Хроника на един предизвестен фалит: Беден, гладен и дрипав той живее в „Захариев ленд”

„Цял ден въртят по новините за някакъв обир на златарско ателие в Казанлък. Сякаш никой не се усеща, че всичко е инсценировка, за да се вземе застраховката. Ама айде, това са други неща, друга тема на разговор. Мисълта ми е, че от дни стачкуваме, проблемите ни са от години, а на никого не му пука, че в Кърджали, в един завод има стотици гладни работници. Оставени без заплати, лъгани постоянно. Тази тема никой не засяга, никой не ни обръща внимание. Да започнем и ние да трошим и крадем ли?".

Така коментираше в сряда останал без нерви служител на металургичния гигант ОЦК. За мащабите на завода мълчаливо свидетелстват вече единствено огромните комини, забити на около 3 километра от центъра на областния град. Гордостта на индустрията в Източните Родопи. От Оловно-цинковия комплекс е останало само „героичното" минало. Заводът може да се използва с огромен успех за декор на филм. Лента, разказваща за битието на призрачен град след ядрена зима. Разруха и ужас. Това виждат очите на преминал бариерата нещастник. Това виждат ежедневно стотици нещастници, които се наричат работници в ОЦК. Себе си те обаче наричат „роби". Може би не гласно, но през главата на всеки един е минала поне веднъж и тази мисъл. Експлоатация в нечовешки условия, без заплащане. „Това е „Захариев ленд", казват някои от тях. Устните им се изкривяват в усмивка, която не предизвиква смях, а страх.

„Толкова години имам в завода, че им загубих бройката. Много и дълги като живота. Сякаш откак съм се родил съм бил там", бяха думите на сух мъж, над петдесетте. Очите му бяха хлътнали дълбоко, гледаха безизразно, а синьо-сивият им блясък бе единственото пламъче живот, което излъчваше набръчканото и преждевременно състарено лице. Имаше и нещо откачено в тях. Мъжът лъхаше на алкохол. „Понякога съм ходил и пиян", каза хилейки се. „Отдавна спряха киселото мляко. Вместо него да раздаваха по едно-две патрончета с водка. По-лесно щеше да се понася работата и депресиращата гледка. Година след година нещата стават все по-тежки. Заплатите ниски, работното облекло-окъсано, ръкавици няма, каски няма, обувките-пробити. „Налей да пием, пък дано забравим…", както казва поетът. Техниката е прастара. Постоянно аварии, за които в повечето случаи нищо не се чува. Отрови, много отрови. Ходил съм на лекари в София. Пращаха ме от завода. Чуй, чуваш ли как дрънчи". Започна да се удря в гърдите и в този момент смехът му премина в металическа кашлица. Задави се и започна да храчи по земята. „Казаха ми лекарите: „Гърдите ти са като бетонирани". Да, аз съм оловен войник, им казах. С два крака, но с олово в организма. Въпреки, че то е меко, ние сме железни. Такова мачкане, а все издържаме и не се огъваме.

Баш началникът дойде и той. Така говорят останалите. Аз много досег с канцелариите нямам. Там също вероятно не щат много да чуват за нас. Настанил се в кабинета на Славея. Поръчал да му бъде доставена и сглобена „твърда мебел". Не ще мекия лукс. И той твърд като нас. Ние не се отказваме да бачкаме, той не се отказва да не ни плаща. Твърди глави, че и празни".

Пак започна изкривеният му смях, придружен с металната кашлица и поредната храчка, залепена на тротоара и стъпкана с крак.

„Все същото. Единственото сигурно е несигурността за възнагражденията. А работата си върви. Продажбите също. Милиони отиват някъде. Къде, никой не знае…"

Изведнъж утихна. Очите му хлътнаха още повече. Разговорът приключи, а сухият мъж си тръгна. Вървеше прегърбен по тротоара. Минавайки покрай едно дърво, понечи да удари с ръка надвиснал досами главата му клон. Замахът бе прекалено силен и той загуби равновесие. Олюля се, но не успя да падне. Чу се далечно мърморене и пак онзи металически звън от гърдите.

Беше лятото на 2010 г. След около година и половина мъжът бе съкратен.

Е, отърва се! Да му мислят останалите. Онези стотици, чиято нова надежда е насочена към екрана на банкомата с дата 12 март. Ако не, стачката продължава своята хронология. Хрониката на един предизвестен фалит. Само болката е по-дълга.

Жельо МИХОВ

Дълбоко под земята, в ада на нищетата

Миеха си краката с уиски, сега са в ГУЛАГ

„Имаше време, когато миньорите от „Горубсо-Мадан" си миеха краката с уиски, но за съжаление това време бе преди 20 години и едва ли някога ще се върне". Това споделят днес дългогодишни подземни работници от Мадан, спомняйки си с умиление „златните" години на рудодобива в Родопите и гледайки фишовете си от по 300 лв. „Жълти стотинки" след къртовски труд с опасност за живота. „Битието ни днес е толкова тежко и трудно, че дори затворниците имат по-висок жизнен статус", казват миньори.

Проблемите на подземните работници започват през  2006 г., когато кризата  удря международните пазари на олово и цинк и цената на тон концентрат пада под 300 долара. С оправдание за кризата "Горубсо-Мадан" започва поголовни съкращения  на персонал, двойно орязване на заплатите и стриктно пестене дори и от здравословните и безопасни условия на труд. В средата на 2008 г. кризата за суровини спира, а цените на рудата минават 1000 долара за тон. От кризата обаче излизат рудниците в Лъки, Златоград и Рудозем. В Мадан обаче е друго. Рецесията не само, че не спира,  а се задълбочава. Заплатите остават ниски, условията на труд–ужасни, а социалните придобивки на работниците остават само на хартия. Оттогава–насам три пъти в годината миньорите излизат на протест с искания да им се изплащат заработките в пълен размер, а не само 40 % или 50 % от тях.

В началото на годината положението в „Горубсо" изглежда така: неизплатени заплати в размер на над 1 млн.лв., неплатени осигуровки-7 млн.лв., над 130 хил.лв. задължения за електричество, дългове за милиони и към доставчици на други услуги, липса на инструменти и техника, а работното облекло и миньорските лампи са лукс. За разлика от затворниците, които два пъти седмично ядат месо, миньорите от Мадан получават единствено фасул и леща. Хората са убедени, че за тях се грижи само Бог, благодарение на което няма смъртни случаи в мините в Мадан.

Професия-синоним на мизерия, а преди години…

Днес в общината професията „миньор" е синоним на мизерия и нищета, а само допреди години бе сред най-желаните в региона, заради високите заплати, допълнителните стимули и ранното пенсиониране.

Дискотеките в Пампорово и Смолян, някои и от старите таксиметрови шофьори все още помнят как живее миньор след заплата, а бакшишите им все още не могат да бъдат стигнати дори от чуждестранните туристи. Маданчани са убедени, че до тежкото положение се е стигнало умишлено. „Добивите са добри, недрата са пълни с залежи, но за съжаление печалбата отива другаде, на „Горубсо" се преписват само загуби", коментират служители. За източване на предприятието алармира преди време и депутат. Според него от рудниците се изнасят черни и цветни метали за скрап, а с фиктивни договори на необосновано високи цени се източват авоарите.

Миньорите загиват, загива и Мадан

„Рудодобивът е поминъкът, който е създал Мадан и околните селища. През промишленият гигант са преминали хиляди работници от страната и чужбина. Ако днес Мадан е град, то е благодарение на рудата, ако рудодобивът спре, то Мадан ще спре да съществува. Достатъчно показателен е фактът за обезлюдяването и липсата на млади хора". Това е всеобщото мнение. В града работи само една детска градина и две училища, от четири допреди години. Безработицата в общината е сред най-високата в страната, а ако се затворят рудниците, тя ще стане огромна.

Тежка е съдбата на миньора, но още по-тежка е на семействата им-жилища без електричество, оскъдни трапези, ученици без пари и студенти прекъснали образованието си поради невъзможност да платят таксата си. „Всичко това заради нехайството на държавата и самозабравянето на един олигарх, за когото човешкият живот е без стойност", казват с болка миньорите.

А имаше години, в който Мадан бе еталон за висок стандарт...

Елена Хаджиева

Държавата: Действаме безкомпромисно!

Кърджали и Мадан се молят за

нови мениджъри на „Гигантите"?!

Мадан е заплашен от рецесия, ако кризата с рудодобива продължи и добивът и преработката не се възобновят, обяви преди дни депутатът от Коалиция за България инж. Димчо Михалевски. Той обясни, че "Горубсо" е структуроопределящо предприятие за града и населените места в общината. Малкият и среден бизнес в общината вече са на ръба на оцеляването, тъй като заради липсата на пари няма потребление. Масово миньорите пазаруват на вересия, а търговските обекти нямат средства, за да съществуват. "Рудниците са на върха на пирамидата и щом те не работят и не генерират приход всичко по веригата изпада в криза", обясни депутатът. По думите му подобно е положението и в Рудозем, заради тежкото положение на работещите в Обогатителната фабрика, която също е на "Горубсо-Мадан". Михалевски настоя концесията на Валентин Захариев да бъде отнета. "Не може рудниците в Златоград, Лъки и Рудозем да работят перфектно, а в Мадан, където също се добива олово и цинк четвърта година рецесията да продължава", отбеляза още „червеният" депутат.

„Повече никакви компромиси няма да се правят с условията за безопасност на труда в Оловно-цинковия комплекс. Предписанията трябва да се изпълняват. Всичко е в ръцете на собственика Валентин Захариев и ръководството на завода. Инспекцията по труда вече затвори двата рудника-„Крушев дол" и „Петровица" на дружеството „Горубсо-Мадан", докато не се осигурят безопасни условия за труд". Това пък обяви в Кърджали социалният министър Тотю Младенов. Той се срещна с протестиращите металурзи и миньори от двете дружества на Валентин Захариев. 10 млн.лв. са задълженията на „Горубсо-Мадан", като 7 млн.лв. са за осигуровки на работниците, допълни министърът.
Както вече съобщихме, в сряда бе подписано и споразумение между синдикатите, металурзите и ръководството на ОЦК-Кърджали. В него се посочва, че стачката ще продължи ако до 12 март не се изплатят 60 на сто от заплатите за януари, като останалата част пък бъде преведена в следващите 3 месеца. Друго условие в договора е до 25-о число този месец да се изплатят на 100% възнагражденията за месец февруари. „При всяко едно неизпълнение на договорените точки Захариев ще бъде атакуван. Той е доказал, че споразуменията с него винаги са временни. Ако отново постъпи така, държавата трябва да намери начин да отстрани този бацил от икономиката", обявиха пред министъра синдикалните лидери в Кърджали.