Мюзеййен Авджъоглу: Изселническият ни живот бе невероятно труден, но имахме една голяма любов!

Обожавам бялата роза и чайките, твърди поетесата, която представи две книги на форум „Братство" в Ардино

Мюзеййен Авджъоглу участва в Четвъртото издание на международния литературен форум „Братство" в Ардино, който се проведе от 29 до 30 септември т.г. В рамките на проявата бяха представени и двете нейни книги – „Послания небесни" с поезия и „Разказ за Голямата любов" - проза, вдъхновени от красотите на Родопите.

Интервю на Живко ТЕНЕВ

Превод – Саффет ЕРЕН

Преди колко време напусна Родопския край?

Изминаха 38 години откакто се изселихме с моето семейство в Бурса. Това се случи през 1978 г. Тогава аз бях 20-годишна, а сега вече съм на 58.

Това първите книги, които издаваш ли са?

Не, това са втората и третата ми книга. Първата бе издадена в Турция. В един момент реших, защо втората ми книга да не бъде издадена в моя роден край. Книгите са издание на Акадамията за европейска култура „Орфеева лира".

През тези 38 години повече ли обикна Родопите?

33 години след изселването усетих, че тая в себе си нещо скрито. Дъщеря ми направи мой профил във Фейсбук. Така след 33 години за първи път видях снимки на родното си село и своя роден край. За първи път тогава си припомних тихия ромон на рекичките, язовира на река Арда, който бе съвсем близо. Припомних си хълмовете, на които съм пасла агнетата като дете.

А кое е твоето място в Родопите?

Селото се нарича Седловина и се намира в Кърджалийска област. След първите впечатления във Фейсбук, когато видях снимки от родния си край, аз написах едно стихотворение. Публикувах това стихотворение в своя профил и около месец след това в БНР, където има предаване на турски език, моето стихотворение бе излъчено. Тогава плаках от щастие.

Импулс за поезията ми дадоха именно тези снимки, които са първите съприкосновения макар и далечни с родния край и отношението на радиото след написването на стихотворението. Някой трябваше да ме снима в този момент как роня сълзи и в същото време натискам клавиатурата за да гледам снимките. Получих някакъв вътрешен наплив, исках веднага да отида и да видя на място всичко това. Получих нещо като емоционален транс. Сякаш си върнах детството и преоткрих обичта си. Преди това сякаш не съм имала време за тези неща заради грижите и работата.

Как премина живота ти през тези 38 години.

След като се изселихме тук, може би в продължение на 20 години не съм виждала съпруга си от 7 часа сутринта до 1 часа вечерта, когато се връщаше от работа. Само за 7 часа оставаше в къщи и децата почти не виждаха своя баща. Когато се прибираше ги погалваше, но те вече отдавна бяха заспали.

Ние с моя съпруг се оженихме в  резултат на голямата любов, която имахме. Тази голяма любов, разбира се е застъпена в стиховете, които пиша. Никога през живота си не съм допускала да седна да вечерям преди да се е прибрал моят съпруг. Може да беше много късно, но сядахме заедно на масата. Животът ни бе невероятно труден. Децата ни претърпяха и операции, нямахме достатъчно пари, но за сметка на това имахме една голяма любов. Бяха наистина тежки времена. Тогава си купувахме 250 грама дробчета и ги давахме само на дъщерята, която бе претърпяла операция, защото знаехме, че дробчетата освежават кръвта.

Преди да заминем моят съпруг работеше в Оловно-цинковия завод. После стана диспечер на жп гара Кърджали. Той има икономическо образование. Цялото семейство искаха да се изселим, а аз още не разбирах дори какво означава тази дума. От моя род всички се изселиха, обаче от рода на съпруга ми останаха, защото те не бяха съгласни.

В крайна сметка преодоляхме всички трудности с нашата заедност и с нашата привързаност. Никога не сме живели с чувството на обиденост към живота. Израстването и учението на децата - това беше от първостепенно значение. В даден момент можех да имам примерно само пет ката дрехи, но детето ми трябваше да има учебници и да има пари за закуска в училище. Помня, че когато се изселихме не работех, защото дъщеря ми беше само на една годинка. В първите 7 години не съм купувала дрехи и обувки, защото носехме онова, което си бяхме взели оттук. Това още продължава да е рана, която кърви в мен. Първите си младежки години прекарахме изключително тежко, по този начин.

Как се промени животът ти, след като децата пораснаха?

Имам дъщеря и син. Те вече са големи. Съпругът ми е търговец, държи дюкянче. Дъщеря ми създаде нещо много уникално в Бурса, това е кафене в което присъстват едновременно книгата, киното, там се правят и изложби. Това е едно много интересно кафене в което се водят обучителни курсове за млади таланти, обсъждат се книги, има още курсове по фотография и за това как да се гледат филми. Дъщеря ми е със завършено академично образование, даже издаваше списание в община Нилюфер.

Синът ми е с 6 години по-малък от дъщерята. Той е нещо наистина уникално. На 18 години завърши университет и вече има докторска дисертация. Началните класове ги вземаше по два за една година. В момента той оценява чуждите филмови продукции, които трябва да бъдат показвани на турската публика и едновременно с това веднъж седмично води страница за кино в големия турски ежедневник „Диргюн". Има издадена една книга във връзка с обучението на децата по музика. По професия е изкуствовед

Много съм щастлива с моите деца. Имам и 15-годишна внучка, която сега е в 10-ти клас на гимназията. Тя ми казва, че много се гордее с мен. Много чете, изобщо цялото ми семейство чете много книги.

Понеже освен поезия, пишеш и проза, кое от двете надделява в теб?

Аз отдавам значение на вътрешните си чувства. Оставям словото просто да потече. Естествено, поставям поезията на първо място. Застъпвам много теми в своето творчество – роден край, родината, любовта, темата за мира. Когато общувам с един човек никога не гледам какви дрехи носи той. Аз гледам в очите на човека срещу мен и по тях чета неговия вътрешен мир – дали е щастлив, дали е радостен, всичко това се усеща. Така, както наблюдавам даден човек, мога да напиша стихотворение или нещо друго.

Разбрах, писането на стихове за теб е един почти непрекъснат процес, но кога решаваш, че си готова за една книга?

Никога не съм мислила, че пиша стихове за да правя книга. Имам стихове може би за 15-20 книги. За мен най-важна е читателската аудитория, ако ми подскажат, че трябва да издам книга, аз го правя. Нека не звучи нескромно, но не се ръководя от това колко книги съм издала или какви награди съм спечелила. Аз съм щастлива пишейки. Това може би е моето творческо верую. Като напиша поредното си стихче, аз се успокоявам, чувствам се превъзходно. Преди сън непременно трябва да напиша нещо, иначе не мога да заспя. Ако не напиша нищо през даден ден, аз го смятам за празен и непълноценен.

Как се посреща твоята поезия от хората, които са около теб в Бурса?

Има хора, които я приемат, има и хора, които не я приемат. Дори някои от връстничките ми казват „Ти нямаш ли си друга работа". Но има и сърдечни хора, които ме поздравяват за това, казват че са чели мои стихове. Дори онези които не ме обичат и четат, идват и вземат от моята книга, защото искат да си я имат.

На представянето на твоите книги в Ардино имаше много твои почитатели. Те предварително ли те познаваха?

Те са ме виждали единствено във Фейсбук, но дойдоха за да се срещнем наживо и да си вземат автограф от мен. Някои от тях дори дойдоха тук специално чак от Бурса. Една дама, която е доцент в Анкара, също пристигна само заради мен. Аз много често пиша за розите. Обичам тези цветя и особено много бялата роза.

Знаеш ли, че има една народна песен в България, която се играе на хоро и се казва „Бяла роза"?

Да, тя е много хубава песен. Аз имам разказ за бялата роза. Когато бях дете обичах да усещам дъха на розите. Още тогава усетих, че червената роза има по-тежък мирис, докато бялата роза бе с толкова леко и приятно ухание. Това е нещо божествено и чрез тях получаваш послание от Бога. Бялата роза я олицетворявам с вглъбяването. Бялата роза ме освобождава от натоварването. Нейният мирис ми прилича на любовта, чистотата, приятелството и винаги вътре в себе си имам една хубава бяла роза. Прекарвам почивките си край морето и там се наслаждавам на белите чайки. За тези неща пиша и в моите стихове. Имам например една поредица от разкази за чайките. Те са вече десет на брой. Бялата чайка е ангел-пазител, който бди над всеки от нас.

Кога ще можем да прочетем твои стихове на български език?

Аз много искам това да се случи, но моят български е потънал някъде дълбоко в гънките на съзнанието ми през всичките тези години. Аз наистина завърших гимназия в България и държа на българския език, но не съм имала възможността да го употребявам и развивам през годините, а когато става въпрос за литературни произведения, наистина ще ни трябва един добър преводач. Но това също не е непостижимо, имам много приятели като Саффет Ерен и Ахмет Атасой, които творят и на двата езика, и което е предпоставка за един наистина качествен превод.

24rodopi.com