БГ кич: Ферари „лашка” робини към чужбина

Омацаният пейзаж на съвремието ни

Жельо МИХОВ
Правителството определи нов, по-висок размер на минималната месечна работна заплата. От 1 януари догодина той става 340 лв. при 310 лв. сега. Минималната часова работна заплата ще бъде 2,03 лв., докато в момента е 1,85 лв.
Бавно и полека ще ги стигнем работниците от „белия свят", след още няколко поколения.

Шеф и кройката на родопските робини

„При нас има хора, които вземат и под 300 лева заплата. Не знам за какво увеличение на минимала става на въпрос. Водят ги на по-малко часове, а реално работят по над осем часа с един почивен ден, дори и без такъв при големи поръчки. Никой не смее да се оплаче, да протестира защото ще остане на улицата. Да се вдигнем на стачка заради работното време дори по празници, за условията на труд-това е немислимо. Възможно е няколко недоволни да надигнат глас, но болшинството няма да го сторят от страх за залъка. Така ще изгорят само едните. Преклонената глава сабя не я сече, нали знаете. Има и друга народна мъдрост в робското ни общество-за лев работи, без лев не стой. Това е нашата психология. Чудеса от свит народ не се правят", разсъждава шивачка от Кърджалийско. Една от многото труженички в един от най-експлоататорските сектори на родната икономика. Разказва, че всеки ден се прибира с наведена от умора глава, държейки чанта с празните буркани от приготвения обяд. Часът винаги е различен. Когато приключат, когато „господарите" наредят, че за днес повече не са им необходими.
„Не съм търсила друга работа. Няма смисъл. Образованието ми е пречка. Няма тапия-няма мечти за по-добра работа. И тази не е лоша, но условията и заплащането не са добри. Така сигурно ще си я караме до пенсия. Да сме живи и здрави само. Всички работим у дома, справяме се някакси. Отделно имаме село и градина в града. Това ни е в помощ, но почивка няма. Не сме отишли никъде с мъжа ми и децата. Това е затвореният ни свят. Това е цялата ни вселена. Работа, продукция от градинката, туршии, които приготвяме пред блока във всеки удобен момент. Пълно ли е мазето и има ли работа, човек е по-спокоен. Спим спокойно и здраве да има само", казва пък нейна колежка, отново в шивашкия сектор.
Обявите за „оператор на машина в шивашки цех" изобилстват в бюрата по труда в региона. Местата за висшисти обаче също стоят незаети.

С тапия „Туризъм" и туризъм в действие

„Подал съм си CV-то за всички оферти за работа, без значение от коя част на страната са отправени. Вече не подбирам. Пробвах в Кърджали, не става. Пробвах в Пловдив, Плевен-пак същото. И започнах наред. Няма вече никакво значение къде кандидатствам. Живял съм на много места, нямам проблем с преместването и аклиматизацията. Имам проблем с безизходицата и безпаричието", разказва 27-годишен кърджалиец.
„Преди години бях в чужбина. Ходил съм в Холандия, Дания, Англия. Работил съм на различни места, какво ли не. Каквото се сетите. По малко, за няколко месеца. Просто за такъв период беше работата. Но не се прибирах. Като приключих да речем в Дания, свързах се по интернет с кърджалийци на Острова. Приятелчета, които са там от доста време. Път назад няма. Питам за оферти, какво могат да уредят и т.н. Поне за месец-два, докато се установя и през това време да започна да търся сам. Казват ми: така и така, ела. Хващам самолета и вместо на летище София, кацам на Хийтроу. Настаняване при някое аверче временно и започване на работа. Автомивки, разтоварване на камиони в хипермаркетите, няма абсолютно никакво значение.
Иначе в България съм завършил висше образование. Специалността ми е „Туризъм". Записах с надеждата, че дори в малкия Кърджали човек ще може да се развива, а и всяка втора дума в местните стратегии за развитие на региона е „туризъм". Е, и какво? Китапът беше един вид като загрявка за истинския туризъм, но зад граница.
У дома също става иначе. Ако си туриш книжката в жабката на колата докато пътуваш за село през уикенда. Не за друго, а да се похвалиш на старите хора там. Да си кажат: „Еее, тоя нашият човек стана, брех!". Не знам, с други думи, какво всъщност би могло да бъде от полза като образователен ценз в този регион? Според мен всяка една хубава работа е вече заплюта от някой „приятел на приятелите". Демек, няма как да те огрее без връзки. Въпреки това се върнах от странстване и пак започнах да търся у дома и както казах не само. Даде резултат. Започнаха да ми звънят за интервюта. Едното беше в София. Отивам там, след като разбраха, че съм от Кърджали ме питат: „Има ли къде да останеш?". Отговарям, че няма проблем. Всъщност имаше, но не мислех в момента за това, трябваше да започна. Всичко приключи добре. Тръгнах да се прибирам, но само след няколко часа разбрах от нашенец в столицата, че фирмата е пълен та.ак. Постоянно й вървяла рекламата, наемали хора, не им плащали и така всеки се спасявал след два месеца. Е.и ги!
Получавам друго обаждане. Казват от коя фирма са, а аз дори вече съм забравил къде съм подавал автобиография. Питам ги от кой град са, те онемяват. Като разберат, че съм от Кърджали са готови да затворят телефона. Писна ми и им викам: „Бе, няма проблеми, имам квартири къде ли не, имам и в Стара Загора, кога е интервюто?"…
И това е борбата. Туризъм в действие. Още малко надежда да стане работата у дома и накрая пак стягам куфарите. Вече имам и една оферта. Оставил съм я за накрая", убеден е 27-годишният мъж. 

Тийнът с Ферари-то и ябълката на Рокфелер

„Нашенците имат един основен проблем и той е в заобикалящата ги действителност. Аз лично съм виждал в България 20-годишни хора да карат Порше, Ферари, Мазерати. На Слънчев бряг, в разгара на лятото, с такива е пълно. Особено през уикенда пред хотелите е фрашкано с тузарски автомобили, чиито шофьори са именно такива. Бил съм чужбина обаче там воланите на подобни возила се въртят от хора с побелели коси, болшинството, от които с добре заплатени професии. Тези хора са работили цял живот за подобен стандарт. Някои от тях дори не са знаели почивен ден. А тук стандартите са доста по-различни. Тук „професията" на 18-20 годишни е послушници на заможни родители. Това е проблемът на действителността ни", смята 35-годишен родопчанин, работещ по думите му-„хобито, което му е станало професия".
„Аз мога да си позволя висок клас кола, но карам нещо по-обикновено защото смятам, че стандартът ми на живот все още не е достигнал това ниво, за да хвърлям толкова средства за поддръжка на нещо доста по-скъпо. Това тук сякаш хората не го разбират. Младите виждат как живеят едни хора и искат на всяка цена да имат същото, но на момента. Затова е пълно с „тарикати", които нямат и два лева за кафе в джоба, но в заведението са пльоснали на масата телефон за 1000 лева, купен на изплащане. Други екземпляри пък са се метнали в автомобили, струващи колкото половината цена на апартамента им в панелката. Само защото искат да демонстрират лъскавост след няколко години лепене на плочки в баните на разни кюрди в Източна Германия. С други думи - комплексарщината ни се оказва на моменти прекалено водеща в поведението. Имам чувството, че тук всеки вярва в „американската мечта", без дори да се е замислял за онази отвъдокеанска притча за ябълката на Рокфелер. Първо трябва ум, после много труд и чак тогава, ако остане време, охолство и пъчене. Действителността в България е с много контрасти. Една от тях е и огромната безработица, придружена с пълни заведения", категоричен е родопчанинът.
Размислите за съвремието ни на работещия по професията си, търсещият щастие безработен и предалите се на съдбата си бачкатори. Всеки носи своя кръст, всеки е част от нашенския пейзаж, правен от най-кичозния автор.

На снимката:
Тези жени в Момчилград не чакат за интервю за работа. Опашката е за получаване на ниските възнаграждения за извънреден труд.