Отец Петър: Хората в Кърджали са изморени от нагнетявано напрежение

„Целувам ръка, крака, уста на тези турци, които се връщат в Кърджали, тук да умрат, тук да ги погребат, да ограждат нашите опустели български гробища", казва енорийският свещеник

„Ние сме едно. Разделението е само, когато стане дума за канона, когато нещата са на ортодоксално равнище. Иначе хората само от това ги е страх – някой да им бърка в душата. Това е много сложен въпрос и много хора не го познават", твърди пред агенция Бгнес отец Петър, свещеник в храма "Св. Георги Победоносец" в Кърджали.

Хората, когато са болни, отиват в болница. Така е и в църквата, отиват там, когато имат нужда, обяснява духовникът. "Като нямат нужда, никой не е задължен да стои в храма. Стара риба няма, стара усмивка няма. Аз хората не ги деля на категории – кой млад, кой богат, кой турчин, кой кафяв. За мен всички са едни. Тези, които са имали нужда, са дошли. Идват деца, които ги водят бабите, един вид ги закърмят. Но сетне животът ги грабва. Но идва един момент на равносметка в нашия живот и тогава хората започват да виждат, че всичкото вино не са могли да го изпият, не са могли да целунат всички жени. Тогава хората започват естествено, към залеза на своя живот, като си правят равносметка, тръгват да си задават въпроси", обясни отец Петър. Той си спомни как един ден, когато е бил в Пловдив един човек сяда до него, въпреки, че в парка има много празни пейки. И му казал: "знам, че се чудиш защо седнах до теб, но искам да ти кажа, че животът ми мина, сега нищо не ми остана. Завиждам на вярващите, а аз нямам никаква надежда". Това е едно от обясненията на отчето защо ние хората се сещаме за вярата и за църквата понякога в по-напреднала възраст.

Свещеникът е този, който трябва да си е на мястото, да се моли за хората – за тези, които идват и тези, които не идват в църквата. Основното ми послание в проповедите ми е "на земята мир, между човеците – благоговение." Аз се моля за целия град, без разлика на вяра, пол и народност, каза отецът. Според него проблемът е това, че старото поколение, което изнесе на плещите си много неща и има опит, то си отива. А младите някак си по-повърхностно гледат. "И сега, ако някой ни сервира някакво напрежение, вече не виждам доколко ще издържат нервите на едната, или на другата страна". Сблъскал се е със забележки, защо е толкова голяма камбаната на църквата му, защо пиел кафе с турчин, защо си говори с кмета. Но неговата логика е – и кметът и т.нар. турчин – са българи. Няма значение дали се казва Хасан, Джордж или както и да е – живеем в един свят, който вече са разбутани границите. Колкото по-малко се пипа тука, толкова по-добре. Отецът вярва, че само разбирателството може да спаси света. Духовникът е свързан с Кърджали не с кръвна, а с дълбока духовна връзка. Връщането към вярата, независимо каква е тя, запазва морала. Един народ без морални устои, в никакъв случай не може да има добро бъдеще, каза отецът, но напомни и че трябва да започнем да работим. "Хората искат грижата да бъде към тях. Виждам, че тези, които не работят, не им са виновни турците, а мързелът. Обаче тези, които работят оцеляват, макар и трудно". Работа и постоянство и да не се влиза в чужди схеми, винаги помага в живота. Според него нещата отдавна са ясни – в Кърджали са далече и отписани, оставени сами – вътре в града, в тесния кръг на приятелите. Той ходи и на турски погребения, без да влиза в турските гробища, нито да носи служба, защото вярва, че в случая става дума за човещина. Човещината липсва и това ще ни изяде главата. Хората са уморени. Отец Петър също призна, че е уморен. Даже няма идея, няма кой да ни ядоса – ние на всичко се нагледахме. Обзела ни е апатия.

Някой идва и си тръгва. В Кърджали само идват и си тръгват. Отецът призна "целувам ръка, крака, уста на тези турци, които се връщат в Кърджали, тук да умрат, тук да ги погребат, да ограждат нашите опустели български гробища. Това нашите тъпи българи, нашите псевдохристияни, нашите псевдополитици отдавна трябваше да го разберат. Ние в нито едно васалство не сме били толкова васални, колкото сме били сега", каза той. Ние трябва да научим хората как да живеят заедно.(Бгнес)