Земята поиска да „глътне” хората, които най-много я обичат

Страх и мъка в очите и прилежно засети дворове

Жельо МИХОВ

„Беше вечер. Отново валеше. Трябваше да си почивам след като претърпях операция от херния. Лежахме у дома, когато се чу пукането. На следващия ден стената на къщата се разцепи. Тогава дойдоха хора от институциите. Казаха, че ще се вземат мерки, но…".

Така започва разказът за истинския кошмар на един човек, чието семейство първо трябваше да напусне принудително дома си в село Сипей. Фамилията на Исмаил Ахмед е настанена в общинско жилище, в което може да прекара една година. От сега нататък мъжът ще трябва да се бори и за живота си. Три пъти в седмицата той е на хемодиализа, започнала броени дни след като остава без дом. Най-големият му ад обаче остава това, че повече няма да може да прекара и нощ под собствения покрив на къщата, която е съграждал за семейството си в продължение на години…

Денят е 1-ви февруари. Над Кърджалийско не спира да вали. Дъждът пробужда отново земята под Сипей и тя буквално „прохожда". Нищо вече не може да спре свлачището. Валежите превръщат пътя в селото в море, чиито вълни са асфалтът, който започва да се нагъва. Два дни по-късно къщата на Исмаил рухва. „18 години живеем в този дом, нямаме друг, а само за броени часове свлачището ни го отне…", разказва безработният човек от Сипей. Заедно със съпругата Рахиме и синът му Самет, те бяха част от единадесетте души, които трябваше да напуснат жилищата си в селото веднага след проливните дъждове в началото на февруари. Къщата му съществува единствено на документи, а гледката на имота предизвиква истинска тъга. Тя е също и в очите на двамата съпрузи. 59-годишният мъж е пенсионер по болест, жена му е безработна. Това, което е определила държавата за човек в неговото състояние, е сумата от 131 лева месечно. По-страшното в случая е, че от седмица вече Исмаил е на диализа.

„Къщата ми рухна, бъбреците ми също", казва мъжът.

През лятото синът му стягал сватба. Тя обаче няма да се състои, поне докато семейството не успее отново да се настани под собствен покрив.

„Три пъти в седмицата ходя при лекарите. Затова и помолих от Общината да ме настанят близо до болницата. Още съм нов и лечението ми влияе зле. Вие ми се свят, чувствам се като парцал, понякога припадам. Едва стигам обратно до жилището, за да легна веднага. Вече нямам сили, не мога отново да си съградя къщата на село. Толкова труд, който ни отне природата. Нямаме надежда отново да се върнем там. Сега единствено се надяваме държавата да ни отпусне средства, за да може да си купим поне апартамент в града. Много е тежко да живееш под чужд покрив. Не може и един пирон да заковеш, да го направиш жилището както искаш защото просто не е твое. Като ни настаниха от Общината в къщата, нямаше прозорци. Наш приятел от Сипей дойде и смени дограмата. Толкова ми е мъчно за село, толкова трудно напуснах тази къща. Всеки ден ходихме, за да се грижим за животните, но вече няма смисъл, едва ли ще се върнем.

Подарихме кокошките на балдъзата, теленцето и козата заколихме. Дотук беше със селото.

Господ здраве да дава на всички, които ни помогнаха. На никого не желаем да му се случи подобно нещо. Човек вижда в такива моменти как животът му рухва пред очите. Ех, тежко е, много", разказва Исмаил, а гласът му се сподавя от преглътнати сълзи…

Първоначално той бе настанен със семейството си в местната джамия. Свлачището обаче не пропусна и нея. Още първата вечер там, той и жена му чуват пукане. На следващия ден виждат огромната пукнатина в стената. Сградата също е обявена за опасна, а семейството е поканено да се настани в кърджалийския хотел „Меаца". След пет дни там, останалите без дом, се местят в общинско жилище, където все още чакат помощ.

Реакция няма, а месец по-късно, регионът е сполетян от снежно бедствие, което определено ще се помни дълго. Липсата на ток, отцепените от преспите села в продължение на дни, са нищо в сравнение с това, което последва. Десетки свлачища се активизираха в региона, а най-страшните от тях вече са опасни и за живота на хората. Пътят до Сипей е само до табелата с името на населеното място. След нея той е отрязан от огромния разлом, а пропадането е повече от метър и половина. Земята бавно, но сигурно продължава да се движи. Ден след ден, час по час.  Хората от шест къщи в Сипей вече са евакуирани, още 20 сгради са засегнати от свлачището.

1,2 километра е пукнатината, която разсича на две пък село Енчец и не прощава на нито една къща, през която мине. Четири семейства от селото вече са били принудени да напуснат имотите си, хората в още 6 сгради трябва да сторят същото в най-скоро време.

Огромно е и свлачището, разцепило Невестино. То е само на два метра от къща, в която живеят 8 души…

Общото между всички тези хора е страхът в думите им, мъката в очите, докато гледат домовете си и… разкопаните и прилежно засети дворове.

„Парламентът да дойде тука, на място да гласува, тук да решава. Къпана баница ако трябва ще им направя. Ама, те, министрите, са наядени достатъчно", реди жена от Сипей. Огромна пропаст е разцепила на две двора на Хафизе Али. Тя е собственик на една от 107-те къщи в селото, които са под угрозата да рухнат напълно. „Вижте ми двора, грижим се за тази земя цял живот. Повече от 200 години са тези имоти на семейството ми. Тези стари къщи са всичко за нас. Ако трябва живота си ще дам за Сипей, не ме интересуват нито правителство, нито депутати, нито общини", категорична е жената. Майка й е починала ден преди къщата й да се разцепи. Мъжът й получава тежък инсулт дни по-късно. Сега той трябва да преодолява „окопите", сътворени от свлачището, помагайки си с инвалидна проходилка.

„Не спим по цяла вечер. Всеки момент може къщата ни да рухне. Как да мигна? Къде да отидем, тук са домовете ни. Никой, месеци наред никой не взе мерки да ни помогне. Свлачището продължава и ще ни погребе тук", казва през сълзи жената докато се засилва, за да… прескочи ровът, пресичащ двора й.

„В събота през нощта падна още една къща.

Живеем в ада, а държавата сякаш е сляпа за страданията ни.

От 107 къщи в селото, 60 са пострадали. Това свлачище сякаш иска да заличи цялото село Сипей от лицето на земята. Аз съм кореняк, но не помня някога земята да се е движела така и да е рушала къщи", казва бай Ахмед. 150 семейства в селото са в паника и живеят в постоянен страх. Хората са в очакване на помощ втори месец.

„Падат къщи, които са строени след 1986 година. Пътят за града е неизползваем. Заобикаляме през Зимзелен и Повет", поясняват местните.

„Шест години е ремонтирана тази къща, за да се направи подходяща за младо семейство, да им е уютно. Всичко е направено с грижа и любов. А сега хората ги няма. Стените са разцепени. В едната стая вече е махнат ламината, мебелите, хората постепенно се изнасят, за да спасят покъщината. А наскоро бе завършена", казва кметът на Енчец Юксел Бекир докато показва пораженията на местна къща. Свлачището вече носи половината от двора и сградата надолу. Сякаш със сабя земята е била разсечена.

В една от стаите има детско креватче, пълно с последните вещи, които предстоят да бъдат изнесени. В коридора пък стои малко столче, изрисувано от детски ръце и с надпис „Гамзе". То е в ъгъла, в близост до врата, откъдето по-лесно да бъде извадено навън…

24rodopi.com

На снимките:

„Вълните" на Сипей;

Хафизе показва какво е сторило свлачището с двора й и къде кани министрите на заседание;

Втората сграда, от която свлачището прогони обитателите;

Багажът вече е събран от детската стая на къща в Енчец, столчето чака в коридора.