Овчарят-лидер, безработният-работодател, бабата продава глас заради кутия вафли

По изборите в планината

Жельо МИХОВ

- Бабо, знаеш ли какви избори предстоят в страната?

- Какви? Не знам, ще кажат, ще се чуе като му дойде времето.

- За Европейски парламент, ще избираме депутати за Брюксел.

- Нали лани избирахме депутати, сега пак ли?

- Тези са за Европа.

- Че какво ще правят там?

- Това са хората, които ще ни представляват в Европейския съюз, този който отпуска субсидиите, демек парите за България, за земеделие…

- Ах, какви пари бе, кой отпуска пари? Не виждаш ли какво е тука, какви пари, кой дава нещо ей така, даром?

Така е по селата

Въпросите са зададени към възрастна жена в село в Родопите. Тя се подпира с бастуна и крачи бавно към местния магазин. Спира на всеки десетина метра, за да се огледа, белким види някой познат и се заговори. Намества очилата си сякаш вината в липсата на събеседници е в тях. Наоколо е тихо. Почти не се мяркат хора. Пред хоремага висят двама „младежи", както ги нарече тя. На възраст са на по около 60 години. В селото най-голям дефицит са младите хора. Информация се получава главно в центъра на тази мини вселена-селския магазин. Но там се коментират съвсем различни неща-пенсиите, бъдещата реколта, работата на внуците, кпд-то на кокошките и други теми с по-голям приоритет от всички възможни избори.

Питахме за мнение и двамата „младежи" пред магазина.

„Не ме интересува. Нищо не ме вълнува. Пия си бирата сега, довечера ако има и малко ракийка на масата, съм доволен. Друго не ми трябва. Пенсионер съм по болест. Гледам си рахата и не ща да се занимавам с главоболия", отговаря единият.

Другият работи като овчар. Днес не е със стадото, заместват го. Убеден е, че пенсия няма да може да вземе никога. „Сега да ти обясня. Овцете винаги вървят заедно. Стадо, необходима им е добра паша и навик. Ако няма едното, има другото. Ние сме същата работа. Паша няма, ама навикът е изграден. Стадо, стадо, цял живот. Където ни поведат, там ходим. Стрижат ни, доят ни, а паша няма. Има тояга, но и без нея става. Така са ни свикнали. Няма даже и черни овце, дето да се отделят. Такава е нашата работа. Избори? Не, какъв е смисълът? Все същото. Пастирите се редуват, овцете все са си овце. Като в нашия занаят. Гледам ги и си викам: „Ей, ръководя цял народ, като нашия. Овчи глави и на камък ще пасат и доволни ще са, нали аз ги карам. Така и политиците. Тука на село поне е спокойно, гладни няма да останем. Да му мислят тези в градовете. Ние и на малко сме доволни, така ни мина животът, в стригане. Така и ще си отидем-остригани. Никой няма да ни помни. Поне за по една блага дума идваме тука в магазина да си кажем, защото пътят привършва, та поне с добро да се споменуваме познатите", казва мъжът, който смята, че до пенсия няма да доживее. Отпива си бавно от бирата и приготвя нарязан тютюн за една цигара. Бабата вече излиза от магазина. Купила си е хляб и две вафли. „Тези, дето там ще избираме пак, да дойдат да почерпят с по една кутийка вафли поне. Знаеш ли как ще се зарадваме! И за който кажат, за него ще даваме гласа си", дума жената и отново си намества очилата и оглежда пак, белким види някой познат. Пусто обаче, никой не се мярка и тя тръгва надолу по пътя. Подпира се на бастуна си и сегиз-тогиз пак се спира.

А в градовете?

„Ще гласувам вероятно, но и аз не знам за какво", смята жител на Източните Родопи. Винаги го е правил, но по думите му, хаир не е видял. Смята го обаче за свое право. Едно от малкото му останали. Чувства се като отмъстител така. Пуска бюлетини винаги за различни партии. Сякаш наказва предишните. „После обаче си го връщат на мен. Сигурно и те се забавляват по този начин", хили се нашенецът. „Сега ще пускаме бюлетини за Европа, да пратим някакви хора там. Колко са? Десетина-двадесет души. Както от нас нищо не зависи, така и от тях. На една нога сме, само дето онези вземат много пара. Сигурно и там не ги познават, както и тук. Кой го знае този или онзи какъв депутат е? Ние тези у дома не може да контролираме, камо ли пратените в чужбина. Нашите в София ги гледаме всеки ден по новините какви глупости бръщолевят и циркове правят, за другите не сме чували и дума. Дано поне не се излагат като тукашните. Защото какво ще си помислят в Европа? Щом подобни са ни пратили, какви ли чукундури ги избират", продължава да се смее родопчанинът.

Разказва и за живота си. Щерката работила тук. Била във фирма. Жена му също се трудила, той обаче бил безработен. Синът му заминал за чужбина. Години прекарал у дома, но в един момент останал без работа. Постоял малко, захванал няколко неща, но временно. После се появила оферта и без да се замисли стегнал куфарите. Сега е добре. Така твърдял по скайпа. „Общо взето, справяме се. За съжаление не мога да се включа и аз в оформянето на семейния бюджет. Затова пък готвя в къщи. Поне дамите като се върнат да си почиват. Интересното е, че никой в семейството ми не гласува, а аз най-ощетеният от всичко случващо се, го правя всеки път. Ей, не съм пропуснал. То ми стана навик. Гласувам и после ги плюя. Никой у дома пък не се интересува от политика и не се възмущава от нещата. Май щото нямат право. Щом не са гласували, нямат право да се оплакват. Само аз имам. И каква файда? Ами то като се замисли човек, наистина е глупаво. Излиза, че отговорният човек за бъдещето всъщност няма никакво бъдеще. Искам някой от избраните за Европа да излезе там на трибуната и да им разкаже. Да им рече: „Знаете ли, че тези които ни пратиха тук нямат бъдеще?!". Тогава сигурно ще се почувствам удовлетворен. Ха, все едно някой ще се трогне, това си е наш проблем и главно на избрания. Ама никой няма да го каже", разсъждава родопчанинът.

„Не е нужно цяла орда от политици, за да се чуе гласът ни и да се променят някои несправедливости", пък е убеден 25-годишен мъж от Кърджали. Скоро е завършил висшето си образование и по думите му смята да остане и развива възможностите си у дома. Не се счита за идеалист, по-скоро за съвременник на угасващия оптимизъм, чийто пламък обаче все още се вижда и с просто око. В съжденията му влизат ощетените земеделски стопани, които Европа оставя без субсидии, защото смята продукцията им за ненужна. Смята, че това може да се промени. За грешен ход посочва тромавостта на институциите при реализация на проектите и използването пълноценно на еврофондовете. „Всичко това може да се промени. Грешно е да се смята, че с няколко депутати в Брюксел, ние сме безсилни. Всички наши хора там, а аз ги наричам наши защото въпреки техните партийни различия, там са обединени в една обща кауза-за България. Та всички те са част от по-големи политически обединения и само от техните възможности могат тези формации да постигнат нашите желания. Затова в Европейския парламент трябва да се пращат хора, които знаят как да „изтъргуват" гласовете си в своето партийно обединение. Аз ще направя това за теб, но ти ще ме подкрепиш в желанието ми малките ферми в моята Родина също да получават пари за глава добитък, примерно. Така трябва да процедират, с мисъл единствено за нашите хора тук, които нямат подкрепа от никого. Трябват ни пробивни, умни, прагматични, дори хитри личности, а не тези, които само да демонстрират успеваемост на вота пред собствените си партии у дома, които вече кроят планове за следващите парламентарни избори. Влизането ни в Европа промени много неща тук. Сега зависим от нея. Тя дава големите мангизи. Но както пише в „Кръстникът"-един добър адвокат със своето куфарче може да измъкне повече пари от 100 въоръжени бандити, същото важи и за един умен и отговорен човек. Такива ни трябват там-в Брюксел. Това е тяхната задача, не да трупат точки единствено за партията си, а у дома никой да не ги е чувал", категоричен е младият мъж.

Това е един човек, който със сигурност ще гласува. За него няма значение политическата окраска. Ще заложи на хора, в които вижда възможност за целия народ, да устоява интересите и на младия човек в града, и на старата баба с единствената кравичка високо в планината.

Това е един народ, който не иска много, просто да бъде чут и най-важното разбран.