Да отгледаш деца, сменяйки памперси на старци

Съдба за няколко евро и клетва „Нито крачка назад"

 

„Цял месец след като се върнах от Гърция сънувах козите. Цялото стадо. Лежа на земята, обграден от тях. Опитвам се да стана и да мина, но не успявам. Чувствам, че ме задушават с телата си", разказваше един нашенец, работил като козар в южната ни съседка. Живеел в кошарата сред животните месеци наред. Грижил се за тях, по цял ден обикалял по баирите на Северна Гърция. Плащали му 350 евро. При малко повече късмет, можеше тези пари да ги вади у дома. Той обаче не смята себе си за късметлия. Не се чувства и нещастен. Приема съдбата си такава, каквато му е поднесена свише. Работи няколко месеца и се връща. Постои за кратко и заминава отново. Сам, сред животните и баирите. Същевременно близко и много далеч. Защото когато човек не вижда семейството си, километрите са без значение.

Хиляди разделени близки, стотици хиляди съдби, които струват няколко евро на ден. И за овчаря, и за болногледачката, и за тютюнджията, и за ягодоберача животът е отредил болката, самотата и надеждата като единствени приятели в нелекия път към мъничкото щастие. А то никога не окончава с много банкноти с лилав цвят и модерна архитектура. Еврото не е много, но всеки месец нашенецът зад граница купува частичка от онова бленувано мъничко щастие за себе си и близките, заклевайки се „Нито крачка назад".

„Родопи voice"

 

 

Да отгледаш деца, сменяйки памперси на старци

Баданте-новата Изаура от Изток

 

Жельо МИХОВ

 

Баданте на италиански означава бавачка. Всъщност това са жените, които се грижат за възрастни хора денонощно. Почивният им ден е веднъж в седмицата. За по-голямата част от тях, единственото разнообразие е пазаруването.

Предлагаме ви историята на Мария, една от многото нашенки, чиито грижи за семейството у дома минават задължително през грижите за чужди хора.

„Да работиш бадантка в Италия, наглед работа като всяка друга, е едно голямо унижение за образования човек. Така смятам.

Работила съм в България на много различни места. Още от ученичка. От сервитьор до счетоводител. Имам едно висше образование, както и две допълнителни специализации. Говоря три езика свободно. Начетен, отговорен и много отдаден човек съм, но това в България не винаги е достатъчно, за да те приемат на работа за даден пост, както и не е достатъчно, за да се задържиш. Понякога и късмет е нужен, а аз явно го нямах. Наложи се, поради лични  финансови причини, а и заради това, че останах без работа малко по-дълго отколкото предполагах, да замина на гурбет. Имах доста близки хора в Италия, които бяха от дълго време там, затова избрах и тази дестинация.

Проблемът беше, че не знаех езика. Купих си учебници, разговорници, речници. Постарах се да понауча основни неща, но за основното заложих на ученето в движение, тоест, когато отида на място. Работата беше за гледане на възрастна жена. Описаха ми я като едва ли не най-лесната работа на света: готвиш за двама-за себе си и бабата, почистваш по малко, даваш й лекарствата, разхождате се следобяд, с една дума-пей сърце, нищо сложно, нищо трудно. Парите си ги взимаш чисти, понеже не плащаш наем, сметки и храна. Казваш си „Идеална работа! За кратко време ще спестиш доста". В свободния си ден и половина пък ще хванеш нещо допълнително, като да чистиш някъде, примерно. И оттам някое евро-идеално за бюджета…

Най-трудно ми беше, че трябваше да се разделя със семейството си за известен период. Нямаше да се виждаме доста време, освен по скайпа. Много ми беше тежко наистина, но пусти пари, които все липсват в тези географски ширини.

Заминах за Италия в най-хубавия месец-май с голям куфар и свито като топка сърце. Задавах си въпроса какво ли ме очаква там, не знаех езика както трябва, не умеех да готвя техните манджи, а знаех, че на тема ядене те са доста взискателни. Сама с някаква жена, която не познавам, затворена по 24 часа с нея. Ако нещата се объркат си виках – „Ще се върна и толкова". Но поне месец трябваше да изкарам там, заради пътните и да не съм съвсем на загуба. Успокоявах се поне, че ще видя Рим, поне за малко. Работата ми се намираше на час и половина-два след столицата, в посока към Адриатика, в едно малко селце, сгушено в полите на Апенините, на 2000 метра надморска височина, с много чист въздух, но почти без никакви хора. Това се оказа вилна зона, където има малко местни, а останалите къщи са на хора, живеещи в Рим, които си идват само за лятото. Имаше едно по-голямо село, с около 1500 души, между останалите, което се води градче и в него е събрана цялата администрация-община, кмет. Има банки, магазини, аптеки, ресторанти. Това градче беше доста симпатично, особено в сравнение с другите селца, които се оказаха махалички с по 15-20 къщи на село, без магазини и нищо освен 3 буса, които ги обикалят в различни дни от седмицата- доставят им хляб, хранителни стоки без месо и риба, плодове и зеленчуци. Неща от първа необходимост, а за другото-трябва да се ходи до градчето. До там се стигаше с автобус, който обикаля селата три пъти на ден. Много живописно като място, страхотно-чист въздух, езера и реки. Ако си дошъл на курорт е просто чудесно. Местните се издържат предимно от животновъдство. Цялата околност е национален парк за глигани, елени и т.н.

 

***

В Рим ме чакаха моите близки, които ме запознаха с една от дъщерите на бабата, която всъщност беше на 65 години, а майка й-на 97. Две от дъщерите на бабата живееха в столицата, а третата - в селце, близко до нейното. Когато излязохме от магистралата и хванахме един криволичещ път нагоре към планината не можех да не се възхитя на гледката, откриваща се пред мен, но в същото време си казвах-„Боже, къде дойдох  в тази дива местност, където не се вижда живот, нищо". Такава тишина не бях „чувала". Това се казва да слушаш как расте тревата.

Пристигнахме в селото следобяд. Отдалече се виждаше малка църквица и каменни, предимно двуетажни къщи с дървени капаци на прозорците и големи саксии цветя по верандите. На пръв поглед се виждаше, че къщите не бяха повече от 20. Сгушени една до друга, с много малки дворчета, разположени на една тясна бетонна улица от двете й страни-това бе и цялото село, което обаче бе… газифицирано. „При нас все още проблем са очуканите пътища, липса на асфалт, а тук вече тече и газ", си помислих.

Къщата на моята работодателка бе също каменна, на три етажа, но тясна. С малък бетонен двор и голяма асма над него. Бабата седеше отвън на пластмасов стол, заедно с едната си дъщеря и една камара комшийки, дошли да видят новата гледачка. Веднага забелязах изпитателния й поглед, както и това, че изглеждаше много добре за възрастта си, а мозъкът й щракаше като сметачна машина.

Посрещна ме с добре дошла, запозна ме с всичките си комшийки и ме покани вътре, където ухаеше чудесно на сос за спагети. Беше два часа следобяд, но италианците обядват късно, така, че седнахме да обядваме заедно. Беше много вкусно- наистина знаят как да готвят.

Разговаряхме по време на обяда, разпитваха ме. Аз обяснявах доколкото можех. След обяда измих чиниите и двете дъщери се заеха да ми обясняват задълженията, показаха ми стаята, но там само можех да си оставя багажа, тъй като се оказа, че с бабата ще спим в една стая, т.е долу в салона, където имаше едно легло за нея и диван с механизъм за мен. Горните два етажа със спалните не се използваха. Тъй като била възрастна, не можела да се изкачва по стълбите, а пък аз трябвало да съм до нея, да не й станело лошо през нощта .

 

***

Първите дни минаха сравнително добре. Бабата още ме опознаваше и разпитваше-беше й интересно. Даже не повярва, че имам висше образование, че в България има същите неща като в Италия. Те си мислят, че едва ли не, ние сме някакъв примитивен народ, живеещи в пещери из баирите. Трудно ми беше да я убедя, че имаме също хубави жилища, обзаведени дори по-добре от техните, поне с повече вкус. Въобще не знаеха къде се намира България, но не се и изненадах. Оказа се, че в много отношения по-тъпи, необразовани и неинтересуващи се от света хора не съм виждала. Тях не ги вълнува политика, икономика, нови технологии, кино, изкуство-нищо. Интересът им грабваха само клюки, ядене и как да си гледат здравето. Когато бабата ме видя с лаптоп в ръка за първи път, изпадна в тих ужас. Попита ме за какво ми е това, каква полза имало от тези компютри, те били виновни, че светът се объркал, че нямало морал и т.н. Обясних й, че това е единственият начин да се видя с моето семейство, да чуя новини от България, някой приятел… Тя ме изгледа злобно и измърмори нещо от сорта „Затова ли ти плащам, да стоиш и да ми харчиш ток?!". А аз сядах само следобяд, когато ми се полагаха единствените свободни два часа на ден, които обаче тя не ми даваше. „Ти  не си се уморила. Защо ти е почивката?", питаше ме крайно учудена тя.

 

***

Денят ми започваше в ранни зори. Бабата ме събуждаше, за да й оправям възглавниците. Въртеше се в леглото, мърмореше докато накрая склоняваше да иде до банята. Следваше процедура, при която аз й сменях памперса, обличах я, а всичко това отнемаше по около час. Едва тогава й приготвях кафе и закуска. Когато тя седнеше на масата, аз започвах да оправям леглата, след което следваше ежедневното чистене на къщата. Всеки ден. Работа, която ми отнемаше поне няколко часа. Едновременно с това разбира се, приготвях и обяда.

Бабата имаше навика да си сменя тоалета по няколко пъти на ден. Учудващо бе обаче, че не обичаше да се къпе. Правеше го веднъж на …два месеца. Иначе всекидневно си сменяше бельото. Всяка една процедура по тоалета й минаваше с мое участие. Имало е дни, когато по няколко пъти ме е разкарвала до горния етаж да й търся определена рокля. След като я облече обаче, намираше някакъв кусур и ме пращаше да търся друга. И така няколко пъти, докато избере кое й „отива за деня".

После излизахме на разходка за малко, понеже тя не може да ходи дълго време. Като се върнем ме изпращаше да помагам на внучката й, която бе на 34 години и живееше в съседната къща. Там трябваше да изчистя, да просна дрехите на децата й. Тази допълнителна работа не се заплащаше. Заплатата, която ми даваха беше малка, само за работата с бабата, а какво оставаше за допълнителната?

Денят ми беше зает плътно, с много малко свободно време. Чистене, готвене, гладене, ходене по комшийки с бабата, които ме гледаха изпитателно и с пренебрежение, все едно, че нямах право даже да седя с тях на една маса. За капак и бабата постоянно се заяждаше с мен. Разкарваше ме до горните етажи на къщата да й донеса разни работи в момента, в който само види, че съм седнала. Не ми даваше даже да използвам лаптопа, за да не хабял ток. Бързах след вечеря за няколко минути да се видя със семейството ми и това беше.

Вечер гледахме по малко телевизия, след което трябваше да го изгася, дори и да искам да гледам още малко не можеше, понеже й пречела светлината от телевизора. Заради пестенето на ток не можех да чета и книга, но всъщност това беше просто предлог, за да не се занимавам с нещо, което ми доставя удоволствие.

 

***

Ядях предимно паста със сос, а тя, като диабетичка, само най-фини меса, риба и салати. Дори плодове ми се разрешаваха много малко, никакво сладко. Работих без договор и за това ми правеха въртели с парите, даваше ми със 100 евро по-малко, защото ако й изчезнело нещо, да имала да го покрие с удържаните пари. Все й изчезваше уж нещо, после го намираше, но до това време не спираше да мърмори, заплашваше, че няма да ми плати и т.н. Постоянно ми крещеше и обиждаше.

Имаше една изба за дърва за камината. Когато камионът ги докара, ме накараха да ги подреждам. А те бяха поне 8 кубика и все големи и тежки. Имах чувството, че просто й правеше удоволствие да ме тормози и да се наслаждава на умората ми. Викаше ми, че у дома вече никой не ме чакал и искал. Къпех се тайно, защото според бабата това бе „церемония", която не е нужно да се върши повече от веднъж в седмицата. Мнозинството от възрастните италианци по принцип не обичат да се къпят, сутрин само се подмиват, и това им е достатъчно. Иначе косите си правят всяка седмица-абсолютен парадокс.

Постоянно ме следеше какво правя, нямах абсолютно никакво време за себе си, защото ако ме видеше свободна без работа, казваше, че няма да ми плаща за бездействие. Плачех често. Мислех си само как всичко това ще приключи, ще си взема заплатата и ще си замина. Изкарах 5 месеца и не можех да издържам повече и ден. Имах чувството, че живея в кошмар, в къщата на дъртата вещица, без право на личен живот, на нищо.

Успях да се свържа с доста българки и всички бяха единодушни-да изкарат малко пари и изчезват. Даже мразеха самата държава, макар, че имаше и късметлийки, попаднали на добри хора. Но по-голямата част от т.н бадантки бяха много тормозени, без личен живот, жалки роби с жалки заплати за европейските стандарти. Имаше даже случаи на психично откачили жени, които си разсипаха нервната система за едно нищожно заплащане. До това сме докарани ние, нещастниците от България. Да ходим по света немили-недраги, да работим най- черната работа и да ни сритват по задниците, като кучета. Има и щастливци, но те са само малки изключения. Дори  и тези, които казват, че са добре, пак работят като роби от тъмно до тъмно за пари, с които само си покриват разходите и съвсем малко спестяват, но поне имат квартира и вечер се отпускат сами пред телевизора, без бабички да им казват колко им пречи светлината...

Но в крайна сметка и те са сами, без семейства, без емоции. Като едни роботи, навикнали само на работа. Няма приятели, няма семейство. Последното ще го видят по време на отпуската за 2 седмици и толкова...

Това сме ние.

 

На снимката: Баданте заедно с дядо и негови роднини по време на семеен празник. Малкото спокойни мигове

 

 

Още по темата - в "Родопи voice":

Колата му струва 400 евро, глобата - 700

Унижение в евро като начин на живот

Дискова херния от бляна "Да стана бял човек"