Селиме Нури работи по 20 часа в кипърска пералня

След отпускарския сезон се очаква да бъде насрочено делото, което кипърската Инспекция по труда завежда срещу собственика на пералня “Лампси” в Никозия заради грубото наршаване на трудовите закони спрямо 15-те български работници. За тяхната сага “Български новини” и всички медии в България информираха подробно през юни и юли.
От самото начало на трудовия конфликта Боян Милев, шофьор в пералнята, се утвърди като неформален лидер на групата и неин говорител. Той “пое” връзката с институциите, координацията на действията на групата, поддържаше комуникацията и “спояваше” групата. Интересното е, че всички го признаха на тази “позиция”, въпреки че той бе най-непознатият за тях. Боян е последният от българите, назначен в пералнята, и до скандалното им изхвърляне от работодателя даже не успя да отработи и получи… първата си заплата.
Димитър Димитров също е шофьор, но той пък е един от най-дългогодишните работници в “Лампси”. Стажът му в нея е завиден – издържал е на напрежението близо 4.5 години. Само един от българите го надминава по продължителност на работата в пералнята.
Селиме Нури пък е най-младата и най-дребничката от групата. Въпреки това е една от жените, работили по близо 20 часа на ден в пералнята.
Те са от различни краища на България. Боян е от Кюстендил, Димитър – от Бургас, Селиме – от Кърджали. На различна възраст са – Боян е на 44 години, Димитър е 52-годишен, а Селиме е на 25 години. Пристигнали са в Кипър по различно време, започнали са работа в пералнята по различно време, но сега са заедно в битката за своите трудови, човешки и граждански права.
Затова и заедно ги събрахме, за да разговаряме за гурбетчияйския им опит в Кипър, за това, на какво ги научи битката им, за проверката на хората и докъде стигат човешките сили, за българската общност в Кипър, и – накъде оттук нататък…

БОЯН МИЛЕВ:
МОЖЕМ ДА СЕ БОРИМ ЗАЕДНО

Бояне, какво те накара така активно да се включиш и да действаш в защита на групата ви? Ти като че ли имаш най-малък интерес в ситуацията. А всички признават, че, ако не беше ти, можеше и да не стигнете толкова далеч в битката си и групата да се “разпадне” още в първите сблъсъци със системата.

Заслугата е не само моя. Без всички тях аз пак съм нищо. Беше късмет, че знам добре езика и имам опит в подобна ситуация. Ние се запънахме. Имахме най-вече воля, даже бих казал – повече инат. Ние просто си искаме нашите пари, които сме си заработили.
Аз съм се сблъсквал с подобни ситуации и преди, когато работех в Гърция. Гонили са ме от работа, неизплатени заплати, разправял съм се с тях, и не съм успял да направя нещо, защото не съм бил така заедно с колектив. Но сега, понеже бяхме колектив, аз се амбицирах да покажа, че има възможност да си отстояваш правата. Понеже имам натрупана вече някаква компетентност в тези неща, сблъсквал съм се с бюрократите в Гърция, реших, че ще се боря и в Кипър. От тази гледна точка исках да помогна. И да покажа на себе си, че мога да се преборя с тях, да се преборя с един от страховете си – защото тогава съм бил сам и съм бил безпомощен, сега е друго.

Тук беше шофьор, а какво си работил в Гърция, в България?

В Гърция съм бил 10 години, с известни прекъсвания. Работил съм много неща, но повече като мебелист. По професия съм шлосер-монтьор, в Кипър дойдох като шофьор, в пералнята изкарах 1 месец без 3 дни – от 20 май до 17 юни.
В България съм работил като шлосер-монтьор в един завод в Кюстендил, който го затвориха впоследствие. Мебелист съм бил. Миньор съм бил. И строител. От казармата също взех професия – шпакловчик. Много професии съм работил, на практика навсякъде, където успея да намеря работа, съм се хващал. Много е трудно и затова дойдох в Кипър, чрез частната агенция на Цвета Дражева, но попаднах в тази пералня…

Кое ти беше най-трудното тук?

В пералнята най-големият проблем беше недостигът на сън. От работа и от умора не успявахме да се наспим. А за тези три седмици на битката ни… Трудно ми е да кажа, все още сме под напрежение.

В групата сте много и много различни хора, но останахте заедно въпреки извънредните условия – да спите на паркинга, без работа и пари, при възникнали два пожара, в постоянни срещи с институциите и очакване… Как издържахте?

Преди изгонването ни от пералнята ние не сме били близки приятели, бяхме колеги. Но в дадената ситуация от колеги станахме едно голямо семейство. Естествено имаше противоречия, като в едно голямо семейство, възникваше напрежение, имаше ситуации да сме се карали, но имахме цел, която ни обединяваше. Целта ни беше вярна и тя ни държеше заедно. А и успяхме да запазим до последното чувството си за хумор и смеха си. Нито за миг не сме си губили чувството за хумор.

Имаш опит от България, Гърция, сега от Кипър – как работи системата при такива проблеми?

Системата е еднаква – бавна и тромава. И, ако може да те отблъсне, за да не си търсиш правата. Това е – гледат те като имигрант. Но в Гърция и в Кипър има нещо положително в сравнение с България. Тук има организации, има към кого да се обърнеш и да се оплачеш. В България е по-трудно. Там съм имал конфликтни ситуации с бюрокрацията и няма към кого да се обърнеш и да се оплачеш, или се оплакваш, но няма кой да ти обърне внимание.

Какво ти разкри вашият случай за българите и българската общност в Кипър?

Че още съществуваме, че не са ни затрили. Показахме, че съществуваме все още. Че не сме толкова безпомощни, колкото искат да ни направят.
Осъзнах, че все още има българи, че все още сме хора и си помагаме в нужда. Аз се гордея, че толкова много хора се отзоваха и ни помогнаха! Аз не очаквах това. Очаквах по-малко хора, а видях повече. Много хора ни помогнаха, по имена не мога да ги назова, защото са много, а и не на всички успях да запомня имената. Но на всички искам да благодаря за това, което направиха за нас! Също на българското посолство и специално на посланик Вълчев, на трудовия аташе Екатерина Димитрова, на хората от ПЕО… На всички! Най-важното – дадохте ни морална подкрепа и показахте, че стоите зад нас! Това беше много ценно за нас.

На какво ви научиха тези три седмици битка?

Тежък, но много поучителен случай е нашият. Мен лично ме научи, че трябва да се боря в живота, че не трябва да се отказвам толкова лесно. Това ми е главният урок. Трябва да си търсиш правата. Наистина, искаше ни се всичко да стане по-бързо, но няма как, има си законови процедури, трябва да се съобразяваме със законовите разпоредби, трябваше време, за да се задейства машината. А и хубавите неща бавно стават. Важното е нашият случай да е като в приказките – краят да е хубав.

Какви са плановете ти – накъде след “Лампси”?

Продължавам. Засега няма да се прибирам в България. Ако се замислиш, не си струва да си даваш силата в България да работиш, по-добре е да отидеш навън, да знаеш за какво си работил. А така в България си минават годините, почваш да изнемощяваш и в крайна сметка – нищо. Пред мен сега се отварят нови врати тук. Търся си работа тук и продължавам.


ДИМИТЪР ДИМИТРОВ:
В КИПЪР НЯМА ЛЕКА РАБОТА

Димитър, ти как се озова в пералнята в Никозия?

Озовах се като всички – никъде няма работа, само в пералнята има. Аз съм от 7 години и половина в Кипър, работих по подобни фирми в Пафос. Тук в пералнята в Никозия изкарах 4 и половина години. В пералнята винаги има голямо текучество, винаги се търсят хора, така и аз дойдох. Първите 3 години нямаше никакви проблеми с работното време, със заплащането. Имаше пак много работа, но не беше както сега, толкова изнервящо. Аз работех само като шофьор, знаех си работата, отивам, връщам се, почивката си знам. Беше съвсем нормално, затова съм издържал толкова години. Но от началото на тази година – истерии на шефа, викове, крясъци, нерви по цял ден. И работата – от единия камион се прибираш, качваш се на другия, от морето отиваш на планината, по 20 часа караш, заспиваш… Никъде, където съм работил не е било леко, в Кипър никъде няма лека работа, но тук в пералнята стана невъзможно…

Защо стоя тук, заради заплащането ли?

Заплащането и това, че имаш работа. В България нямаш работа. Аз съм от Бургас, там няма нищо вече, няма производство. Като си отида в отпуск, там всичко затворено, само рафинерията произвежда. И в Бургас съм работил като шофьор, в ДАП-а, голям град е, но няма какво да се работи сега.

Какво смяташ да правиш?

Ако има работа в Кипър – ще остана и ще работя. Ако няма – ще си отивам, какво да правя. Но първо ще опитам тук, тук вече ми е по-лесно, отколкото в България, познавам ги като че ли по-добре, свикнал съм вече. А работодателите са едни и същи навсякъде. Имах един шеф в България, който викаше – “Не стига, че ви давам работа, вие и пари искате”. И този в “Лампси” излезе същият – не стига, че ни дава работа, ами и поискахме да ни плати. Но се надявам да не попадам на друг такъв.


СЕЛИМЕ НУРИ:
ВЯРВАМ, ЧЕ ВСЕКИ ЩЕ СИ ПОЛУЧИ ЗАСЛУЖЕНОТО

Селиме, на какво те научи изпитанието през тези три седмици на битката ви?

Научи ме да бъда човек, да се съобразявам с всички хора около мене. Да знам, че не съм сама на този свят, че около мен има хора, на които аз мога да разчитам и те да разчитат на мене. Работила съм в колектив и преди, но никога не съм била толкова близка, както сега се чувствам с всички тях.
Аз съм от ноември миналата година в Кипър и за първи попадам в такава ситуация. Нямала съм други такива работодатели. Даже шефът ми от България, когато беше дошъл тук и аз му разправях за проблемите си, каза, че е зад нас. Но такъв работодател като Панайотис Ахилеас за първи път срещам тук.

А защо дойде в Кипър? Младо момиче, да работиш при толкова тежки условия?

Дойдох да си спечеля някои извънредни пари. В България работех в “Бързо хранене”, общо взето нямах проблеми. Но ми скимна спонтанно да дойда в Кипър при брат си, който от 4 години е тук, и така започнах.
Имам и много силна лична причина да издържа и да събера пари, тя е свързана с тъжен за мене момент, но това е повече лично и не бих искала да го изказвам. Но пък от друга страна исках да покажа и да докажа на себе си, че не ме е страх от работата, че мога да се справя с всякакви трудности. И наистина беше трудно, но доказах, че 20 часа работа не ме морят и сутринта мога отново да продължа да работя.
Заплащането не че бе добро, но бе малко повече от българския стандарт. Исках все пак да имам някакви спестени пари, млад човек трябва да има настрана сложени пари. Исках и да дойда при брат си. Но мисълта ми никога не е била да се задържа в Кипър. Винаги съм искала да поработя, да спечеля пари и да си замина за България.

Ти от самото начало заяви, че след като имате някакво решение на проблема ви, се връщаш в България. Свърши ли гурбетът ти?

Да, връщам се, аз и без това го бях решила. В Кипър свърших. Но може да се пробвам в някоя друга държава. Мисля да отида да опитам в Швеция, където е другият ми брат. Не знам още, ще видим.

Трудно ли е да се бориш за правата си?

Най-трудното може би беше в началото, когато започнах да губя надежда. Мислех,че няма да можем да се изправим срещу нашия работодател, че няма да можем да се преборим, че няма да стигнем дотук, докъдето стигнахме – до всички възможни институции и организации! Ние с колегите току-що бяхме започнали да се опознаваме, само на “здравей – здрасти” бяхме дотогава, не знаеш на кого можеш да разчитащ, кой може да ти помогне, но благодарение на Боян стигнахме дотук.

Как в тази трудна ситуация видя българската общност на острова?

Брат ми и хората около него ми казаха съвсем различно нещо от това, което аз видях – че тук няма сплотеност, няма кой на кого да помага, докато аз в тази ситуация видях съвсем различно нещо.
Видях, че има все пак хора на този свят. Когато ние се обърнахме чрез вас, чрез вестника ви, към българите, може да не са били много, но имаше доста хора, които казаха – нека помогнем. Няма значение броят им, важното е, че се каза и сме сигурни, че се каза от сърце. А в такъв момент това за нас беше нещо голямо. Ние сме благодарнш на всички тези хора, които ни помогнаха материално, финансово и най-вече морално. Всички, които направиха това, го направиха от сърце.
Много сме благодарни на вас, на вестника, на ПЕО, на хората, които бяха най-близо до нас всички тези дни, на посолството – благодарение на всички вас стигнахме дотук, успяхме благодарение на подкрепата на всички вас. И сега имам надежда и вярвам, че ние ще си получим това, което сме заслужили с труда си. А и работодателят ни също ще получи заслуженото си, за да може който дойде след нас в пералнята, да не попада в същото положение. Поне ние да сме за урок на следващите след нас. И нашият опит е и за другите българи – да си търсят правата и да не се отказват.

"Български новини"

На снимката:
Боян Милев, Селиме Нури, Мария Петрова и Димитър Димитров /от ляво на дясно/ – след поредната среща в правозащитната организация КИСА