Родопите - красивата галерия с тъжните лица

Бод след бод съшиха паното на планината

 

Жельо МИХОВ

Една снимка предизвика множество коментари броени дни преди посрещането на Нова година. Тълпа от работници чака да вземе възнагражденията си пред шивашки цех в Родопите. „Влизат по един-двама. Мъка при работата и особено в дните на извънреден труд, мъка и при получаването на заплатите", коментираха труженички. За тях няма никакво значение откъде е дошъл в техния край подобен инвеститор, нито пък се вълнуват от „творческите му планове" за следващия 20-годишен период. Те са работнички в шивашките цехове и положението им е едно и също. Шефовете са различни, инвестиционната им цел е ясна, а резултатите вече не будят възхищение, а злощастна усмивка, че „без тях още по-тежко".

В Родопите си я карат все така. Ще преодолеят поредната от тежките си зими, ще се топлят с мисълта за по-добрата пролет, ще превиват гръб под палещото слънце из просторните ниви по време на тягостното лято. Година подир година, бод след бод везат паното на трудния си живот.

Предлагаме ви най-обикновена история, същата, която ежедневно сте чували от комшийката, братовчедката, продавачката с тефтера с вересии в ръка. Тя не учудва никого, просто е част от живота в Родопите. И ще бъде и през новата 2013 година.

„Алармата се включва в 05.00 сутринта. Трябва да се подготвя, за да не изпусна буса, който ни кара до цеха. Започваме работа по-късно, но ми отнема време да си приготвя сандвичи за обяд, правя и допълнително кафе за почивките в службата. Не, че там няма. Има всичко, но когато се трудиш за 220 лева чисто, по-добре да пестиш от излишни харчове. На други хора може да им се стори смешно, но с подобни заплати се научаваш да цениш и 30-те стотинки, които пускаш в апарата за кафе. Разсъждаваме като пенсионери, дори 20 години преди да дойдем на техния хал. То, я доживеем пенсийка, я не, де.

Товарим се в буса и денят приключва след… като отново се натоварим в него. Работното време е разтегливо понятие и никога не знаем със сигурност колко ще продължи. Някои сме прави през цялото време. Накрая краката пулсират, отичат, а движенията са като на машините. Ако седнеш, имаш чувството, че изправянето ще е немислимо. Работим на норма, която за деня знаят само бригадирите. „Ще бачкаме извънредно, шефът е рекъл „Няма да мърдате, докато не приключите, ако ще и глоби да плащам". Такива неща се носят понякога сред работниците. Не се знае, дали патронът наистина е казал така или това е приумица на някой бригадир, но сме се трудили много пъти извънредно-до 9 или 10.30 часа вечерта. Не получаваме фиш за заплатата. Никой не знае плаща ли се извънредния труд, никъде не го пише-подписваме се и вземаме парите, а те не мърдат нагоре. Иначе патрона са го глобявали. За липса на трудови договори, за работници под 18 години, за извънреден труд и работа по време на официални празници. Е, и?! Плаща си и всичко продължава постарому. Глобите ли са малки или той е свръхбогат, няма значение защото така или иначе нашето с нищо не се променя. Ние не искаме да почиваме дълго, не сме против да работим и събота, и неделя, както много пъти се е налагало, просто всичко да е заплатено. Не както в Европа, знаем, че е невъзможно това в България. Но и цялата тази работа не си заслужава заради мизерните пари. С тях никой не може да живее нормално. Вечно сме в заеми, записани в магазините. Поне в кварталните бакалии се знаем и хората ни влизат в положение. Тази заплата стига единствено за сметките. Някои от тях се натрупват с месеци. Плаща се само това, за което не могат да те изключат веднага. Всеки месец е като томбола. Чакаме добрия жребий да ни се плати в края на месеца без да се закъснява, което също е голям късмет. После пак на лотариен принцип се плащат сметки. Печелят винаги най-неотложните. Разболееш ли се и нямаш ли кой вкъщи да ти помогне-целият план се проваля. Бюджетът се продънва. Във фирмата дават и купони за храна за определени магазини. Ако си бил в болнични, оставаш без тях. Не ти се приспадат за дните, когато си боледувал-3-4 да речем, а ги спират за целия месец. На въпроса „Защо?", се отговаря с: „Къде пише, че трябва да вземате купони за храна, как ще го докажете?". Доколкото знам, върху сумата за тях не се плаща данък, но ето-дават се като висше благоволение, но на „здравите".

Много от работниците вземат под минималната заплата, но договорите им не се подновяват. Никой не вярва на това, което се казва по телевизията, хората съдят по дереджето си. Трудно е, борим се. Сигурно на 40 процента от жените във фирмата мъжете им са зад граница. Това ги спасява-месечните преводи от чужбина. Тук са само заради стажа и пак да има отнякъде нещо. Ако имаха възможност, щяха да грабнат децата и те да бягат далеч. Никой не би останал, никой. Цехът съществува защото има такива като нас, готови на всичко за нищо. Годинките си минават, започва възрастта да тежи и все по-трудно се крепи вярата, че нещо може да се промени. Съдбата ни е такава. В Родопите мечтите, изглежда, не се сбъдват, с или без упоритост. Накрая пак се качваме каталясали в буса. Не е пригоден за толкова много хора-дори на прибиране се стои прав. У дома магията на оцеляването продължава-как да сготвиш нещо от почти нищо? Така до следващия звън на алармата в 05.00".