

- Е, тогава сигурно ще бъда помъдрял, но най-вероятно ще бъда със същата любов към дивото и истинското в планината.

Зарадвах се на Радославовата жажда за истинското в живота ни и съм уверена, че той днес е изпреварил много хора в помъдряването и че сърцето му грее в зелена светлина.

Погледнах очите на това тъмнооко момче. Те са топли, пълни с добрина. Попитах го:

- Това, че другите на улицата нямат вашето мислене, не те ли дразни?

- Няма как да ме дразни. Просто съм свикнал, макар че все нещо ме гложди отвътре. А  между другото, много от хората в нашия град имат желание да се включат в акциите ни, искат да бъдат полезни, но просто нямат възможност, защото нямат информация за случващите се събития.

- Кой е виновен за това? Идеята за организацията не е ли най-първото нещо?

- Разбира се, че е първото. Но всеки, който организира по някакъв начин акция, гледа да заинтересова само определен кръг от хора, нужни, за да изпълни своята цел. И доста често се стига до по-обширни реклами. Хората по някакъв начин се опитват да стигнат до населението, но може би не го правят по правилния начин, не съм сигурен. Щом има още толкова много хора, които не са запознати, значи нещо не е както трябва.

Умните думи и сериозният тон на Радослав, най-дълго работил с холандските представители на проекта, са доказателство за неговата искреност, че дълго време ще е екоактивист, когато каза:

- Като свърша училище, мисля, аз да бъда човекът, който помага, а не да чакам някой на мен да ми помага в тази дейност.

Обърнах се към Радостин, засмяхме се и стана весело, защото всички около него се заразяват с жизненост, енергичност и усмивка.

- Радостин, твоите сини очи пасваха ли на синята вода, която газехте в реките?

- Да. Напълни ми се окото да гледам природата. Останах много доволен. Бях на „ти" с нея.

- Ще се грижиш ли и в следващите си години за тази природа? Как ще й помогнеш?

- Ще помогна колкото мога, за да я запазя такава, каквато е. И да се надяваме, че и другите около нас ще я запазят. Защото наистина тя е прекрасна. И ако не я запазим, ще загубим много.

- Не бива ли вашият екоклуб да започне да осъществява практична екокултура сред съучениците? Ти видя ли хвърлен боклук след туристите?

- Там, сред природата – не. Но когато се навлиза към града, цивилизацията е хвърлила боклука си по хълмовете, завоите, дърветата са с найлони и отгоре, и отдолу. А по улиците остатъците от лошото възпитание на някои хора сякаш ми стискат сърцето и искам да се върна в чистата, девствена природа. А идеята и ние да правим екокултура е добра.

- Какви бяха взаимоотношенията ви? Промениха ли се сред тайнството на красотата?

- Сближихме се още повече. Станахме още по-добри приятели.

- Имаше ли ги грубите думи?

- Не, не, не. Въобще не се чуваха груби думи. Само се чуваше възхищението от хубостите на природата.

- А сега, в училище, мислиш ли, че тези думи имат място сред вашите съученици?

- Не мисля. Трябва да се изчистят напълно. Не им е мястото сред обществото. Ако навием децата от града да излизат по-често сред природата...

Тук се намесва и Тодор и заразказва за еленовото стадо, за дивите коне и за красивите вечери, утрини и звездни нощи. Къдравите му коси сякаш още носеха вятъра и не стояха мирно. Нещо детско и невинно се излъчваше от него, гласът му приказно описваше пейзажи, бързаше да разкаже всичко – за сеченето с брадви, за правенето на табелите, за хората, с които се е срещал, за птиците в небето, за дърветата и скалите, за планината на траките.

Тодор сякаш ме закле в истината, че нашата планина още пази своята красота. И призна своите чувства, които са го владели, гледайки уникалните следи на ваятелство на Майката Природа:

- Душата ми се пълнеше с любов към дивите животни. Страдах, че бракониерите убиват толкова много животни. Няма да забравя, как един вълк подгони сърните, а после, сякаш плачейки, една майка търсеше своето малко.

Готино е всичко, което е направила природата, само дето язовирът е развалил екосистемата.

- Ти музикант ли си? Имаш ли хоби?

- Да, свиря на китара и имам група. И карам колело.

Накрая попитах г-жа Красимира Атанасова за организацията, целите и осъществяването на тази прекрасна работа.

- Това е дейност по проекта „Новото Тракийско злато". Беше доста трудно да бъдат уточнени маршрутите, защото някои от местата наистина са девствени и нямаше  пътеки. Децата с брадви и тесли трябваше да прокарат пътеките и да ги маркират. Част от тях може да се ползват за пешеходна, туристическа, а и като велопътека.Аз смятам, че това беше едно докосване до природата, което децата няма никога да забравят, защото повечето от тях не бяха се возили върху каросерия на джип сред скачащи еленови стада или подивели  коне.

Те се почувставаха изключително полезни. Аз съм много благодарна на всички от групата, особено на Радослав, който има опита, защото е участвал вече в такива дейности и беше истински учител на малките - той показваше къде да бъде маркировката, как да бъде направена.

Ние продължаваме! Следващата пътека, която ще направим ще бъде – Чомаково през Лисиците, за да се свърже с една друга – Широко поле – Кърджали. Друга пътека ще е от Биволяне до Харман кая. Това е един истински природен феномен, вероятно останал от времето на траките, той наподобява часовник и има скални ниши.

Уверена съм, че децата ще продължат с тази дейност. Изморително беше, но съм много доволна.

След този разговор последният ми въпрос към г-жа Кр. Атанасова бе заради удовлетвореното ми самочувствие:

- Училище „Отец Паисий" заслужава ли да бъде първи, най-деен участник в този проект?

- Нашето училище отдавна участва в много проекти. Радослав и Христа имат отлична оценка от национално състезание по природни науки в Ямбол. Участваха наши ученици в проекта „Бъдеще за чаплите". Иван Нечевски бе в полеви условия по екология. А сега по този проект работят и други дейности.

Искам да споделя, че ние получихме невероятна подкрепа от г. Шереметев, който организира посрещане на групата ни с джипове, за да минем по много труден терен и така улесни нашата работа. Изказвам благодарност на него и на целия му екип.

А аз благодарих на моите събеседници за добрите дела, казах им „довиждане" и останах да си представям Родопите, обвила с мекост и любовна гальовност извивките на река Арда и потъналите в зелено вършини. Някъде се лисва до безмерно бяло лъскавият светъл цвят на скалите, той среща слънцето и небето в утрините и изпраща  задъхания залез. Сред хубостта на дивната природа виждам как момчета и момичета работят за благото на хората, тръгнали да познаят омагьосания свят на Източните Родопи, да се заредят с любов и милост към света, за да устоят в нашето объркано време.

 

Венета Филипова

 

 

-----------------------------------------------------------------
За да бъде вашият дом, вашата крепост