Пием, бием, но когато трябва…Мълчанието е олово - тежи и отравя

„Черна" Европа ни мрази, ние мразим себе си?

 Странна е Европа през нашите очи, странна е и в съжденията на определени единици в Стария континент.

В свой коментар, написан неотдавна за западен вестник, бивш депутат и журналист от Холандия-Роберт ван Лансхот твърди, че източноевропейците и най-вече хората на Балканите не са допринесли с абсолютно нищо за културния облик на Европа.

Статията започва с цитат от негови познати от Конго, живеещи в Брюксел: "Балканците в Белгия? Това не са бели хора!". След като едни африкански пришълци са разбрали, че голяма културна пропаст дели Западна Европа от Източна, какво остава за останалите, пише Ван Лансхот. Той дава и следните примери: в Босна Европа започва по средата на моста над Неретва в Мостар. Всеки уикенд чужденците там с облекчение и с чувството "най-после сме си в Европа" влизали в хърватската част на Мостар.

Косово, Македония, Албания, Молдова, Черна гора, голяма част от Сърбия, части от Босна, България и Гърция също не отговаряли на представата за Европа. Според автора те принадлежат към културна група, която била много по-близка до Турция. Градовете в Косово са по-скоро като градовете в Ирак, а не в ЕС. "Никой на Балканите не знае какво е костюм на "Шанел", готварското изкуство на Бокюс, Пипи Дългото чорапче, английските градини, есетата на Монтен, играчките на "Лего", пише Ван Лансхот.

Той призовава да се прекрати разширението, защото тези държави нямат нищо общо с Европа.

Намерил се естетик да променя границите на стария и вече тотално обременен континент. Всъщност говорим за един чичо с побелели коси и натрапваща хомосексуална визия, чийто културен доминант в съжденията за превъзходство е някакво Пипи с дълги чорапи. Та, същата луничава девойка се хвалила пред аверите, че баща й бил негърски крал. Естествено слабите ни балкански познания по сексуалните влечения на скандинавските народи биха захвърлили подобна проблематика по опасно наклонената фройдиска плоскост, ама те нали си я разбират-в смисъл побелелите коментатори със залязваща дипломатическа кариера (или може би не?). Ван Лансхот свързва европейския апогей в строителството с „Лего", дюсдисването с „Шанел". В нашата махала аналогичен случай. Един пич като се напиеше и редеше пред мадамите: „Не ме еб.. от де си. В панелка ли живееш-срутвам я, с „Вересачи" ли си-късам го със зъби, искъм тъ!". Е, сега кой не е напреднал? Въпрос на употреба и злоупотреба, пък дали с дрога или алкохол-всичко зависи от коя страна на моста в Мостар си…

Всеки един наш политик би ошамарил въпросния хомосексуален коментатор от сваленогащестата в битието си Холандия, ама ни един не би реагирал дипломатически правилно на подобни незадоволени бръщолевения. Що? Това е въпросът, но тъдява не се срещат датски принцове да си го зададат. Нашите навличат комплексарската одежда навън, но само у дома нахлузват хермелиновата „за слава пред простолюдието". Съгласяват се с всичко, не дават ухо на неудобното, когато трябва да говорят-просто мълчат и обратно. Манталитет. Среща се и у неграмотната шивачка в цеха в Табадътково и в министерския кабинет на…

От редакцията

Пием, бием, но когато трябва…

Мълчанието е олово-тежи и отравя

Жельо МИХОВ

Тълпата утихна. Беше минути преди ПТС-а да направи половин ранобудна България свидетел на поредния протест пред завода. Момчето с микрофона чакаше включване в сутрешния блок на една от националните телевизии. В този момент някой се провикна: „Я, сега всеки да каже колко „цветно" е изнесъл от завода?". Жуженето започна с влизането в ефир. Само няколко души се обърнаха и погледнаха на кръв бившия си колега, дошъл на протеста, но изявявайки се на агент-провокатор. „К`во ме гледате, всеки изнасяше по нещо. Едните крадяха кокошкарски, други явно с пълни шепи. Зависеше от поста и йерархията. Кокошкарите обаче мълчаха и чакаха заплатите си. Те идваха със закъснение, но всички си траеха. Сега, когато корабът потъна, търсите помощ за „Титаник", каза бившият работник на зяпащите го неколцина замлъкнали протестиращи. След това се запъти към паркираната наблизо кола и подкара към новата си работа.

Малко по-късно през деня на крака дойде лично и премиерът, трима министри, барабар и апелативният прокурор на Пловдив. Последният заговори за източване на резерва. Думите му заглъхнаха от смеха на работниците в сватбено украсения с балони стол на комбината. Провикнаха се, че „изнасянето" станало още преди 6 години…

„Бойката вика: „Ми тогава защо не се събрахте да протестирате, а чак сега?". Мъжът протегна ръка с празната чаша към жена си. Дневният протест бе отминал, а той се бе прибрал у дома. Стоеше в кухнята и гледаше късните новини по телевизията. Даваха обзор на случилото се в най-напечената точка на държавата. Съпругата му наля половин чаша от домашната ракия. Беше кисела. Мислите й блуждаеха от шивашкия цех, през ходенето до село, липсата на пари за бензин и бързо свършващата шльокавица. А от празното вече дъно на бутилката, мислите рекушираха върху конфузната действителност и липсата на изход дори за момент от нея. Не й се слушаше, но се мъчеше да вникне в думите на мъжа си. От три месеца получаваше едва половината от заплатата си, купоните за храна останаха в обещанията, а трябваше да дава и за цигари на съпруга си.

- Вие на премиера какво отговорихте?, попита го плахо.

- Как ма? Страх ни беше, какво да се бунтуваме преди години! Пък той ни вика: „Значи аз уж съм страшен, но от мен страх нямате, а от онези предните имате, така ли?". К`во да му кажем? Мълчахме си. Закъсняваха заплатите, но идваха. Бутахме я някакси. Сега всички думат, че фалирал нарочно завода. Изнасял парите, строял имоти в Америка. Откъде да знаем, че така щеше да стане? Стискахме зъби, псувахме през зъби, продължавахме да работим със стиснати зъби. Абе, майка му и живот шибан, да му еб.. мамицата!

Глътна остатъка в чашата и протегна ръка. Няколко пъти размърда стъклото във въздуха докато правеше гримаси, преглъщайки силната ракия. Жена му стоеше опряна на кухненската мивка и го гледаше със съжаление.

-          Няма повече, това беше всичко-му каза.

-          Въри до магазина и запиши едно патронче.

-          Достатъчно са сметките вече, стига толкова-отвърна.

-          Баси, трябва да ходим до село. Само да дойдат парите, „търпение" каза Бойката-въздъхна мъжът и остави чашата обратно.

„Търпение!", помисли си жена му. „Откога работя със сълзи на очите, ридая през зъби. Търпя и понасям, а нещата все вървят към по-зле. Кога ще секнат плащанията и на нас, не ми се мисли?". Разтри слепоочията си и отиде в другата стая. От кухнята се чу звук на строшено стъкло и люта псувня.

Тя отдели три цигари от своята кутия. Утре мъжът й пак отиваше на протест, поне да не проси от колегите. „Да се бе махнал навреме от шибания завод! На кому търсеше… толкова време там?", си помисли и леко намачка единия фас.