Писателят Христо Стоянов: След като БКП направи бай Осман бай Орлин, отидох при Джагаров и му казах да си смени името на Трионов

„Обичам Кърджали, имам страшно много приятели в Родопите", казва пред 24rodopi.com Христо Стоянов, един от най-четените български писатели. Живял е много години в Родопите, днес е във Варна, но обикаля страната.

Работил като докер, леяр, кранист, журналист. През 1999 г. излиза „Скритият живот на една помакиня", заради който прокуратурата образува следствено  дело срещу автора. Следват скандални романи с широк отзвук: „Копелето - евангелие от Юда", за която Христо Стоянов е отлъчен от църквата, „Другият В. Левский", „Аз, доносчикът", „Улица „Смърт"". Стоянов е автор на книгите с разкази и есета „Разкази по България", „Предупреждения по България", Протестните деца на България",  „Сериозно за България", „Ами това е".

Писателят разказва за така нар. „Голяма екскурзия на българските турци" пред вестник „Марица". Припомняме, че точно преди 27 години, на 29 май 1989 година, тогавашният лидер на държавата Тодор Живков обяви, че отваря границите. Светът фокусира вниманието си върху България, и най-вече върху Кърджалийски окръг.

Затворени ли са раните 27 години след началото на Голямата екскурзия?

- Няма как да бъдат затворени. От онези времена имам тежък спомен. Тогава работех в комбината Кремиковци. Цяла нощ бяхме с Георги Джагаров в парк-хотел Москва. (Джагаров е поет, драматург, председател на Съюза на писателите, член на ЦК на БКП, заместник-председател на Държавния съвет, бел.ред.) На другия ден отивам на работа, където имах колега бай Осман, невероятен турчин. Рецитираше ми поета Назъм Хикмет, щях да го запознавам с поета Хасан Карахюсеинов, чийто син Мехмед се запали. „Защо не ми говориш?", питам бай Осман. А той: Как да ти кажа здрасти, като вие снощи ми сменихте името. Разбрах, че вече бил бай Орлин. Повече не го видях, сигурно е заминал за Турция. Бях възмутен, отидох при Джагаров. Попитах го как се казва. Той казва: Джагаров. Не, снощи сте сменяли имена. Не може да си Джагаров, защото идва от турското джага - трион. Той се почувства много неловко. Нищо не ми направи, макар да беше вторият в държавата, след Живков.

Много болезнени са спомените от онова време. Доста познати заминаха. През 1991 г. ме взе на стоп български турчин, който се беше устроил в Бурса. Разказа ми потресаващи неща за последните си дни в България - как са ги гонели с кучета, с автомати, за писъците на жените. Разбираемо е защо съм антикомунист - взеха ми името. Но ми е болно, че за две години България е заприличала на крайните квартали на Истанбул, каза човекът.

А синът на Хасан Карахюсеинов - Мехмед, се запали по време на възродителния процес в двора на къщата си. Спасиха го, беше целият със смъкната кожа. Накрая се обеси. Ако говорим за българския Ян Палах - това е Мехмед Карахюсеинов. Превеждаше от турски и фарси, знаеше езика перфектно, беше много по-талантлив от баща си.

Имам приятел - Азис Таш, великолепен поет, който е мой ученик. В момента преподава в университета в Истанбул. Преведе История славянобългарская на турски.

Кое е най-голямото престъпление на възродителния процес?

- Това, че раздели българската нация, която е съвкупност от етнически и религиозни общности.

Защо продължаваме да плащаме цената?

- Политиците ще извличат дивиденти от рани като възродителния процес,  докато няма духовни водачи на нацията. През 1989 г. голямата тълпа назначи една минитълпа за духовен водач, за политически елит на нацията. Но те са толкова тълпа, колкото и голямата тълпа. Както казва Льопон за функцията на тълпата: ако има един интелигентен човек в нея, той приема нейния образ. На футболен мач всички чоплят семки. Аз самият мразя семки, но на мач започвам да чопля. Същото стана и в България.

Какъв е най-важният урок от възродителния процес?

- Не бива да се противопоставяме един срещу друг. Време е вече да създаваме нация, а тя е съвкупност от етнически и религиозни общности. Не можем в тая страна да се делим само на българи или само на турци. За българската земя са загивали и хора с чужди имена. Помня помашкия възродителен процес, когато на паметника на загиналите по време на войните в Чепеларе изчегъртаха турско-арабските имена и прекръстиха мъртвите, което е абсурдно.

Докато не спрем да се бием в гърдите кой е по и баш българин, няма да се оправи тази страна. Време е да се хванем за ръце, защото пръстта накрая ни изравнява,  независимо от вяра, пол, религия. 

Но разделението у нас е националпсихология.  Никога не сме били обединени, въпреки мита за снопа пръчки и хан Кубрат.

Около деленето се върти и скандалът с Изборния кодекс.

Време е да позволим  на всеки да си вярва в господа, стига неговият господ  да не се обръща срещу моя. Тогава става страшно, защото религията като  че ли е създадена за това - хората да се избият заради нея. Всички войни са религиозни, включително и тези в името на Ерос, като войната за хубавата Елена.

Има ли етнически проблем у нас?

- Може да имаме религиозен, но не етнически проблем - нямаме противопоставящи се етноси. Освен няколко партии, които се опитват да противопоставят. Ала ние живеем добре етнически. Религиозната търпимост е по-друга, защото ислямът се намира в своето средновековие. Трябва обаче да е ясно, че религията за турците у нас е украшение на тяхното патриархално възпитание.

Има ли мехлем за раната възродителен процес?

- Не знам как ще се затвори раната,  трябва да минат поколения.  Но има хора, които се върнаха, останаха тук, други живеят и в Турция, и в България. Като ученика ми Азис Таш, професор в Истанбулския университет. Много страдаше, че са го прекръстили. Когато разбрах, че е турчин, му казах: Никога няма да ти кажа Асен. Сега всеки петък, събота и неделя той се връща от Истанбул при семейството си в София. Съпругата му е българка и се казва Яна - пълна противоположност на  песента „Даваш ли, даваш, балканджи Йово".  Техният случай доказва, че в песента става въпрос за митология. Впрочем, след като настояват тази песен да влезе в учебниците по история, защо никой не си зададе въпроса: как така обръщението към турчина е „войводо", къде е логиката? Обяснението е едно: в песента не иде реч за етнически турчин, а най-вероятно за българин, приел исляма, за помак. Това е човекът, който иска да вземе хубава Яна. Чудя се защо непрекъснато се опитваме да митологизираме себе си.  Защото всъщност няма насилствено ислямизиране в Родопите...

Твърдението ви е скандално. Където тогава отива „Време разделно"?

- Това е творба, изградена върху фалшив Райковски дневник. Откъде накъде „Време разделно" ще ми бъде учебник по история? Откъде накъде човек от края на 20. век ще се опитва да историзира метафорите си и собствените си бълнувания? Т.нар. Райковски дневник, на базата на който е създадено „Време разделно", е писан през 1913 г. Това сочи спектрален анализ на хартията и химичен анализ на мастилото през 1990 г. Апропо, през 1913 г. е един от поредните възродителни процеси и първият в Родопите. В България само над помаците има 18 възродителни процеса - първият е през 1892 г. За написването на книгата „Време разделно", която излиза през 1965 година, Антон Дончев е командирован в Родопите. 4 години след това е поредният възродителен процес срещу помаците. Т.е. „Време разделно" е създадено, за да манипулира. И продължава да манипулира, това е страшното. Вместо да изгребем гнойта, да излекуваме раните, да кажем истината, ние героизирахме тези хора,  въпреки че трябва да имаме предвид и икономическата принуда.           

Кой е урокът, който не научихме от турците?

- Те не са предатели, уважават достойнството, дори на врага. Имат духовни водачи, а ние не. От 1300 години история у нас е клано това, което надига глава,  т.е. не е оставяло поколение. А Възраждането ни не е било в светските училища, а в манастира, където живеят умни отшелници, които не оставят поколение, не предават гена. Това е другата трагедия на българина.

Той  няма устойчива вяра. Отива в църква като при джипи, да поиска нещо от Дядо Боже. Никой не влиза в църквата само защото вярва - това е страшното при нас.

От баба ви Роса ли сте наследили бунтарския дух?

- Баба ми Роса, майка на майка ми, беше изумителна жена. От Западните покрайнини. Току-що родила, когато сръбските граничари изкарали дядо Андон на разстрел. Боса по снега, с влачеща се плацента, Роса застава срещу пушките и дядо ми и казва: Първо пуцайте мене, после Андона. Спасила дядо ми, сърбите се смиляват над родилката.  Надявам се да не подведа бабите си, затова пиша и казвам каквото виждам и мисля.

24rodopi.com