Стотици са! Тъжните села – на патриотите, пазители на планината

Десетки са, да не кажем и стотици. Селата в Родопите, които замират. В които порутените къщички са останали единствените безмълвни свидетели на отминалото време, в което остават буренясалите спомени на планината. В някои села живеят по едва няколко души. В други само един. Трети са вече в графата „Призрачни” и скоро ще изчезнат от картата. За останалите е въпрос на време.

Дори един-единствен жител да е останал обаче, то духът им е жив. Последните пазители на тъжните села. Последните истински патриоти, които не биха оставили земята на предците ни до последния си дъх…

В тях има един господар

Тишината, приютила в себе си неописуемата красота, крещящата по безмълвен начин носталгия. Всеки камък в тях е история. За самите нас. Разкази, които няма дори в книгите. Прашасалото битие, на което цял един народ обърна гръб.

В тях „Европа” не съществува в съвременното й понятие, което се свързва с пикаещото момченце в Брюксел, „пластмасовите” чиновници и други герои. В тях има философия, на оскъдните думи, на недоизказаните изречения, на мислите, които струят от погледите на последните родолюбци, които не изоставиха земята. Докато тя не ги прегърне като последна милувка. Тъжните села, които проговарят с нашето Аз. Онова, другото, скрито в килера на спомените. Но онова истинското, което нито една валута не може да купи. Те разказват, макар и без думи истината за… самите нас.

Клеймото на родолюбеца

„Виж ми ръцете. Цялата тази земя се е отбелязала върху тях. Целият ми живот е нарисуван по дланите”, казва възрастна родопчанка и едва разперва треперещи ръце.

Не може да изправи пръстите си. Те са полусвити. Болят я. Треперят. Груби, прорязани с бръчки. Набраздени сякаш с плуг. Тъмни, като земята, която е обработвала цял живот. Дори да ги мие, да ги търка, белезите на пръстта остават. Това е нейният медал, нейната болка, нейната радост. Клеймото, но не позорно, а това на родолюбеца, който не се отказа от земята си.

„Аз в града не мога да живея. Не мога да се затворя в апартамента. Не мога да се изкачвам по стълбите. Молиха ме децата да отида при тях. Аз не искам. Трябва да вървя по равното тук. Да усещам пръстта. Да ставам по тъмно и да изпращам слънцето привечер. Аз ще си умра тук. Някой ден ще падна на тази земя…”, убедена е женицата.

Обръща гръб и погледът й дири мотичката. Навежда се, въздиша и отново ръцете й сграбчват дървения сап.

Патриотите не са в парламента. Те са там, в селата, които никога не изоставиха, върху земята, която обичат повече от себе си. И върху която един ден ще погинат. А с тях, и последните крепости на истинското родолюбие.

Жельо МИХОВ, снимки: Гавраил МАРГАРИТОВ

24rodopi.com