Минаха 28 години! Въпреки снега, въпреки ДС, въпреки „Белене” – 12 000 на митинга на „промяната”

І.

Учредяването Социалдемократическия съюз (СДС ) през октомври месец на 1989 година в Ардино и общината твърде бързо се популяризира. Станаха известни и опитите на Държавна сигурност (ДС) и на ГК на БКП да възпрепятстват дейността ни. Шефът на ардинската ДС Валери Митков си измисляше смешни претексти да ме вика в кабинета си в Районното управление на МВР и да ме предупреждава да не вкарвам, едва ли не принудително, хора в нашата организация… Предупреждаваше ме, че все пак БКП е единствена и ръководна партия и така нататък и така нататък. Аз отговарях, че сме учредили съюз, а не партия и тази ми позиция ме спасяваше от репресия. Митков се ядосваше и ме обвиняваше, че „действаме като партия”. Аз  го съветвах „да контролира въображението си”. На него му беше ясно, че се подигравам с него и службата му, беснееше, но нямаше аргументи срещу мен и съратниците ми. Добре, че лагерът „Белене” вече не функционираше, въпреки че винаги можеха да ми скалъпят някакво обвинение и да ме „хвърлят” в някой затвор. Но и те, тогавашните власти, усещаха новите ветрове, които бяха задухали над Европа-ветровете на промяната!

А хората си идваха сами… И турци, и българи посещаваха „офисите” ни в ателието на художниците Банкови, както и този в работния кабинет в сградата на ФК „Юнак” на незабравимият ни тенисист и треньор по тенис-Дургут Адемов-Джофито и се записваха за членове. Мен лично постоянно ме спираха хора по улиците на Ардино- местни граждани- хора от Млечино и Млечинските селца и махали, хора от Бял Извор и околните села да ме питат как могат да станат наши членове… И за кога ще насрочим митинг? Аз съответно търпеливо им обяснявах какво следва да направят…

Активът на партията ни внимателно обмисляхме коя би била подходящата дата за насрочване на митинг. Първоначално имахме идея той да бъде в края на декември 1989 година. Но окончателно се спряхме на датата 6 януари 1990 година. Коментирахме, че така влизаме в новата година, в новото десетилетие, а след него и в новото столетие…

ІІ.

Малцина знаят, че според тогавашната Конституция от 1972 година, наричана „Живковска” митингите и демонстрациите бяха разрешени! Бяха категорично регламентирани в чл. 51 и чл. 52. Те бяха „заявителни”, а не „разрешителни”! Тоест, всяка група от граждани, само с официално внесено заявление, без да чака разрешения, лицензии и да дава рушвети, както е днес, можеше да се проведе митинг, демонстрация или манифестация… 

Подготвих писменото заявление, а за подписали най-отдолу написах първо моето име. След това имената на арх.Стефан Терзиев, на Дургут Адемов-Джофи, инж. Красимир Гаджалов, Васви Кьоров, двамата братя Банкови , Кенански… На поредна сбирка на актива, сложих заявлението на масата и подканих съратниците да го подпишат. Аз обаче не бързах да сложа моя подпис. Подканих ги на няколко пъти да се подпишат, но никой не посягаше към химикалката-едни пушеха съсредоточени във филтрите на цигарите си, други си  говореха нещо или с две думи-правеха се на разсеяни! Реших да не се измъчват и сложих моя подпис така както беше първи по ред. Приятелите ми след това едва не се изпотрепаха, бързайки да се подпишат и те…

**

Внесох заявлението в деловодството на Съвета! След ден ми се обади зам.-председателят, Живко Добрев /днес покойник/ да се срещнем и обсъдим проблемите около митинга. Отидохме аз, арх. Терзиев, Дургут-Джофито и Банкови. На срещата освен  заместник-председателят, беше и секретарят на Съвета Иван Куклев.

Предложението на местните държавници бе митингът да се проведе на футболното игрище. Аз категорично възразих, че игрището не става, защото отвсякъде е заградено с високи метални решетки.

-Какво от това?-запита Добрев.

 Обясних, че в случай на някаква непредвидена паника, която предизвика движение на хората, то те ще се окажат като в капан-няма накъде да се разпръснат, разкарат, разбягат-няма възможност за бързо отдалечаване. Покрай тези високи метални огради само ще се изпомачкат. Иван Куклев прие аргумента ми и запита, какво предлагаме ние?

-Площадът! Площадът е най-подходящото място за тази цел. Има няколко улици, по които хората могат да прииждат и по същия начин по тези улици и да се разбягат, изтеглят в случай на възникнала нужда.

Предложението за площада като място за митинга се прие. Уточнихме и озвучаването. Беше задължение на Съвета да го обезпечи чрез местната Пощенска служба.

-Смятам, че трябва да има поне два медицински екипа!-продължих аз.

Живко Добрев и Иван Куклев ме изгледаха смаяно, а след кратко мълчание Добрев възкликна:

-А бе, Христо, какви медицински екипи, бе? Та ние ще се стреляме ли?

Тук се намеси и Дургут-Джофито:

-Защо, ако трябва ще се стреляме…

Обясних, че по време на митинга може да се получат случайни, нежелани наранявания. Някой някого настъпил, някой  се подхлъзнал, на някого му прилошало поради здравословни причини…

Прие се и искането за два медицински екипа.

Относно охраната, двамата местни ръководители се съгласиха, че  местното МВР ще я поеме, а ние пък се съгласихме да осигурим до петдесет наши последователи-мъже, които под прякото ръководство на нашия член и съподвижник Васви Кьоров и под общото ръководство и отговорност на полицейския началник на Районното управление, да се включат в осигуряването на реда и сигурността  на митинга…

Тук е редно да отбележа, че по силата на предишната Конституция, всяка група от граждани, водени от определени идеи могат, свободно да провеждат митинги и шествия. Беше достатъчно само да депозират „заявления”, а не да чакат с месеци разрешения… Държавната власт, при такива случаи беше задължена за своя сметка да им осигури „подходящ терен”, да ги обезпечи технически относно озвучение и осветление, както и медицински надзор на мероприятието. За справка: предишната Конституция и тогавашният Закон за митингите и манифестациите.

Аз и моите съратници може би бяхме първите в Кърджалийска област, а вероятно и в цялата ни страна, които вещо организирахме и проведохме напълно конституционно най-големия митинг в Югоизточна България. И до днес умувам, как беше възможно това в условията на тогавашната „тоталитарна” държава?

***                    

Десетина дни преди Новата година трябваше да сложим и обяви за митинга. Задачата беше на художниците Банкови. В тяхното ателие се бяхме събрали неколцина и гледахме как Ангел и Христо рисуват обявленията. Сред нас беше и Сашо Уручев, който към онзи момент работеше в старата градска баня. Та той гледа, гледа и по едно време каза на художниците:

-Момчета, само заради това, че рисувате обяви за митинг, вас спокойно могат да ви пратят в лагера „Белене”!

Веднага се обадих и аз:

-Сашо, ти само за това, че гледаш как братята пишат тези обяви, можеш да ги последваш в „Белене”.

-Не, бе, не бе… Аз минах за друго от тука! - смутолеви Уручев и побърза да се „изниже” от ателието…

Ние се посмяхме след него…

Изпратихме две обяви за Млечино, две за Бял Извор и четири окачихме в центъра на Ардино. Едната сложихме на витрината на павилиона на Спортния тотализатор. Още докато я закачах се струпаха хора зад гърба ми да гледат и четат, а когато се отдалечавах вече имаше скупчили се пред витрината поне двадесет души…

ІІІ.

На 5 януари, ден преди обявения митинг, осъмнахме с близо петдесет сантиметра сняг. Площадът на Ардино беше покрит със снежна пелена дебела поне половин метър. Не бяхме наясно в какво състояние са пътищата към Кърджали, Млечино и Бял извор. А за следващия ден, за десет часа преди обяд, бяхме обявили митинга…

От общината бяха пуснали колесен трактор „Беларус”, който се опитваше да разчисти поне основните подходи към площада. Отидох веднага при заместник председателя, Живко Добрев. Той обясни, че е поръчал още един „Беларус”, както и четири самосвала „Газ”-ки да извозват снега… Казах му, че този площад, за да е подготвен за следващия ден може да бъде разчистен само от тежка верижна машина. Той се съгласи с мен, но обясни, че булдозерът „С-100” на местното БКС имал повреда… Веднага се изстрелях при директора на общинското строително и комунално предприятие Кирил Кръпов…Той ми обясни, че някаква част от веригата, някаква свързваща шпилка е била счупена, а към момента нямали резервни… Помолих го да ми дадат монтьорите му счупената шпилка… Обясних на директора, че до един час ще имат нова! Да предупреди булдозериста, че през целия ден ще има работа на площада…

Веднага прескочих до машиностроителния  завод „Аврора” където към онзи момент бях Началник на отдел „Снабдяване”. Гюлестан Ахмедов, един от съратниците ми, завеждаше отдел „Производствено технически”. Дадох му счупената шпилка, той веднага откопира размерите й, направи проект за минути и изтърчахме в стругарския цех… Стругарите набързо получиха нужния материал от склада на завода и до един час новата шпилка беше изработена…

Изтърчах обратно в БКС при Кирил Кръпов, директора. Той даде нужните разпореждания на своите механици и булдозерът „С-100” към единадесет часа преди обяд беше на Ардинския площад и започна работа…

През целия ден бях покрай машината… Булдозерът трупаше огромни купчини със сняг, а „Белорусите” от място товареха снежната маса на „Газ”-ките и така извозвахме  снега. До мръкване площадът беше изчистен до асфалт! Беше безоблачно, но много студено…

Организаторите се събирахме в тогавашната сладкарница „Арда”. Там се постопляхме, пийвахме по малко коняк и си разпределяхме задачите.

Основният път „Кърджали-Смолян” към обяд вече беше проходим. Бялизворци със собствени технически възможности бяха отворили  шосетата към селата Падина, към Жълтуша-Еньовче-Оградна! В тази посока и снегът беше значително по-малко. Това означаваше, че населението от този край ще има възможност да се придвижи до Ардино! Тревожно обаче беше към Млечино! Пътят Млечино-Кобиляне беше все още затворен… Нямах никаква възможност да преодолея тази пречка. С нас беше и Сали Ахмед, тогава директор на училището в Долно Прахово. Той много често идвайки към града, си пердашеше пеша, по прекия път през хребета „Вардар”! Горе, по хребета, снегът беше може би с дебелина поне седемдесет, осемдесет сантиметра.

Сали Ахмед беше опитен планинец. Предложих му да стигне по някакъв начин до Млечино. Да организира поне 15 млади мъже, които с подръчни средства-лопати, гребла сутринта  на 6 януари, рано да започнат да пробиват пъртина по прекия път за Ардино през Вардар. Така, ако има мъже и жени, желаещи  да дойдат на митинга можеха просто да минат по така подготвената пъртина. И без това често използваха това „кестерме”, за да дойдат по-бързо до града. Проблемът със снега и най-вече с Млечино наложи да променим и времето на започване на митинга с един час, тоест за 11 часа.

Сутринта на шести януари излязох рано, за да видя какво сме свършили по площада. Към осем часа Белката, шофьор в моя отдел в завод ”Аврора”, докара една от служебните газки  на площада. Гарирахме я на подходящо място и й спуснахме страничните капаци-това щеше да бъде трибуната. Мидхат, техник от Пощата опъна кабелите, сложи високоговорители, стойки и микрофони и така обезпечи озвучаването. Теоретично бяхме готови за митинга.

Тук трябва да отбележа, че като цялост организатори на митинга бяхме работещи в завод „Аврора”. Директорът Баяр Ремзиев проявяваше удивителна търпимост към това, че често отсъствахме от работа улисани в организацията на мероприятието. А Ремзиев беше и Член на Бюрото на Общинския партиен комитет. Въпреки това, той не само не ни пречеше, но и сякаш беше с нас, но тихомълком, не явно.

Откъм Бял извор рано, рано заприиждаха хора-но те нямаха проблем с пътищата… Притесняваха ме млечинци - бяха затрупани от снега!

Излязох към големия мост до сградата на Съвета-от там имаше пряк изглед към хребета „Вардар”. Тогава днешната гора почти я нямаше и билата бяха изключително от ливади. И видях нещо невероятно… По трасето на планинския пряк път от Млечино за Ардино се виждаха тъмни „мравуняци” от хора, които във верига бавно си пробиваха път надолу към Кроячево и от там-в Ардино. Беше се случило точно това, на което се надявах! След като Сали Ахмед от Долно Прахово им разказал за възможността да дойдат на митинга единствено по прекия път, на следващата сутрин тридесетина мъже грабнали лопати и поели да правят пъртина. След тях се юрнали мъже и жени, стари и млади, девойки, младежи, деца. Гледах и… не вярвах! Беше много трогателно! Рядко съм се просълзявал, но тогава се случи…

ІV.

Към 11 часа на 6 януари центърът на град Ардино беше претъпкан с хора и продължаваха да прииждат! Беше си все така слънчево и все така мразовито… Правехме списък на ораторите, които искаха да говорят. Имаше групи от Джебел, от Черноочене, от Крумовград, от Баните, Доспат и Девин, беше невероятно! Цялата Милиция беше на разположение и си вършеше работата по охрана и наблюдение за евентуални ексцесии… Нашите, около четиридесет мъже от завод „Аврора”, ръководени от Васви Кьоров, с охранителни ленти на ръце, изпълняваха милиционерските разпореждания  и в пълен синхрон с нашия сценарий за митинга, осигуряваха нужното спокойствие. Аз сновях между трибуната, където ораторите правеха изказванията си и охраната, за да следя за възможни провокации, ексцесии или други проявления. Митингът течеше спокойно, откъм ред и вълнуващо откъм емоции, откъм освобождаване на отдавна трупана енергия. Много лозунги, много викове, много скандирания, но мирно и подредено. И бих казал, цивилизовано. Цялото ръководство на районното управление на МВР се беше струпало между Пощата и големия мост.

Иван Георгиев беше началник на Районното към онзи момент. Той ми направи знак да приближа и пред всичките си заместници и останали милиционерски офицери ми каза „Христо, тези хора трябва да ти направят паметник някой ден!”. Учудих се на репликата му, и през ум не ми беше минавала подобна мисъл! Отговорих му, че каквото правя, правя го за хората, а не за себе си или за паметници. Тогава Кольо Ламбов, офицер от на местната структура на Държавна сигурност, се обади:”Ако не беше ти, този народ никога нямаше да има смелостта да излезе на този площад!”. Подминах…

Митингът протече мирно, кротко, но с много емоции, с много възгласи, с много призиви за социалност, за човешки права и елементарна човешка свобода… След три часа подир обед хората започнаха да се разотиват-видимо успокоени, видимо одухотворени, видимо обнадеждени, че е започнал нов, по-различен период от живота им… Всичко това беше невероятно!

На една от терасите на блок „Арда”, зад трибуната,  през цялото време митингът беше сниман от филмова камера на МВР! Милиционерите бяха заснели митинга и от други места. Няколко дни по-късно коментирахме с полицейски анализатори възможния брой на присъствалите на митинга. Личната ми преценка беше, че в Ардино се бяха събрали към 8-10 хиляди човека. Но специалистите от Милицията, които бяха анализирали заснетия материал при лабораторни условия, бяха категорични-на площада и по улиците, подхождащи към него е имало към… 12 хиляди души!

От тогава минаха 28 години!

Христо КРАСИН,

Специално за 24rodopi.com