Пролет пукна - газ към Европа да й вземем тока!

Оцеляхме зимата, нов сатър в сметките през лятото

  Пролет пукна, ние не! Двама министри „цъфнаха та вързаха", не и ние! Поредният зимен апокалипсис мина през главите ни, остави тежък спомен за семейните бюджети (минимум до средата на лятото), а ледена тръпка ще лази по гърбовете при следващите есенни опити за новина от страна на метеоролози в преценките им от сорта „Чака ни незапомнена зима". Дотогава има месеци, а сега топлите лъчи лекуват депресията и на най-големите песимисти.

Оня ден един авер разправяше как закарал на село дядо си. Зимъска старият прибирали в града, а със затоплянето си го връщали във фамилната къщурка, далеч от панелния ад. Та, вика: „Първата му работа бе да се засили към местната кръчма, там видя негов набор да виси на една маса с бира пред него. Гледа и му дума: „Виж го ти, гърчето, и той избутал зимата. Дейй и животец, тц-тц!?". Намърдал се до него, поръчал бира, а домашните да му сваляли багажа. Като се върнали след около час и половина, старецът бил фукнал близо ¼ от пенсията, съдейки по бутилките. Ама радост. От месеци не се виждали, че чак просълзени били. Обсъждали, разправя аверът, нещо из политиката.

„Ти, чу ли какво каза бившият министър на приемника си? Оцеляването на поста се коренило в: „Да не опитва да прави големи реформи в здравеопазването; да не гледа в канчето на фармацевтичните фирми, ако не пие от него, и на големите хора да казва „да", казал дядо му на съратника си. „Така, че не ми надзъртай в канчето и на мен, по-възрастният, винаги „да" ще ми казваш. Тъй, че да пием по още една. То вече за големи дела не сме способни", след което махнал на сервитьорката.

„Ей, т`ва е, вика момчето, оставихме си го на своя територия така. На айляк и с философски прозрения от политиката".

Оцеляваме бе, мамка му! Министър след министър, реформа след реформа, сезон след сезон. Дъртите са ни за пример. Няма по-жилави и по-корави. „Нашата е ясна, вие да му мислите", пък казват на свой ред възрастните. То, какво ли да го мислят? Все тая. За 57 на сто от младите дипломата била само за престиж. За какво друго освен за пъчене пред родата или мрънкане  в стил „Пет висшета имам, а не вземам повече от 6 стотака".

Затова стягат багажа и драсват. Здрави задни части и атака за еврака на гурбет. Иначе след първия пролетен оптимизъм, някъде към средата на лятото, ще ги споходи поредното кроше-газта скача, вдигат тока…

„- Тоя кран, колко вдига?-попитал млад чешит без работа, наблюдавайки бачкатори на строеж в обедна почивка.

- Пет тона и нагоре-му отговорил мъж с каска.

- А оная ми работа може ли да вдигне, а?-контрирал го…"

Като изключим уличните анекдоти на откачената ни действителност и перверзната възбуда от собствената си простотия, така си оцеляваме с годините. Ни стон, ни звук където трябва и зрелищно преместване на мъжкото достойнство от крачол в крачол пред кварталните събратя по недоимък.

Да вземат да отнемат имотите на някаква дама из Пловдивско. Заработила ги по неморален начин-била проститутка. И то,забележете-само няколко месеца в годината. Ходила по Франция, обслужвала клиентелата и влагала в имоти у дома. Елементарно! Няма да се остави тук на потните тираджии! Хем няма да я гепят властите, пък и да го сторят-след това ще е навън, няма и държавата да облажи. Ама сега го сторила. Взема от нея имоти за около 300 бона (чунким държавата е вдигала краката, не труженичката). Това умеела, това правила, но все пак „пазарувала" в родината и тук ще я покосят данъците, ама нейсе-придобито по неморален начин, отнемат й го. В този ред на мисли, колко „ковачи на закони" трябваше да ги коват по панделите, да видят как се заработват два фаса контрабанда зад решетките.

Смели мечти в слънчево време, ама то ще дойде поредното вдигане на нещо си и тогава пак ще си го местим по крачолите и всеки ще мисли собствена формула за оцеляване…

Жельо МИХОВ

Хем млада, хем бизнес дама… със специалност „Финанси и похот"

„Най-важното при продажба е да знаеш реалната цена на стоката. Винаги може да се получи и повече, зависи как я поднесеш. Опаковката в случая не е само лъскава притурка. Затова инвестицията във външния вид е толкова важна. Една красива жена с над един грам мозък може да измъкне повече пари от 10 въоръжени бандити.

Готова съм да преспя с мъж дори само за нощ. Без кроежи за продължителна връзка. Само за пари. Не, това не е проституция. По-скоро любовна идилия между приятното и полезното. За да получиш, необходимо е първо да дадеш. Пазариш това, с което разполагаш. Щом се налага, не виждам какво е толкова лошото? Бабините разбирания, мисля, отдавна са отживелица. Пенсионерите може и да се възмущават, но ако имаха повече средства вероятно други помисли щяха да ги спохождат. Моралисти пък казват, че „който го нямал в главата, го имал между краката". Такива не са осъзнали притежанието в горната част на тялото си щом не оценяват стойността на това по-долу. Съвкуплението на двете е като огнестрелно оръжие. Насочваш в правилната посока и гърмиш десетката. Няма морални и неморални хора. Аз ги деля на успели и неудачници. Никой не може да ме съди за решенията, които вземам. Пътят ми не зависи от хорските одумвания. Те няма да подобрят живота ми, не плащат сметките в магазина, нито питието в бара.

Пари трябва да се правят по всички възможни начини и то докато си млад, по-късно ще се дюсдисаме с морала на преклонната възраст. Мотото ми е „Живей и прави кинти". На нашето поколение животът рано се изпъчи на пътя. Учихме различните фатки пътьом. До 30 години мисля, че ще съм понесла истории за няколко жития. Дори мога и книга да напиша. Пак вариант да се извадят пари. „Money, money", на кой беше тази песен, че не си спомням? На Мадона или на Гагата, всъщност няма значение, важен е смисълът".

20-годишна родопчанка

С диплома „Брояч на кинти"

„Обичам да броя пари. Ммм, самото шумолене ми действа успокояващо на нервите. Започнах работа веднага след като станах студент. Сега чакам една далавера за Англия и ако стане хващам първия самолет. Студентството го замразявам за по-добри времена и отивам да „печатам" кинти. Иначе в момента съм барман. Сипвам на мадамите, дето висят по цяла вечер на „щъркелите". Прости парчета. Едва чакат да падне здрач и тръгват по барове и кръчми. Вземам им парите, свалям си ги. Някои ми връзват на лигавщините и ме чакат след бачкане да ги карам в квартирката.

Не ми остава време да прегледам някой учебник, ама се оправям. Несгодите се преодоляват по-лесно в края на работната нощ. Броиш бакшиши и останалите „горници", а масажът на пръстите е релаксиращ. И Моцарт, като е натискал клавишите на ново пиано, сигурно не се е чувствал така. Смятам, че с него малко си приличаме. Аз също композирам. На петолинието на живота нахвърлям идеите и мечтите си за бъдещето. Вариантите винаги са два. Като погаля органа или ще зазвучи „Ода на радостта", или „Реквием". Но подхождам философски. След раждането ни, всеки изминал ден се приближаваме към края си. Всичко е в пътя. Трябва да го извървим достойно, така стореното от нас ще има смисъл. Т`ва май го бях чул във филма „Последният самурай", но не си спомням добре. Като тръгнах по холивудската житейска концепция се сетих и за „Роки 6". Там Слай викаше на сина си: „Не е важно колко силно можеш да удряш, а колко удара можеш да понесеш и въпреки това да се изправиш и продължиш. По този начин се става победител". Много мъдро. Така съм си втълпил и аз. В този ред на мисли, бих фраснал всеки, който осмели да застане на пътя ми в печеленето. Не искам да съм беден и няма да позволя на никого да ми попречи в борбата за по-добър стандарт.

Иначе университета не бих го оставил. Но сега съм в период на пари-пауза на Острова. А ако там всичко потръгне, може и да продължа в някой от техните ВУЗ-ове. Всичко е пред мен."

22-годишен нашенец