Тефтер, вересии, (полу)усмивки у дома, съдбата на хиляди виси, забита на пирон

Голямата надежда в малкия магазин

 

Жельо МИХОВ

„До 30 лева отпускам. Не давам повече защото връщането става вече все по-трудно и се чака до следващия месец. Плаща се една сума, а остава и още, после се натрупва друга и така до безкрай. Такова чувство имам. Не така мислят обаче доставчиците. Хората си искат парите за стоката на момента", разказва магазинер със солиден списък от вересии в Кърджали. Преустроен гараж в панелен блок-това представлява бакалията му. В бизнеса са впрегнати трудовите възможности на цялото семейство. „Аз също храня фамилия. Всички разчитат на постъпленията от магазина. Влизам в положението на хората, но и те трябва да влизат в моето. Ситуацията в тефтера обаче казва друго. Взема се едно, плаща се друго, записва се трето. Печалбата е вариация, зависеща от размера на заплатите, срокът на изплащането им и разбира се, на личната отговорност на дължащите пари", допълва магазинерът.

Питаме го как е застрахован, ако някой от клиентите със сметки „на пирон" откажат да си платят.

„Нямам такъв случай. Плащат и пак висят. Не съм се замислял за обратното. Напомням им, заплашвам ги, че повече няма да им дам и нещата се случват. Тоест, следва плащане. Понякога има и гузни, които ходят в други магазини в квартала, защото имат малко пари, искат да пазаруват, но не могат да си изплатят натрупания дълг. Дразни ме защото когато джобовете им бяха празни, ме молиха за тази услуга, а после правят оборот другаде. Нека да им остане сметката за друг път, но да харчат парите си тук. Нали затова им правя този жест. Никой няма да стори това за тях в големите хранителни вериги. И пакетче дъвки няма да им дадат на вересия. Но така стават нещата. Аз съм зависим от тях, те също - от мен. Тези взаимоотношения пазят добрия тон. Няма пари за цигари, а камо ли да се изнесе да живее другаде. Рано или късно пак ще дойде да моли за пазаруване без пари. Тогава идва моето време. Затова и никой не си позволява да злоупотребява", казва собственикът на няколко квадрата „фабрика за надежда".

Четиво с правна насоченост: Тефтерът с вересии не „издържа" в съда

Сметките „на пирон" за хляб и месо вече са казус и на Темида. Тефтер с вересии в хранителен магазин влезе в съда, но не успя да „издържи" собственичката да си прибере вземанията.

Окръжните магистрати в Смолян не успяха да се убедят, че листове със записани суми срещу имена в тетрадка, дават достатъчно основание, че са дължими пари, като един от основните мотиви бе, че „не става ясно дали цифрите се отнасят до цени на продадени на вересия стоки, за какви периоди и на кои лица".

До съдебната сага на две инстанции се стигнало след искова претенция на родопска магазинерка, че маданчанка й дължала 2 500 лева. Собственичката на търговския обект твърди, че давала нееднократно суми в порядъка на 100, 200 и 300 лева, както и хранителни стоки на клиентката си и на нейната дъщеря. Така сумата набъбнала до 2 500 лева и се стигнало до подписване на запис на заповед. Според борчлийката обаче, всичко било изплатено. Жената получила обезщетение от застрахователно дружество в размер на 30 000 лева заради смъртта на един от синовете й. С него, тя твърди, че изплатила борчовете си. Дебитната й карта, както и тази на дъщеря й били при магазинерката, която знаела кодовете.

„При това фактическо положение се налага извод, че искът е недоказан. Не се установява кога точно ищцата е давала в заем суми на ответницата, които са останали непогасени, още повече, че ответницата е получила обезщетение за смъртта на своя син и е погасила свое задължение, макар и обезщетението да е получено през 2009 г., а ищцата твърди натрупване на сумата за периода 2010-2013 г. Доведеният от нея свидетел не доказва вземането на заеми именно през периода 2010-2013 г. Не се установява какви суми за кога получени стоки на вересия от ответницата са формирали неин дълг, който е останал незаплатен. От показанията на всички свидетели се разбира, че ищцата е държала при себе си дебитните карти, знаела е кодовете и е теглила пари от сметките им за погасяване на техни задължения", се посочва в мотивите за решението на магистратите.

Поръчка „Запиши ме!" след празното патронче

„Много мразя първо да ми се поръча, да се консумира и едва на тръгване да ми се подхвърли полугласно „Запиши ме!". Това нещо ме изкарва извън нерви. Тия хора питат ли ме откъде намирам пари да заредя следващия път? Не, няма и да го сторят. Всеки път им обяснявам, че първо се прави на глас отчет на джоба, пита се може ли и тогава се поръчва. В противен случай ще ми плащат мастилото от химикала и листовете хартия, където ги записвам. По принцип на никого не съм отказал и всички си плащат, но не е в това въпросът. Защото почти никога парите не се връщат в уреченото време. Дразни ме, че влизам в положение, но от отсрещната страна не получавам същото. Какво, трябва да слагаме лихви ли, за да не се бавят? Защото и да се скараш с подобни, след няколко дни отново ще виснат с молбата да им се запише нещо. Всички сме хора. Пак ще помогнем, разбираме, че положението е тежко. Най-лошо е хората да нямат пари, а това е обичайната ситуация в България. Много от тях обаче могат да се лишат от нещата, които най-често пазаруват-цигари и алкохол. Те не го правят. Тогава са длъжни да се издължават в срок. Има и такива случаи-вземе ракия и цигари, седне отвън с останалите и моли за пари назаем от тях защото детето нямало пари за закуска, а на другия ден е на училище. Ама защо не записа в магазина хляб, маргарин и салам, за да му направиш сандвич, бе?! За теб има, но за детето няма? Ми, дай му тогава за закуска две цигари и малко от съдържанието на патрончето.

Хората са бедни, парите не достигат за нищо, това е най-големият проблем на държавата. За жалост, от там ще страдат и децата, виждайки действителността", разсъждава друг квартален магазинер от Кърджали.

Кварталният магазин крепи семейството

„Давам на вересия и след като се надвиши сумата, но без цигари и алкохол-само храна. Като пият и забравят докъде са им възможностите. Първо хакне няколко бири пред магазина, после вземе мастика и… свърши. Запише и цигари, удари още едно-край. Сметката набъбва. Утре ще дойде и ще иска да напазарува за вкъщи. Как да му дам? Сумата се увеличава, а много добре знам, че не са само тези сметки. На пирона е и в съседния магазин. Идват и фактурите за ток, вода…, накрая аз ще артисам. Настава време за плащане и ми казва: „Сега ще ти дам половината, другия месец останалата част". През това време продължава същото-записване, записване и нова сметка. Не така, аз също съм търговец, не само комшия. Познаваме се. Знам, че е трудно, но е трудно за всички. Защото ако фалирам аз, при кого ще отидат да се запишат? При другия търговец? Нали и той ще ме последва. Тогава да отиде в големия магазин да видим кой ще му даде без пари-никой. Затова всичко трябва да се прави разумно. На никого не съм отказвал да дам, но всичко трябва да е с мярка. Тежко е наистина. Нашенецът не иска да е така. Иска да си плаща, но просто се получава това, че няма възможност. В такова време живеем. Списъкът ми е пълен. Няма човек в квартала, който поне веднъж да не се е записвал. Много са. Тъжно е, виждам го в очите на хората. С течение на времето обаче, като че ли това се превръща в начин на живот. Преди години хората се изчервяваха и им беше неудобно, сега е нещо най-нормално. На Запад хората също живеят назаем, цял живот изплащат правото си да живеят в къща, да карат кола, да имат и вила, а тук? Тук изплащат хляб, цигари, патронче ракия, някакъв измислен салам и кисело мляко. Подобни сметки дори понякога не се покриват и след месец. Знаеш ли защо? Защото е излязла друга „важна сметка", която няма как да не се плати навреме. Важна! Разбираш ли какъв начин на живот водим? Да се чудиш да заделиш пари за преглед при лекаря или за кренвиршите.

Хората обедняват все повече и повече. При търговци като нас не влизат богаташи, пазаруват обикновените данъкоплатци. За тях става все по-лошо, за нас няма как да има подобрение", коментира магазинерът.

***

Над 70 на сто от жителите в Западния свят живеят в нескончаеми заеми. За жилище, за обзавеждане, за кола, за образование на децата. Цял живот се изплащат борчовете. У нас се влиза в заем за седмица, месец, до заплата. Квартални магазинери прелистват тефтерите, които приличат на комшийски телефонен указател. Изпълнени са с имена, цифри, стоки, на места зачеркнати, а няколко реда по-долу отново подновени.