Политическите лъжи за златодобивната индустрия в България

Владимир Каролев е завършил УНСС и магистратура по бизнес в университета на Алберта, Канада. Той е анализатор по икономически въпроси. Управляващ съдружник е в Балканска консултантска компания. Консултант на чуждестранни фирми у нас и в съседни страни. Златнодобивната индустрия у нас коментира така:

Напоследък политици с крайно леви и популистки тези усилено тиражират редица лъжи за неособено голямата златодобивна индустрия в България. И със сладки политически приказки обясняват как имало начин да се направи веднага минималната разботна заплата 1000 лева, само да влезели в парламента, където щели да прокарат закони за национализация и след това реки от мед и масло ще потекат.

Просто търсене в Google, отнемащо не повече от 30 минути, разкрива, че и трите основни "аргумента" на национал-популистите са неверни:

1. Практиката в света е концесионната такса да се начислява не от печалбата, както твърдят тези политици, а от продажната стойност на добитата руда или продаденото злато.

2. Политиците умножават залежите в тона злато по цената на чистото злато. Всъщност, залежите се изчисляват в златна руда, която е със съдържание между 2 и 4 грама чисто злато. С други думи, политиците ни лъжат, че в 1 тон златна руда има 1 тон чисто злато. И така се получават фантастичните стойности на залежи от порядъка на стотици милиарди левове. Всъщност, по официални данни на МИЕТ, залежите са на стойност около 10 млрд. лв. Разбира се, огромната част от тази стойност ще отиде за разходи по добиването на рудата.

3. Политиците цитират някакви фантастични проценти, които държавата „прибира" някъде по света, като лъжливо внушават, че това е концесионна такса. Тук вариантите са два. Или просто нахално лъжат, че някъде по света има ефективна концесионна такса от над 5%, или лъжливо представят публично-частно партньорство с държавен дял определен процент (10, 20, 30, 50) като концесионна такса. Което са две безкрайно различни неща.

 

„Златното" законодателно право при определянето на концесионните такси за златодобива е, че когато ефективната такса надхвърли 5%, кандидати просто няма. И законодателството по света отразява това неписано правило – в Аржентина таксите са до 3%, в Австралия между 1% и 2.5%, в Бразилия - 1%, в Индия – 2%, в Индонезия до 3.75%, в САЩ са между 2% и 5% и т.н.

Нека погледнем как е уреден златодобивът в деветте най-големи златни мини в света по данни на CNBC към 2012 година:

Грасбърг, Индонезия – 1 444 000 унции годишно. Управлява се от американската Freeport-McMoran. Концесионната такса е в размер на 1% за злато и 3.5% за мед.

Кортез, САЩ – 1 421 000 унции годишно. Управлява се от американската Barrick Gold. Мината е частна и не се плащат никакви концесионни такси на държавата.

Янакоча, Перу – 1 293 000 унции годишно. Управлява се от консорциум от частни фирми, воден от американската Newmont Mining.Концесионната такса до 1994 година е била в размер на 2%, след това се вдига на 3%.

ГолдСтрайк, САЩ – 1 088 000 унции годишно. Управлява се от американската Barrick Gold. Мината е частна и не се плащат никакви концесионни такси на държавата.

Веладеро, Аржентина – 957 000 унции годишно. Управлява се от американската Barrick Gold. Концесионната такса е в размер на 3.75%.

Ваал, Южна Африка – 831 000 унции годишно. Управлява се от южноафриканската частна фирма Англоголд Ашанти. Минният комплекс е разделен на няколко сектора, всеки с различна структура и собственост, разработван от консорциуми. Концесионните такси в Южна Африка са по закон между 0.5% и 5%.

Уест Уитс, Южна Африка – 792 000 унции годишно. Управлява се също от Англоголд Ашанти Подобно на района Ваал концесионните такси за различните участъци са между 0.5% и 5%.

Лагунас Норте, Перу – 770 000 унции годишно. Управлява се от американската Barrick Gold. Концесионната такса е в размер на 2.51%.

Калгърли, Австралия – 750 000 унции. Управлява се от американските Barrick Gold и Newmont Mining. Концесионната такса е в размер на 1.5%.

 

Романтичният магнетизъм на златодобива навсякъде по света може да се използува за политически цели в предизборни кампании, особено в страни с ниски доходи и не особено високо ниво на образование на основната част от населението. И в такива страни често се чуват, особено в предизборни периоди, искания за по-големи концесионни такси или национализации.

Но, както се казва в древната китайска поговорка, да получиш каквото искаш е всъщност проклятие. Украйна създава държавна златодобивна компания, но за едно десетилетие тя фалира, завлича държавния пенсионен фонд и отравя сериозно няколко водоизточника.

Съвсем наскоро пък в Южна Африка направиха първата държавна добивна компания за

злато, започнала с въгледобив, но с амбиции да разшири портфолиото към златодобив. За по-малко от 12 месеца, въпреки гарантирания пазар в държавни топлоелектроцентрали, държавната компания е в неплатежоспособност и се налага да бъде спасявана с пари от бюджета, тоест от данъкоплатците.

С оглед размера на залежите в България и ниското съдържание на злато в рудата, в сравнение с производството на най-големите мини в света, е лесно да се заключи, че ние просто нямаме залежите (и като количество и като качество на рудата), за да се превърнем в държава, която се издържа от златодобив или друг добив на минерални ресурси.

Но дори и да бяхме такава държава и да можехме да се издържаме от златодобив, практиката отново показва, че е по-добре да бъде оставена частната инициатива като водеща (Перу, Южна Африка, Индонезия, Австралия, САЩ), отколкото да се правят опасни експерименти под натиска на политици, които искат да се правят на бизнесмени с парите на данъкоплатеца.

Всъщност, преглеждайки списъка на най-големите златодобивни компании и тези, управляващи най-големите златни мини, не е трудно да се забележи доминацията на американски фирми. Не е ли по-логично да се запитаме кой е факторът, който е дал стимулът на американските предприемачи да развият толкова мощен добивен сектор, който постепенно е станал водещ на международно ниво?

Да не би случайно да е водещата частна инициатива, при която собственикът на земя в САЩ е и собственик на минералните ресурси и има пълната свобода да се договаря, както желае, с кандидатите, предлагащи му условия за добив?

Вместо при откриване на ресурс в някоя нива, армия политици и чиновници да налетят като скакалци и да одържавят всичко, договарянето да преминава през съмнителни търгове, организирани от политици, гражданите са се договаряли на свободен пазарен принцип с добивните компании, което е много по-ефективно и за двете страни.

Разбира се, България няма нито ресурсите, а пък е и безнадеждно закъсняла, за да прави реформи в собствеността на природните ресурси с надеждата по-ефективното и бързо договаряне на условия да доведе до създаването на големи български фирми в сектора на природните ресурси. За нас е далеч по-полезно да си направим правилните изводи от положителната световна практика.

Първият извод е, че максималната свобода, дадена на индустрии в зародиш, винаги дава предимство на предприемачите в конкретната държава в международен план. Тези, които са свободни да започнат първи, обикновено доминират международната сцена в средносрочен и дългосрочен план.

Максималната свобода и гъвкавост в собствеността и добива на природни ресурси в САЩ дава на американските предприемачи в зората на тази индустрия предимство от една обиколка пред тези в останалия свят. И неслучайно сега именно американските компании са способни да предлагат най-високи заплати и най-добри условия при добива на ресурси.

Вторият извод е, че ползата за държавите, в които се провежда добив, е предимно неданъчна, изразяваща се във високите заплати за миньорите и специалистите в този сектор, поръчки за местни производители и доставчици на стоки и услиги, трансфера на ноу хау. Разбира се, всички компании плащат и концесионна такса, която директно влиза в държавния бюджет.

Третият извод е, че поради романтичния образ на златодобива, политическият стимул за популистичен натиск навсякъде по света е огромен. Но тази индустрия е достатъчно стара, за да се проследят ефектите в казусите, където този натиск е победил здравия разум.

А те винаги са едни и същи. Високите такси дестимулират проучвателните и добивни дейности и компаниите с ноу хау и опит просто се изтеглят, оставяйки десетки хиляди хора без работа. А навлизането на новосъздадени държавни компании почти винаги завършва с финансов колапс, завличане на пари на данъкоплатците, критични щети върху околната среда, корупция и международен резил, довеждащ до отдръпване на чужди инвеститори от всички сектори в икономиката.

Въпреки твърденията на някои български политици, няма нищо шокиращо в нивата на концесионни такси в България, които се вместват в международните практики, според които концесионната такса е между 0.5% и 5%, в зависимост от вида ресурс и геоложките особенности на мината.

За съжаление, определени политици в България експлоатират неинформираността на повечето избиратели за фактите и детайлите в този специализиран сектор и се опитват чрез масирана пропаганда да разбудят за пореден път емоционален, а не рационален вот, който да им осигури още 4 години ядене и пиене на корем от държавната субсидия.

Дали българският избирател ще позволи за пореден път да го излъжат, когато единственото, което е нужно, за да разкрият лъжите, е да отвори Google и да потърси представителна информация, ще видим след 60 дни. Дотогава очаквайте още доста „златни" лъжи, целящи да донесат „златни" облаги, но само за лъжещите политици.