Кой е по по, най…

Изпитва ли Бойко Борисов носталгия по „убавото" време на Тодор Живков или сега му е по-добре!? Защо Бареков хвали капитализма, но не казва кой му плаща сметките и кой го подпира?

Нашето поколение има щастието да живее при две обществено-политически системи. Тази на социализма и сега - при капитализма.

Като деца и ученици ни набиваха в главите колко лош е светът на капитала, как при условията на това общество има много бедни и малко, но свръх богати. Научихме за жестоката експлоатация на която са подлагани работниците, за нечовешките условия на труд, за нищожните заплати, за 12-14 часов работен ден.

След това ни учеха колко справедлив е светът на социализма, как първа грижа на Партията и държавата е ЧОВЕКЪТ, за разпределението на благата според принципа "който не работи не трябва да яде" и "за равен труд, равно заплащане", а комунистическият идеал бе "всекиму според потребностите".

Оказа се, че всичко зависи от гледната точка и начина по който се възприема действителността.

Ако сега попитате примерно Бойко Борисов при кое от двете общества се е чувствал по-добре, той ще бъде затруднен да отговори. И това е така защото ще бъде раздвоен между силното уважение и възхищение, което е изпитвал към държавника Тодор Живков и солидните суми, които е натрупал след 1990 година.

Но ако попитате Бай Иван от Банкя кога е живял по-добре, той без да се замисля ще отсече, че "по убаво от социализъма нема и нема да има". Ще ви осведоми за това как думата "безработица" изобщо не е била позната, колко стотинки е струвал хлябът и бензинът, за безплатното здравеопазване и образование, за достойното битие на пенсионерите и осигуреното бъдеще на всеки един млад човек, за спокойствието и сигурността, за отключените врати на къщите нощем, за задушевните отношения между хората...

Сега е друго. Всеки гледа само себе си, всеки се спасява поединично. И никой не може да отговори на въпроса, това, което сега е у нас що е - капитализъм или дива анархия. Ако имаш кураж замръкни нощем на непознато, чуждо място, остави вратата си отключена.

Вече не си ходим на гости, най-близките хора не се търсят помежду си, говорим само за кризи и проблеми, за стреса и болестите, които ни съсипват, за ежедневната битова престъпност, за убийства и отвличания, за ограбени банки и бензиностанции, заключваме се с по десет брави и се крием зад метални решетки и охранителни системи - в зависимост от кесията.

Хладилниците ни дрънчат на празно, не успяваме да си платим сметките, не си купуваме дрехи и обувки години и десетилетия наред. Децата ни забегнаха на Запад, в болниците ни не останаха доктори (кой ли ще ти седи за 450 лв.), даскалите пушат заедно с учениците, дрогата и алкохолът са насъщна потребност на подрастващите, полицията си затваря очите. Овълчихме се и съскаме един срещу друг като отровни змии. Нямаме доверие никому, гледаме на политиците като на най-крадливата пасмина, а когато дойдат избори си седим в къщи. Заговорим ли за президент и министър-председател, непременно споменаваме и техните майки.

Основният принцип на нашего брата сега е: "Я не сакам на мене да ми е добре, я сакам на Вуте да му е зле".

Обичайна гледка е как дрипави нещастници ровят из кофите за боклук, а покрай тях профучават скъпи, лъскави возила с охранени "бизнесмени".

Патриотизъм, почтеност, справедливост станаха мръсни думи. На честните и скромните сега (доколкото ги има) се гледа като на неудачници и некадърници. Толерират се нахаканите, пробивните, тези, които знаят на кого, колко и как да дадат. Сега на рушветчиите им викат "способни пичове", на тях им се възхищават и на тях подражават. Децата ни вече не играят на партизани и полицаи, а на мутри и ченгета.

А беше време, когато един велик поет бе възкликнал: "Българийо, за тебе те умряха, една бе ти достойна зарад тях".

Сега най-големият "патриот" е Николай Бареков и едничката му грижа са "обикновените хора". Но никой не го е чул да казва, кой му плаща сметките и кой го подпира.

 "Патриот е душа дава, но не своята душа братя, а душата на народа" се бе провикнал един друг великан, отричан в днешно време от "учени глави".

Та така си я караме днес по тукашните географски ширини, гледаме живота изпод вежди, ръмжим приглушено без да знаем в какво общество живеем...

И има ли кой да ти каже...

Страхил Алексиев, адвокат

Кърджали, 26 февруари 2014 г.