Бягство с едно „бонжур”, сак дрехи и абстиненцията

Демонът в спринцовката: Търси вената!

 

I close my eyes, only for a moment, then the moment`s gone*

 

Жельо МИХОВ

 

„Скиташ по улиците с една-единствена мисъл-да намериш няколко лева, които да добавиш към останалите в джоба, пръкнали се там от предходната наченка на размисъл в главата ти. Обикаляш и търсиш. Неподозирано много начини има човек да си набави необходимата сума за още една доза лайна. Тези, дето те правят на лайно. Омазан си, а самият не усещаш как смърдиш. Т`ва е хероинът, брато. Жълтеникаво-кафявата отрова, която те откъсва от всичко човешко. След първата инжекция кажи „Амин", щото е по-добре да не си почвал…"

Очите на мъжа рядко се заседяват за повече от секунда-две в една точка. Лицето му е скулесто, главата обръсната, но дори бръчките и няколкодневната брада не издават 35-годишна възраст. Въпреки, че стои неподвижно, всяка фибра на тялото му издава ясно доловимо движение. Пали цигара. Изпускайки дима се пресяга да докопа чашата с уиски. Надига я, ледът пука, а той опъва мощно, смачквайки фаса. Забива филтъра в пепелника, въртейки го с палец.

Заминал е преди години за Франция. Доста по-рано семейството му пък е понесено от вътрешномиграционната вълна, търсейки работа в по-големите градове. Типичната рожба на комунизма, погълната в ранна възраст и изплюта от гладния преход. Необходимата му плячка, която иначе би била отличен трофей на предходните в борбата срещу западната пошлост. Ще го кръстим Георги. Не се казва така, но е победител. Платил е цената на любопитството си, плаща и сега. И все пак е победил.

„След като се преместихме да живеем в големия град, нещата станаха други. Кръгозорът на човек расте паралелно с бетонните величия, които никнат едно след друго. Центърът се отдалечава все повече, до предградието се появява друго, между панелките се образува цяла артерия. И така си кипи животът в крайния квартал.  Всичко беше нормално докато в един момент, знаеш как беше. Големите катаклизми по високите етажи на държавата превърнаха сякаш за една нощ улиците в най-страшния кошмар. Пред магазините пенсионери се сражаваха са по един хляб, заплатите достигнаха до няколко долара, а „баварци" тройка с черни джамове свиреха с гуми по кръстовищата. Чувствахме, че те бяха закона. Анцунг, маратонки, които не са „Ромика", ланец. Т`ва беше огледалният свят на бедността. Това жадувахме, момчетата, които наблюдавахме ставащото. Искахме да имаме повече.

 

Желанията не винаги тласкат човек по правилните пътища.

 

Брат ми се забърка с едни хора. Лоши хора. Винаги е бил много саможив. Не споделяше особено. Единак. По-голям е от мен с десет години. Не говореше с никого за нещата, които му се случваха. Не се оплака нито веднъж. Един ден просто дойде за вечеря и рече, че заминава за чужбина. Не искаше да каже къде точно. По-добре да сме знаели по-малко. Щял да се обажда. Майка се скъса да реве. Той стегна един съшит на две места сак и тръгна на другата заран.

Две години не го чухме. Майка се стряскаше при всяко позвъняване на телефона. Да, но никога не беше батко.

Аз завърших училище, но инерцията от последните години там ме увлече. Ходехме по купони, чудехме се къде да се напием. Като изтрезнеем, махмурлукът отново ни пращаше в търсене на пиячка и забавления. Ката ден.

 

В един момент обаче тялото започваше да скърца.

 

Не се издържа в този ритъм. Странно как така все се получава, че ако търсиш пари, имаш остра нужда от тях-няма как да ги откриеш. Ако задириш белята, дори само си помислиш за нея-тя сама те открива? За дявола почивен ден няма. Тогава се появиха другите стимуланти. Ей така, отнякъде. Някой каза, някой извади, музиката дъни, а… ти вече хакаш от репертоара. Трева, салфетки, брашно, хаш, много имена на все едни и същи „принцеси" на купона. Пък той не секва-от мазета, през плажа, по кръчми, тавани, апартаменти, вили и…

 

И в един прекрасен ден се събуждаш с безброй дупки по ръката.

 

Дори вече не помниш как си забил първата игла. Ръцете са посинели, но това разбира се  не е от особено значение. Търси вената! Звучи като „Шерше ла фам!", но по-неистово. Търсех ги по цялото тяло. Забивах под кокалчето на глезена, крака, къде намеря. Няколко минути блаженство и започвах пак да се шляя. Светлината в края на тунела. За мен това бе улицата. Много, много дълга когато нямах една стотинка в джоба и безумно къса когато бързах с пара за поредната доза. Улицата менеше метраж спрямо джоба. Хем я мразех, хем я обичах до полуда. Моята любима с нейните настроения, красавица и вещица едновременно. Тя бе моят тунел със светлината в края. Колко години ми трябваха, за да разбера, че да види човек светлината е достатъчно просто… да отвори очи. Аз държах моите затворени. Тъпо и упорито.

Живях като на филм, по интуиция, която неизменно ме отвеждаше по най-мерзките кътчета на душата ми. Неподозирано дълбоки и тъмни кладенци има в човешката душа. Ако пропадне съзнанието там може и никога да не се добере до светлината, не и в предишния си облик. Тялото ми вършеше необходимото за определената доза, а душата ми се гмурваше в собствения ми пъкъл. Гаврех се с нея без да разбирам, че отдавна съм загубил всичко човешко. Загубих приятели, загубих роднини, погубих себе си за една доза.

 

Знаеш ли какво е да погледнеш в огледалото сутрин и да не видиш образ?

 

Няма нищо отсреща. Някакъв силует, който е длъжен да изпълни указанията на съзнанието-да набави пари и забие иглата. Какъв ми е най-ясния спомен оттогава ли? Не знам защо, но асфалта. Черен, напукан, на места с дупки. Що той ми е пред очите като се сетя за онзи период и аз не знам? Сигурно щото погледът ми е бил прикован постоянно в него. Черният път, който погубва душата крачка след крачка. Ебаси, целият настръхвам, дори да съм си казал, че онова нещо тогава не бях аз. Не!

 

***

 

Телефонът звънна някакси далечно. Беше брат ми. След две години се обади. Майка ми го бе отписала. Не смееше да го изрече, но чувствах, че мислено вече го е погребала, а поменът бе на всяка дата от заминаването му.

Одисеята му зад граница завършила след 3 дни в Страсбург с няколко марки в джоба, а от там-право в пункта за вербуване на Чуждестранния легион. Обучение, година и половина в Африка и „Ало, как си брат ми?". Разплаках се.

Тогава за първи път видях истински светлината.

Реших да се откажа. Пробвах за ден-два, три дори. Пак започвах. Лутах се по улиците, а вътрешният лабиринт бе още по-труден. Един ден брата пак се обади и ми каза да замина при него. Вика ми, че там на място съм щял да уча езика, да съм се махал от България. Нямаше какво да мисля повече.

 

Тръгнах с едно „бонжур", сак дрехи и абстиненцията.

 

Брат ми не знаеше, че друсам тази отрова. Разбереше ли-щеше да ме убие на място, сигурен съм. Винаги съм се страхувал от него, а след тези години на служба легионът го бе превърнал в някакъв звяр. Приличаше на диво животно, което само чака команда да нападне.

Брата живееше на квартира. Първите два месеца не излизах изобщо. Не знаех бъкел, дори как да си купя една бира. Докато той беше в полка, аз лежах и зяпах телевизия. Така и научих езика. Лежах и слушах, докато кошмарите ме ядяха. Демоните гризеха плътта ми, усещах го. Трябваше да си набавя, но не можех дори вода да поръчам, нямах пари, не познавах никого. Натиквах обаче всички демони дълбоко в мен когато брат ми се връщаше. Страхът от него ми бе достатъчен. Това бе моята „комуна", лечението ми. Няколко месеца прекарах в ада. Търкалях се по пода, облян в пот, халюцинирах, бях в клопката на кошмара, който сам си инжектирах толкова време. Не мога да опиша състоянията, през които минавах. Това е все едно да искаш да се събудиш, но да не можеш при все, че знаеш че всичко е сън.

 

***

 

Как успях не знам, но успях. Много години минаха. Още живея във Франция. Имам хубава работа, много добре заплатена. Пуша и пия. Някои казват „доста", но според мен е нормално. Това е заместителят. Амулетът срещу демона с жълто-кафеникав цвят. Той чака пак, някъде там, на улицата. Вкараш ли го веднъж във вените си, по-добре кажи „Амин" и…"

 

 

 

* "Затварям очи само за миг и този миг изчезва". От песента на Канзас „Прах във вятъра"

-----------------------------------------------------------------
Гражданска отговорност – Цените на компаниите