Теория за бягството: Родопско фън шуй или „Майната им, заминаваме!”

Самотник заложил личната си карта за 20 лева, с които приготвил новогодишната си трапеза, а в първите часове на 1-ви януари... починал. Намерила го сестра му, отишла да му пожелае скромното „За много години!”. Истинска история от все още съществуващата ни държава. Да оставиш „себе си” в заложна къща, за да се почувстваш за една нощ човек, пък било и само с кутия цигари, бутилка ракия, хляб и кило мръвки-това означават 20 лева. Последната вечеря на обречената душа.
Това не се е случило в Родопите, но тук хората могат да напуснат битието и без да хванат „последното 20”.
Народът вече не вярва в никого. Нито в политически месии-спасители, нито в духовните крепители на вярата, нито в законите, нито...
Вярва само в това, че ако не изпълни волята на данъчните ще му се случат все „бедствия и нещастия”.
Вярва, че ако не плати сметката за ток навреме, ни ходжа, ни поп ще му помогнат да остане на светло и топло. „Касовият” апарат на ценностната му система фактурира добро и зло единствено по имане и нямане на пари. Когато лентата свърши, изчерпва се и вярата му. Тогава има два варианта-да заложи себе си или да търси себе си... другаде.
Разни европейски проучвания ни сочат като най-големите песимисти на Стария континент. Лично наши наблюдения водят до извода, че употребяваме дневно по около 50-60 псувни в речника си. Чрез устно обрисуване на сексуалната си мощ борим стреса и изхвърляме отрицателната енергия. Можем дори да патентоваме балканското си фън шуй, но трудно бихме били разбрани, което пък не пречи невдяващият да получи също някоя „майна”. От друга страна речетативът ни се култивира по празници. Последно си казваме на касата след пазаруване: „Еб. му майката и сметката, само за т`ва ли отидоха толкова пари?! Ше ти еб.. и празниците”. Даваме старт отново малко по-късно, след тържествено обявяване на новите цени на електроенергията, бензина и парното с... всъщност по-добре да не се упоменава, репертоарът е ясен.
Щастливи сме 4-5 дни годишно, в останалите си е „еб.ло майката”
Демек, използвайки анализите от проучванията излиза, че сме що-годе щастливи около 4-5 дни годишно-по Нова година, Коледа, Байрам, имен и рожден ден. В останалите... си е „еб.ло майката”. Изхождайки от психиката на нашенеца, черногледството му и уникалното чувство за хумор, не може да пропуснем и един гениален виц за студенството. Та иде реч за момиче и момче. Живеели на квартира, но парите вечно не достигали, че решили вместо да ядат-да правят секс сутрин, обед и вечер. Сабалян студентът открил половинката си да седи гола върху радиатора. „Ах, милата, притопляш закуската, нали?”, издумал просълзен завалията.
Учи мама, за да не работиш. И наистина-учиш, а после не работиш.
Но и не протестираш. Защо? Ами нашето фън шуй е в основата. След „Майната им!”, терминалът на летището лесно се намира. „Всички бягат, младите-за тях ме боли...”, е истината в Родопите. Тя не се прокламира по разните политически стоянки „диван чапраз” пред лъскави костюмари, на които минутната мечта (защото те имат и такива-краткосрочни) е да избягат от площада на минутата в лъскавите автомобили и да се вяснат отново след около 3-4 години. Подобни истини се споделят в кръчмите, в кварталния магазин, у дома, от устата на просълзения старец в някое затънтено село, но пък лъсват отново в проучвания и анализи.
Родопите обезлюдяват-със страшни темпове. Това увековечи за сетен път дедуктивната мисъл на статистиците, подплатена с много цифри и тинтири-минтири. Колко работа можеха да си спестят, вниквайки в планинското фън шуй и чисто балканското „Майната им!”. Но не би! Както и да е, постараха се, да им аплодираме за свършеното, защото скоро няма кой да ръкопляска (според проучването). Наплясканите от действителността ще си потърсят нови действителности, далеч след табелата „Калотина”, следвайки добре утъпкания път на прежде заминалите. Там не премитат за тях, но и от тук са ги замели. Учи мама, за да не работиш... в Отечеството, където можеш да заложиш живота си за 20 лева и да се предадеш. Тук си имаме построен социализъм, надграден капитализъм и рухнала вяра, уви! Затова ще полагаме основите и ще изграждаме чужда инфраструктура, подплатена с различни финансови параметри, но влизащи в лично нашия си джоб. Ще оставим планината на мечките и старците, но ще се влеем в строителството, домакинството и криминалния контингент зад граница. Ще се радваме на постигнатото в мениджърските екипи на чужди компании, ще пращаме и по някоя снимка на бабите от завършването на училище от внуците им, разбрали първо за Мери Попинз, преди Хитър Петър.
„Майната им!” и на статистици, и на политици, и на празници..., по които се чувстваме единствено живи.
Жельо МИХОВ


На снимката: Бъдещето на Родопите – планината на дядовците






Далаверата за празника:
Телевизор на софрата, компютър за пиене


„Продадох телевизора преди Нова година. 50 лева, да има пиене и ядене на масата”, разказа празничните си трепети мургав нашенец на бутилка бира пред квартален магазин в миньорския град Мадан.
„След дни заминавам със семейството за Германия. Имам пари само за пътни, там ще ни посрещне баща ми. Трябваше да отпразнуваме добре вероятно последната Нова година тук. Преди известно време купих много стар компютър за 13 лева. Ставаше за слушане на музика. Лесно реших-пия на 31-ви през нощта, джангър около мен, телевизия не ми трябва. Сега ще го продам и него за последно пиене преди тръгване”, продължи теорията си бъдещият гастарбайтер, след което се почна надлъгване с един от кибиците пред бакалията. Цената в комплект с монитор, клавиатура, мишка и една тонколона (барабар с дикове впоследствие) тръгна от 40 лева. Спря се на 20 кинта, докато в един момент не промени параметрите си на 15 лв. и няколко кютука за печката. „Филиса е стар, ама марка, не ми разправяй, кам парата да ти видя”, обясняваше продавачът, като най-вероятно имаше впредвид „Philips”.
„Аре не ми се прави на бизнесмен пред магазина, че имаш и борч от 5,50 лв. да ми оправяш”, намеси се и сайбията на обекта за хранителни стоки. „Добре, слушай сега Коце! Взимай ти компютъра, ама ми добавяш още 15 лева и не ти дължа нищо”, направи оферта мургавият. „Десет!”, заби му магазинерът. „Само монитора го даваш за 20 после, какво се правиш на по-голям мошеник от мене”, отвърна черният. „Ей, ти ми дължиш пари, не аз, не се пазари!




Аре фак ю и гив ми дъ мъни!


Трябва да ги учиш тия изрази, където и да отиваш!”, бе последната оферта в тръжната процедура и мургавият се отърча до дома си. На два курса домъкна предмета на продажбата, а после пъхна 10 кинта в джоба. Ухилен до уши отвори една бира и трясна бутилката в наздравица с останалите. „Оправих всичко, заминавам и ще ме видите след години баровец като се върна”, отпи от стъклото.
„Ей, адаш, за много години, как си бре!”, продума друг от събралите се свидетели на сделката, говорейки по телефона. „Здаровья! Кога ще се връщаш, а? Ай, чакаме те, стига толкова бачкане, че гърбав се става от работа... Ааа, добре, ще се чуваме пак”, приключи разговора си. „Т`ва Ванката. Мат, още празнуват в Русия, не може да си каже лафа. Нали отиде там да работи в строителството. Хакали бетона на болница. Тука „Пентагона” построиха, сега си играят с лечебни заведения, ма нещо мънка, че парите не били това, което са. То и совите, викам си по акъла, ама к`во да прави хайванът, тука има две деца и ужас”, предаде историята на останалите слушатели.
Това се случи пред квартален магазин в един родопски град. Утре бакалията отново ще отвори врати, но поне един от клиентите няма да е вече там. Винаги ще го има това утре и винаги то ще е по-пусто от предното. Вярата в него няма да загине, ще рухне само вярата за по-доброто утре, ако не е загинала отдавна...