Икономиката бележи ръст, заплатите се повишават, туризмът катери нови върхове, бизнес средата е изключителна…
А половин народ аргатува на Запад.
Стотици хиляди жертви у дома и още толкова бежанци във всяка точка на световната политическа карта-това остави т.нар. Преход. Идиомът за политически чейндж и опоскване ресурсите на държавата мина що-годе мирно и приключи в тотална тишина. Спорадичното недоволство сред нищожните останки на думата народ е по-скоро като огнище на отдавна позабравена болест по добитъка, която след малки ограничения и необходимото медикаментозно третиране отшумява до следващата си дразнеща всеобщото животинско спокойствие поява. Неговата перманентна реанимация обаче е необходима за поддържане на надеждата и илюзорната вяра в месии на остатъка от жертвите му на родна територия.
Преходът е любимото оправдание, необходимото обяснение и обетованата врата, зад която се крие всичко онова, което трябваше отдавна да се случи. Разбира се става въпрос за онези обещания, изпълнението на които съставят анализите на всички отиващи си и тепърва влизащи във властта. А стадото кротко си преживяше през годините докато не доби необходимият брой и начин на поведение, угоден за всеки пастир. Всички икономически анализи рязко контрастират със случващото се. Антитезите на всеки високо прокламиран ръст на „инвестиции и благодатна почва за развитие на бизнеса” могат да се прочетат във всяка една криминална хроника. Докато обаче едните се правят на три-пет месеца, то другите са ежедневни. Анализът им показва най-ясно действителността. Дребни дилъри на дрога, гастарбайтери, катастрофиращи с „баварци” N-та употреба, пияни чичовци, решаващи спорове за имоти с мотики, брадви и т.н. Този ръст на „икономиката” и всеобщите блага май няма нищо общо с действителността, съчинена в пресофисите на партийните централи.
Граждани зад граница, богове у дома
„Дисциплината е водеща в поведението на болшинството нашенци в чужбина. Какво обаче им става тук? Зад граница спазват всяка запетайка в закона, у дома се превръщат в нещо коренно различно. Качват се пияни на колите, карат с превишена скорост, вършат каквото си искат на пътя, а в кръчмата са просто… богове. Тупат се в гърдите, смятат се за постигнали всичко в живота, не признават нищо и никого. Полепили са малко плочки по Франция, Холандия, превивали са гръб по нивите в Гърция, откъсвали са им се ръцете по строежите в Германия и смятат, че са повече от всички „будали”, останали тук. А всъщност те са част от цялата картина. Малка частичка от пъзела, който сглобява действителността ни. И като се приберат довършват пейзажа. Това е някаква комплексарщина, натрупана във времето. Когато сиромахът напълни джобовете с малко пари, той забравя миналото и вече е друга бира, с по-лъскав етикет, ама съдържанието е отново същото-на евтина и горчива пиячка. Нарича се манталитет. Той е вече вроден и явно се предава с поколенията. Само като се смени средата той се подтиска и не взема превес”.
Това е анализът за състоянието на държавата и манталитетът, създаден от „икономическия ръст” на всяко правителство. Той не е направен от политически и финансови анализатори, а от наблюденията на най-обикновени нашенци, които убедено твърдят, че безизходицата в икономическото бъдеще на страната ни са причинили синдрома на самоунищожението.
„Като пия две-три бири и не знам какво става…”
Един тийнейджър обясняваше в съда, че като изпиел две-три бири и не знаел какво става. Принципно това не е проблем. В нашето общество обикновено или ще нарекат подобен с думата „пикльо”, или „щастливец”-щото ще минава по-тънко в кръчмите. В зала на родната Темида обаче го посочиха като убиец, но по невнимание. Защото навръх влизането си в пълнолетие, заедно с още петима „невнимателни”, същият преби човек, който почина задавен със собствената си кръв. Случката се разигра в малък родопски град. Шестимата младежи са с различни статуси, но под един знаменател-продукт на родното общество, моделирано от извървяния преход. Един работи, друг е със свой бизнес, трети си почива от гурбет, четвърти безработен, пети „помага”, шести празнува пълнолетие. Купонът ги събира, алкохолът ги прави богоподобни и в един момент човек умира под ударите на новите божества. Лобно място се превръща центърът на града-паркът, който е направен за отдих и разходка, за събиране на хората, но не за разделение.
Наказанието е за цялото общество. Неговото мълчание за случващото се в продължение на години и смачкването правото му на нормален живот извика, но в предсмъртен гърч и давейки се в собствената си кръв. Това бе викът на отчаянието, нанасящ шамар на цялото стадо, което се остави да бъде убеждавано, че няма начин да живее по-добре от това, което му предлагат от почти три десетилетия пастирите му.
Анализът?!
Гурбетчии, работещи, безработни-комплексираните богове в центъра на агората, скрепени в пъзел-парчетата на родния пейзаж. Викът на площада може да бъде само предсмъртен? Дано това не е последната истина в най-новата ни история.
В Кърджали се строи, масово, но огромен процент от жилищата остават празни, дори след като се сдобият със собственици. През юли, август и до половината на септември градът е пълен - гастарбайтери, изселници, но съвсем скоро те отново ще поемат по пътищата си и в късна есен регионът ще придобие сивите краски на безпощадния сезон на умората. У дома ще останат оцеляващите, зад границата ще бъдат част от семействата им в битка за същото, за да се изправят пред поредната зима и да дочакат следващото лято, когато отново ще бъдат заедно. Оценката за процента разделени семейства никога не влиза в нито едно политическо говорене. Тя е гузната съвест на всички с дан към опустошителния преход, който превърна селата в призраци, а малките градове в носталгия.
Пъченето за икономически възход не пълни хладилника, нито пък намаля сметките за ток, не отваря нови переспективи за работа, а някаква надежда в бъдещ план обикновено се дави в следващия анализ на всяко едно правителство. И в подобна ситуация нашенецът хвърля по една майна, повдига чашата, увеличава разнообразието на „литературни изрази” с просташки корен, мътният му поглед попада отново в мъгливата реалност и той се оставя течението да го отнесе. То го хвърля ден след ден в налудничавото му съвремие, а в потока никога не е сам. Все по-малко остават необхванатите от него. Анализаторите се сменят, анализите отново са същите, а течението отнася още повече съдби.
В ход е синдромът на самоунищожение.
Катастрофите вече са ежедневие, пияните водачи - самостоятелна обществена прослойка със свои стандарти, погазването на всякакви правила-повод за гордост, презирането равноправното съществуване на съседа-вътрешна радост, а тъпото мълчание във всеобщото гюбре-начин на живот. Докога?
Според Достоевски, всеки за всичко е виновен.
Жельо МИХОВ, 24rodopi.com
На снимките:
Зад волана на всеки автомобил с чужда регистрация – привидно доволен наш гурбетчия;
Бизнес по родопски - малката кола е сергия, тя обаче храни семейства;
При този сблъсък на пътя загина жена. Иронията е умопомрачителна. В двете коли пътуват съселяни. Единият е гурбетчия, а жената оцелява в региона. Сблъсък на един народ на двата полюса…
Те са социалните аутсайдери на региона
Страхотен анализ , браво Жельо. Строителството в Бг изнемогва за кадърни майстори.Заблуждение е че на вън се печели повече .Тези хора просто бягат от семейството си, там правят каквото си искат.
ОтговорИзтриване