Махмурлукът пръсна веселите „воеводи” към загубената битка с мълчанието

Празниците минаха, ще се плащат сметки и…

Жельо МИХОВ

Много наздравици вътре, бомби гърмят навън, песни и гюрултия отвсякъде, вее се байрякът на свободния дух. Сякаш цял един народ е въстанал на бунт срещу съдбата, напук на всичко, което му се случва. Усмивки и радост, пак наздравици, цели чети край софрите… Ден след ден докато има празник, после идва съжалението. Очи тъмнеят, глави се люшкат, усти проклинат цяла вселена и… всички видове напитки, барабар с техните производители. Емоциите вече са само в смяната температурата на телата.

Топли и студени вълни се редуват, челата се потят, след това телата се втрисат, камбана сякаш бие в гърдите, а чувствата-те сякаш са за нещо мрачно и страшно, което всеки момент ще ги сполети… И така докато мине махмурлукът. А в сблъсък с онази същата действителност отпреди големия празничен маратон-ох, това наистина е нещо страшно. И то неминуемо връхлита нашенеца. Още с първата следпразнична сметка, която всеки трябва да плати. Защото няма ненаказано пиршество и неплатено също. Българският махмурлук е толкова дълъг, че все по-трудно може да се излекува с нов запой. Та затова май нашенецът се чувства жив единствено по празници. Тогава той е воевода във въстанието, тогава той смело удря по масата и вади бойния арсенал.

Гърми докато не смъкне мазилката от олющената си панелка, а после следва тишина.

Мълчание и мини инфаркт при плащането на януарските сметки и за чувството, че е жив. А те не са от вчера. Отдавна му са наложени, но той мълчеше. Знаеше за всяко едно увеличение, но отново имаше тишина. Нашенецът хвърля пиратки със звуков потенциал на противопехотни мини, за които е изхарчил и последните си мангизи, но когато трябва да гърми-той мълчи. И затова го мъчи махмурлук, за това живее празник за празник. Единствено тогава той се чувства жив и голям. През другото време, просто оцелява с мълчание, обливан в топли и студени вълни, чакащ следващото увеличение на цената на нещо си.

Богата е биографията на работещите родопчани. Като се тръгне от нивите, та чак до някой офис зад океана. Трудовият ареал на нашенци заема територия по-голяма от империята на Чингиз хан. Компетенциите им също. Въпреки това, регионът на Родопите тъне в мизерия, заплащането е едно от най-ниските, а оцеляването може да се ползва като сюжет на филм, който с право да се бори за Оскар. Нивите започнаха да пустеят, големите заводи фалират, част от малките предприятия го карат само на книга, а балът на всеки абитуриент е едно голямо „Сбогом" и на Отечеството…

Това е от години. Никой обаче не се възпротиви на случващото се. Прие го, прегърна го, целуна статуквото като Юда, с тази разлика, че предаде само себе си.

Бунтът на онемелите

Сметките за ток се увеличават всяко лято, но след години мълчание недоволните въстанаха. Ножът опря до кокала? Дори тишината има своя предел? Както и крясъците по време на бунтовете от онази зима. Няколко протеста и всичко отмина. Кой с изключен ток, кой на разсрочено плащане, но ще си плати, както винаги. Малка демонстрация на общество. Впрочем, както във всичко. 

Златоград се вдигна на бунт преди време срещу бизнесмени-биячи. Тормозели цял град от години. От години развиват и бизнеса си там. Вероятно дават и хляб на местни хора. Търпели, търпели и скокнали. Конфликтът имал 12-годишна предистория! Къде беше обществото толкова време?

„Всичко е загубено от 1991 година насам. Но един ден заводът ще проработи", изрича висок, слаб, брадат мъж по време на един от онези протести на металурзите в Кърджали, които вече са в миналото, както и заводът. Но тогава имаше малка надежда. Той е сред тълпата. Думите му са по-скоро отговор на собствените терзания и мъчителни въпроси. Тотален крах пред действителността. Погледът му е мътен, мирише на алкохол, а от него звучи музика. Някъде из коженото му яке вероятно е мушнат мобилен телефон, от който кънти песен на Висоцки. Мъжът се олюлява и от време навреме извиква по някоя по-висока дума към околните си колеги. Убеден е, че заводът ще проработи някой ден. Така дума наоколо. А Висоцки не спира…

Години мълчание, страх, тишина и надежди. Сега иде ред на автоматите, бунтовете, алкохолът и неразбраните слова на Висоцки овреме или пък… Абе, майната му, каруцата вече е обърната. Сами създадохме своите демони. Те се родиха от тишината. Сега пак са тихи, но някак си-непобедими.

И пак иде празник, дори на нашата улица

„Пийте момчета, животът е много труден, но за сметка на това е кратък!", призовава кърджалиец своята компания. А тя е корава и ще устои. Поне наглед. Всички са застанали около маса пред малък магазин и пред угрозата да скучаят у дома с навъсена жена, издържат на студа. Бирите се пресушават бързо, защото иначе смразяват зъбите, а останалият алкохол се държи предвидливо в джоба, за да е поносим.

Всеки един от тях ще изпита онази „треска" след няколко дни, но дотогава все още има празници.

Разговорите край масата са на висок тон, с усмивки, буен смях, наздравици и перманентния въпрос „Абе, някой именник няма ли да мине и да се отчете?". Говори се и за работа, настояща, бъдеща или за липсата й. Почти половината от четата се е прибрала от чужбина за празниците. След тях ще следва заминаване.

Обменя се опит, разказват се истории.

„Работодателите у дома ли? Има и свестни пичове, има обаче и едни такива, за които не ми се сеща просто като се върна назад", казва един от компанията.

„А бе и в чужбина не е по-различно. Същото е, като разликата е единствено в заплащането. Навсякъде има хора, които предлагат работа, но никак не са читави. Гледат да прецакат работниците, да ги гърчат, сякаш това е единственият начин да получат ерекция. Никога не съм предполагал, че комплексарщината може да влияе на нагона. Но е така. Навсякъде ги има, но такива нещастници с пари, които са решили да развиват бизнес  като у дома, просто наистина няма по нормалния свят", констатира друг.

„В момента работя в Англия. Всякакви тъпанари и там. Но щом е за бизнес, дори и най-голямата отрепка се държи на висота. Лошото у дома е, че на много хора, които не заслужават да излизат от гората, им се „позволи" да бъдат бизнесмени. Няма оправия. Аман от босове от бостана", довършва преждеговорящият.

„Оставиха ме без хляб. Съкратиха сума хора и аз също бях сред тях. На тази възраст няма как да почна нещо ново в живота си. Търся и няма, а най-лошото е че не виждам изход и подобряване на ситуацията. Бях в чужбина-трудно. Там е за млади хора. Какво правим, каква е надеждата? Не да ми говорят някакви говньовци, че увеличили пенсиите с пет лева. Аз още не съм пенсионер и едва ли ще стана както върви. Не им искам и подаянието на цена от една кутия цигари. Аз искам да работя, но няма къде", казва по-възрастен от компанията.

Прекъсва ги друг, който носи на всички по едно питие, каквото консумират. Пак следва наздраве и пак смях за някоя и друга история.

***

Това е последната битка на нашенеца, който уби с мълчание своето бъдеще. Спорадичните бунтове на плебеите срещу наложеното им битие, са забава за господарите. „Завладяването на България вече приключи. Оттук нататък или се държим като поданици на Владетеля, или отстраняваме Владетеля и не позволяваме друг да дойде на негово място. Няма средно положение. Търпението е съучастие. Безразличието е най-силният му коз. Бедността е най-верният му съюзник. Бедността на другите, не неговата", бе обрисувал един родопчанин родното дередже.

Нашенци не воюват със съдбата, те й се подчиняват у дома или търсят спасение другаде. В крайна сметка кой както си направи празника. При нас е ясно…

24rodopi.com