Кино "Орфей", сладкарница "Захарно петле",...Времената, когато игрите бяха повече от играчките

Някога, не много отдавна, ние, децата на прехода, живяхме едновременно в два свята. Светът преди и след демокрацията. Онова народовластие, което повечето хора така и не почувстваха, че е дошло.
Имаше обаче нещо друго, нещо извън недостатъците, нещо красиво в целия този процес, за което сега с умиление си спомняме. Начинът, по който това се случи, нещата които изживяхме, и до които се докоснахме.
Сградите и местата в Кърджали, които винаги ще помним с усмивка. Като единствения голям магазин за трикотаж по онова време, „9-ти септември“, откъдето нашите родители си купуваха дрехи. Или ходеха на шивач, но това си беше лукс.
След покупките задължително се минаваше през сладкарница „Захарно петле“. А вечер семействата често посещаваха реномираните по онова време ресторанти „Русалка“ и „Простор“, последният  незабравима част от спомените на множество абитуриенти на Кърджали.
Имахме си и кино – „Орфей“. В събота винаги прожектираха детски филми. Това, което истински ни развълнува обаче бе навлизането на видеото. Не всеки имаше. То бе привилегия на по-заможните семейства. За това, особено по време на ваканциите, събиранията у съседа със свръхмодерното устройство „видео“ бе сред най-любимото преживяване. Момчетата гледаха екшъни като „Рамбо“ и „Терминатор“. А момичетата „Мръсни танци“ и „Хубава жена“-дублажът с един-единствен глас, но това дори не се усещаше.
Сега филми бол, но едва ли някой ще ги помни така, както ние помнехме нашите първи видеофилми. Касетките взимахме от „Видеорент“ и трябваше да ги върнем на следващия ден, задължително превъртени. Слушахме диско на касетофони, с касетки, които превъртахме с моливи…

Носталгията винаги ще ни тегли към онези времена, в които децата играеха на Черен Петър, а после на ръбче. Поляните и пространствата около блоковете бяха пълни с играещи футбол –  момичета и момчета, заедно. Нямаше модерни спортни екипи, а само цифри, нарисувани с химикал на гърба на тениските. Повечето с №8 и с криволичещи букви „Стоичков“…  Ако групата беше голяма, се намираше някой да разпредели играчите на два отбора и хайде… на Народна топка. Стъмни ли се, почва се жоменка. И накрая, от всяка тераса се чуват на висок глас различни имена. Всеки си вика детето. Сиреч, „Късно е, прибирайте се вече!“. Игрите бяха повече от играчките. Сега е обратното. Ами, никой не си е и представял, че някога ще носи телефона в джоба си. Нямаше GSM-и, нямаше модерни апарати…
Ееех, най-хубаво беше през ваканциите. Всеки си изкарваше „Балканчето“, тук таме някой по-модерен излизаше с BMX. И се чуваше едно „Уау“. На днешните деца нито едното нито другото им говори нещо. А телефон с шайба, дори не могат и да си представят. Ааах, сладки времена… Сладоледът бе „Ескимо“ или във фунийка, теглен на везна. Шоколадът бе синоним на „Кума Лиса“, дъвката на „Идеал“.

Спомняйки си за онова време и плавното навлизане на целия този модерен свят, си задавам въпроса: Беше ли ни хубаво? Забавлявахме ли се? Имахме ли детство? Все пак става въпрос за преминаване от един строй, към едно ново време, свръхмодерно…

Отговорът: Ооо да!“.

Мария КАЛОЯНОВА, 24rodopi.com