200 метра към светлината в края на тунела

Светлината разпръсква около педя струя наоколо. Оранжева дупка в тъмнината на края на тунела. Похватите на съвременната урбанистика стоят безмълвно отвред. Тишина, чиято власт е изнасилвана от хриптежите на уморени от годините мотори на автомобили и писъците на изненадващо възпирани гуми. После пак е тя. Тишината. На заспалия град. На това, което в думата покой побира възприятия на панел, кофти тухли, опънати жици и долавящи се псувни от санирани жилища. Идилия на новия синкретизъм за битие в малкия град. Който все още владее чисто географската си и административна същност, приспал миналото и кичещ се с различни звания на обременената реалност. Град, в чийто функции все още фигурират онези цифри, даващи хартиена същност на останалите и неизбягали хора. Тези, за които плът и кръв трябва да въплъти геометрията на т.нар. население. Разпилените цифри на шантавата математика, с която сме много, но всъщност съвсем малко.
Избирателни списъци и реалност. Хора и цифри. Панели и тухли. Асфалт и неасфалт.
Град. В призрачната тишина на своето съществуване. По тъмно.

*
И една светлина издава признак на дихание. Надеждата за съществуване, въпреки всичката езотерика на понятието. Непонятно.
Уличната лампа блести с лек шум. Едва доловим. Като бръмчене, като стържене на празен стомах. Епикриза на улицата.

*
Като тунел. Около 200 метра от блока до нея. Проблясва дори между короните на дърветата. Път на болките.
Крачка след крачка пренасища сетивата с бодливите стойности на погубени ценности.

*
Във входа мирише. На урина. Тежък аромат, наситен от годините. Тъмно е. Не свети. Просича панеления блок на две. Проход в недрата на гиганта, в който се е настанило население колкото едно голямо село.
Пред него автомобили. Боя до боя. Зад тях сметище. Нахвърляни отпадъци с всякакво пожелание. Носители на душевни трепети от цялото битие на предишните им притежатели.
По-надолу има табела. Пише, че е за наркомани. „Наркоместа”. Творчество, от новото. В крак с модата. Има и дилъри. На всичко. На мечти, на обещания, на блянове, на охолство. А, и на дрога. Но тези, първите, са по-опасни.
Краката бавно следват взора в светлината. Препъват се в поредната дупка. В откъртените плочки на наследника на тротоара, на тези в асфалта на платното. Мислите отново водят към онези, първите дилъри, на обещания. Баш на охолство.
Пресичането е споходено с лай. На псета. Няколко кучета се спускат, бранейки отвъдната част на улицата. Хриптящи, зъбати, ядосани. Това е техният град, тяхното място. Те са в правото си.
*
Стълбът със светлината е само на няколко метра. Но остава недостижим.
Отвъд него следва мрак. И кучета, и всичко.
200 метра към светлината в края на тунела. И в тях има всичко.
Жельо Михов, 24rodopi.com