Синдромът „Захариев” и „зеленият” рекет: Недалновизмът в делата ще ни кръсти Ковчег сити

„Да помръзнем, тарикати, в студа". Това явно бе скритото мото на десетина столичани дошли в една мразовита събота, за да покажат загриженост към природата на Кърджали, към въздуха на Кърджали, към децата на Кърджали, поречието на Арда и Марица и… сур билюк други неща, изписани по плакатите, с които бяха въоръжени. Протестираха срещу „цианидната технология за извличане на злато" от страна на предприятие край Арда. Водач им бе евродепутат от Гърция, член на „зелените" в Европарламента. Та, изтипосаха се за пред медиите с лозунги в ръце току пред портала на завода. Цигара време, а после се качиха се по автомобилите и кой откъде е. Дотук със загрижеността. Това бе преди почти две години. Отпреди това обаче замириса на „зелена" отрова из въздуха. Сега вонята се засили след като започнаха да изплуват разни схеми за източване на милиони и „зелен" рекет от страна на куп  екоорганизации, преплетени като свински черва в шуробаджанашка схема. С други думи, и онези тарикати помръзнаха с транспаранти в ръце, ама явно файда е имало. За тях в пъти.

 

Демек, всички сме равни, ама някои сме „по-зелени".

 

Парите не миришели, златото също, ама подобни тарикати не видяхме при протестите на майките от Кърджали или при гладните металурзи от ОЦК. Или те с „просташки" метали не се захващат? Вероятно.

„Бедните да го духат!", зовяха в една комедийна класика мейд ин Холивуд, като същото изглежда важи и за всяка една точка по Родопите. Размахът на инвестициите, които една фирма направи в началото на края на управлението на Виденов, пусна чешитската лакърдия-Кърджали да бил преименуван на …Ковеград. Седемнадесет години по-късно един политик поиска прекръстване на Деловград. Фелациото на окаяните издуха прахта от другото слово за „интереса и феса". Седемнадесет години все още се таи една надежда, че плявата ще се отсее и ще остане само читавото. Толкова лета по-късно читавото все още стои, ама или плявата го е задушила по-здраво, или все по-трудно осезаеми стават понятията. Наблюдава се синдромът „Захариев".  Гадната балканска притча за „Бедняка-милионер". Човекът, купил гиганта „Кремиковци" за долар и продал го седем години по-късно за 100 милиона в „зелено". Обявен за данъкоплатец №1 на страната, без да плати налозите си в хазната. Звучи като изроден анекдот. Наградиха го по времето на Тройната коалиция. Една трета от нея същият бе обвинил, че го рекетирала за ОЦК и поради тази причина ОВОС-ът му за модернизацията не минавал. А, пък те го наградили? Вицът на прехода. Бавен и тромав, но с бързо въздействие. Като най-кратката смешка-евреин-миньор. Като стана дума за последните… Финансовият тайфун „Захариев" премина и под земята. Така духна, че из Мадан и Рудозем гладното ехо още блъска като из празни хладилници. Данъкоплатец №1 не обичаше да дава заплати, да се грижи за работниците, да модернизира, подобрява, да засади за пред медиите и дръвче (дето се вика). Да, ама екоактивистите не решиха да помръзнат ведно с евродепутати пред металургичния завод или мините Не, избраха си Крумовград и Кърджали заради златото. Залагат на „твърдо и жълто". 24-каратови усмивки не тракат в мразовити дни.

Та, Господарят на природата и общественото мнение продължи на дело замисъла си относно холивудската концепция за управлението в световен мащаб (за бедните и духането). Срещи с министри, синдикати, заплахи и накрая-постарому до пълен крах. И през цялото това време плаващите пясъци поглъщаха величието на промишлеността от близкото минало. Работниците се задоволяваха с обещанията, 60 на сто от юлска плата, дадена през декември и продължаваха, докато самите те не се оказаха заразени от синдрома „Захариев". Вирусът на инвеститора от прехода. „Бацилът на икономиката", както го нарекоха синдикатите. Късно бе за прекрасната метафора. Но докато в недрата на земята в Мадан има все още руда, то за ОЦК остана „славното минало" и стърчащите комини, поздравяващи бъдещето като онази конфигурация с пръстите.

 

Синдромът „Захариев" не е само явление в металургията.

 

Всяка втора шивачка из Родопите го е изпитала, а ако е имала шанс и е случила на адвокат, може и да са й изплатили част от главоболията. Всеки чужд инвеститор в планината е посрещан едва ли не с „Осанна", а после… После следва една дълга агония и вяра, че „Ще плати, все някога ще вземем заплати" и „Ох, за лев работи, без лев не стой" и така до следващия драснал инвеститор и идването на другия.

„В момента, в който видях накъде отиват работите, веднага напуснах. Нямаше смисъл да продължавам залъгването, че нещо ще се оправи, че заплати ще се получат до… някой си петък. Имам две деца и подобни надежди не могат да ги хранят. По-добре на борсата и търсене на друга поприще", разказва бивш работник в ОЦК. Един от първите напуснали потъващия оловен кораб. „След борсата поработих малко на тютюна, а след това започнах в „Горубсо". Разликата е огромна. От условията на работа, заплащането, което се увеличи месец и половина след като започнах, спазването на датата за възнаграждение… Оловно-цинковият остава само спомен в трудовата книжка, а ерата „Захариев" се е отпечатала по лицата на всички преживели я поне с една бръчка и по някой кичур бели косми", коментира мъжът. А тя не е само в завода или под земята. Синдромът продължава да заразява. Докога? До следващата подписка, екопропаганда, митинг на едни и същи лица, които спрямо сезона са недоволни в столицата, край морето или в Родопите? Бедността не е порок, тя е зараза в тази част на планината.

Родопите са много важни в политически план. Те са дефибрилаторът на всякакви издънки на прехода. Могат да реанимират в обществото какви ли не политически идеи. Докато това е така, периферията винаги ще бъде в центъра на вниманието. Това също е един вид инвестиция. Облагите винаги обаче са за други. „Анекдотите" на прехода създадоха икономически синдроми от типа „Захариев". Те обаче отдавна не са никак смешни. Недалновизмът в делата е обречен да превърне всеки град в Ковчег сити. Това „зелените" няма как да го прозрат. Не им достига „зеленото". 

Жельо МИХОВ

 

И още по темата в новия брой на „Родопи voice":

 

От родопския Жерминал до новата надежда

Глад, бунт, суровина и до… 2 000 лева средна заплата

                                                     

Пред далавераджиите червено килимче постиламе, от капиталистите рушвети чакаме

Ще даде ли милиардерът 10 000 лева рушвет на леля Мара!?

-----------------------------------------------------------------
Обичате спорта и не пропускате да следите любимците си?