Ските

Още есента татко отряза едно дълго и право като свещ меше и го постави да съхне на гредите на плевнята, където ставаше течение. До следващия септември бе готово. Един ден го нарамих и го доставих в дърводелската работилница на чичо Коста с когото предварително се бях пазарил. Обещах му 10 яйца.

Майсторът огледа дървото и започна да си придава важност. Трябва да го закривявам, да го разбичвам, а мешето е много трудно за работа, не е като чама. Макар и малък, разбрах намека му. „Още колко“? „Още десет“. „Добре, имаш ги“. Стиснахме си ръцете, както се полага и преди да си тръгна, чичо Коста рече: „Ела след седмица“.

Това бяха седем безсънни нощи. Мерак, мерак... За нищо друго не помислях. Бях събрал яйцата, сложих ги в малка кошница и внимавайки да не се спъна, се явих при дърводелеца. За голямо мое разочарование на вратата на работилницата му висеше голям катинар. Приплака ми се и сигурно щях да го направя ако не беше се показала в този момент леля Цветанка, съпругата му. Заминал за града ама след обяд ще си дойде, обяснява ми добрата жена. Дадох и кошничката с яйцата и клюмнал като напикано мушкато се прибрах.

През пет минути поглеждах проклетия будилник и когато най-сетне показа 3 след обяд, хукнах към най-важния за мен човек. С облекчение още от далеч видях, че омразният катинар го няма, а заветната врата е отворена.

- Готови ли са ските, чичо Коста?!!

Човекът се усмихва хитро и влиза в съседното помещение, склад готова продукция.

От нетърпение сърчицето ми щеше да излети и като гълъбче ще се понесе из дърводелната.

Това, което виждам надминава всичките ми очаквания. Ските са бели, със заострени, закривени върхове. Отдолу чичо Коста е пуснал улеи по цялата м дължина, заковал е кожени каишки…

Очите ми греят и в изблик на благодарност, прегръщам и шумно целувам най-прекрасния човек, когото познавам.

Бях сигурен, че няма да има друго момче със ски като моите…

Само дето в следващите дни не ги вкарвам в леглото си вечер. Не можех да им се нарадвам и да се разделя с тях. Само да завали снегът, ще видите вие. Навивах се сам и си представях завистливите погледи на децата от махалата…

Още през ноември наваля около 60 см пухкав сняг. Представях си как останалите отново ще домъкнат примитивните си приспособления – дъги от стария разсъхнали се бъчви, къси криви и неугледни.

Докато се катерехме към връх „Граджево“ над махалата ни, бяха възклицания, молби да ги пробват…Пъчех се юнашки и щедро обещавах.

Всичко продължи, докато не довтаса Гошо, мой пръв братовчед, от Чакърова махала. Носеше в ръцете си купешки, блестящи, истински ски и то не с някакви си, мижави каишки, а с пружини кандахари, металните им кантове предизвикателно проблясваха, самата прелест.

Мигом цялото внимание бе насочено към Гошо и красивите му, боядисани в синьо, фабрични ски…

Беше ме яд и ревнувах, но за моя радост, когато се спуснахме от върха, ските, които бе изработил милият ми чичо Коста и бяха по-тесни от купешките на Гошо, ме понесоха като вихрушка и убедително изпреварих първия ми братовчед, когото иначе страхотно обичах…

Страхил Алексиев, адвокат

Кърджали

24rodopi.com