„Невъзможно е един човек да живее нормално с една заплата, ако няма странична помощ. Това е най-голямата мистерия на нашенеца-оцеляването с минимални средства. През месец цените скачат, независимо дали говорим за храни или услуги. Заплатите са все още дъното”, коментира шивачка в Родопите. Справя се единствено с помощта на съпруга си, който е зад граница.
Около 375 хляба и 300 кофички кисело мляко може да си позволи средностатистически родопчанин с месечната си заплата. Средните възнаграждения, които присъстват в докладите на Националната статистика обаче будят недоумение сред потребителите на информацията, които обикновено окончават с всеобщото мнение „Няма такива пари тук”.
Това за работещите. А за пенсионерите? Тройно повече мъка.
„За пенсиите какво да кажем?
Те, като навсякъде. Малки, но спестяваме пак. Тук средно вземаме по около 250 лева. Има и по-зле, и по-добре. Оправят се хората, особено и ако има млади да помагат е още по-хубаво, но каквото това”, споделя баба от родопско село.
Продоволствието по селата идва от земята, животните и на последно място-от пенсиите. Няма необработен двор, няма къща без поне една животинка. Докато могат да се движат, нашенци не се отказват от стопанството.
„Ядем скромно, то и няма зъби за повече. Все да е нещо мекичко, супичка, кренвиршче. Няма вече възможност за салами и луканки. Трохите от масата отиват на кокошките, кокалчетата за кучето, обелките от зеленчуци за овцете. Хапваме и мислим за животните. Парите са основно за лекарства. Всичко си набавяме от земята и животните. Те ни хранят и издържат. Продавам много неща от градината. Плодове, зеленчуци-отивам на пазара и всичко свършва. Хората търсят истинското. А всичко истинско е тук. Парите ги спестяваме, за да дадем на внуците. Нас земята си ни гледа. Тук имаме всичко, от което имаме нужда. И спокойствието най-вече. Аз, като виждам по телевизора какво става, не смея да припаря в града”, споделя 80-годишната родопчанка.
Най-тъжно й става при мисълта, че с тях може да си отиде и селцето. Все по-малко хора остават, а младите избират друг живот.
Земята, животните, спокойствието. За тези хора това е най-важното. А за цял живот труд им се полагат между 5 и 8 лева на ден. Разчет на пенсиите, които иначе „все растат“.
В планината времето е спряло
„Живеем като нашите прадеди, сякаш век назад. Всичко е същото. Ето ги сечивата, ето я земята, ето ги животните. Телевизорите няма да ни изхранят. Палим печките с дърва, превиваме гърбове в цепене на кютуците, когато падне сняг и колите не могат да дойдат-жените месят и пекат. Затова сме само старци вече тук. Ние сме в миналото и все едно никога не сме били другаде”, казва родопчанин на преклонна възраст от село с няколко десетки жители.
В него наистина сякаш времето е спряло.
Надеждата и нищетата за продан
Навсякъде в градовете може да ги видите. Насядали по бордюри, на малки столчета, поставили надеждата и нищетата си върху кашон. Продават ги. Всичко, което изкривените им старчески ръце са успели да извадят от градините. Цялата реколта, побрала традициите на цял един живот, е за продан. Възрастни хора търгуват за по няколко лева печалба продоволствието на сетните си дни. Като ги видите, дори да не купите, поне ги поздравете. Защото това са най-коравите хора на планината, които нищо и никой не успя да смачка, въпреки неистовите опити. Те са винаги с гордо вдигнати глави, защото няма от какво да се срамуват. За разлика от много, много други, партийно обременени слуги, на виновниците за тяхното битие.
Най-коравите хора и бизнесът
Такива симпатяги са нашите баби и дядовци, че не е истина. Готови са да измръзнат по тържища, за да съберат няколко лева за подарък на внучето. Готови са да подсилят дори оръжейното производство на Родината.
Как?
Орехът се превръща в автомат „Калашников“
Преди няколко години баби и дядовци в родопските села завъртяха бизнес с орехови дървета. Старците продават материала за производство на приклади за „Калашников”.
Няколко месеца представители на фирма обикаляли региона на Източните Родопи и спазарявали дървета, собственост на местни стопани. Цената, която плащали за кубик качествен материал, пък била 250 лева. Собствениците на дървета вадили разрешително от местните кметства, с такова пък се сдобивали от горските клиентите, които сами отрязвали спазареното дърво.
„Много хора по селата си продадоха дърветата. Фирмата е от Пловдив или Стара Загора, не разбрахме. Казаха ни, че купували материала за приклади на автомати. Интересуват се само от ствола на дървото. Останалото го оставят, а хората си го нарязват за дърва за огрев. Първо се пазариха за 270 лева за кубик, но после дават по 250”, разкри тогава възрастна жителка на чернооченско село. Лично тя бе продала два стари ореха за приклади.
Трахана, която ядат в цяла Европа
200 лева пенсия, но допълнителен доход от стотици левове. Така се справя една 70-годишна родопчанка. Баба Селвер „изнася“ за цяла Европа… трахана. И печели пари към скромната си пенсийка. Нейни клиенти са основно гурбетчии. Купуват килограми, а траханата й чрез тях достига до Топ икономиките в Европейския съюз…
Един на пръв поглед обикновен пазарен ден в Момчилград. Изложено е всичко, което предлага този сезон от годината – традиционните плодове и зеленчуци и още нещо… трахана. В найлонови торбички от по килограм. „Домашна – сама си я правя от години, много я купуват“, казва 70-годишната Селвер от джебелското село Слънчоглед. А в това „много“ се съдържат стотици килограми, пътуващи към Западна Европа.
„Млади и стари, на когото му трябва взема. От района на Джебел и тука в Момчилград“, казва жената. На въпрос, купуват ли зад граница от автентичната за кърджалийска област трахана, отговаря: Много. От Германия, Австрия, Англия, Холандия, Белгия, навсякъде. От август месец досега съм продала над 300 килограма. Килото давам по пет лева. А вътре слагам много неща: моркови, чушки, червен пипер, домати.
Произвежда я от години. Парите от този продукт са допълнителен доход, нужен, предвид скромната й пенсия от 200 лв. Превърнала се е в майстор на траханата, обяснява и здравословните ползи от консумацията й.
Старците и животинките
На село се става рано. Още по тъмно, когато в града затварят и последните барове, изпращайки окъснелите си гости.
„Животинките, те са като част от семейството. Трябва да ги нагледаш, нахраниш. Не може така, да се спи до 8-9 сутринта. Преди да запаля печката дори, първо отивам при тях, за да ги нагледам, нахраня. През зимата трябва и сняг да се чисти, затова и лопатата е винаги под ръка. За нас си започваме да мислим по-късно”, казва бай Мехмед от родопско село. Гледа две крави, има и няколко овце. Говори им. Всеки ден им разказва по нещо. Сигурен е, че хайванчетата го разбират. Обича ги колкото и жена си. Така дума 75-годишният родопчанин. Никога не е почивал, поне не помни. Винаги е захващал да върши нещо, а понеже денят не му стига, започва със задачите още по тъмно. И пак до тъмно.
„Да кажеш, че е лесно, ще лъжеш. Не е. Но това е животът. Нас така са ни учили. От малки на работа. Дали ще е на нивата, дали по къщата, дали с животните, но винаги на работа. Не сме имали много, но не сме били и хептен без нищо. И така си мина животът. Сега да сме живи и здрави и да се радваме на внуците. Дъщерята е тука, в града, ама синът е далече. Отиде в Германия, с внуците. Сега, като идват, малко трудно се разбираме. Те вече са по-така. Знаят езици, бъркат думи. Мило ми е като дойдат, тъжно ми е, че няма да останат. Тъй е то. Ние ще продължаваме, докато можем”, казва бай Мехмед. Погледът му е дълбок, поглъща като в бездна. Очите му са живи и дори усмихнати. Разговорът не е дълъг, защото възрастният мъж има работа. Трябва да нагледа отново животните…
Жельо МИХОВ, 24rodopi.com
На снимките:
-Основата на това дърво е заминало за оръжейния бизнес. Останалото-за огрев
-Седнала на касетката, бабата продава
-Баба Селвер
Който може нека се труди и изкарва допълнителен доход. Вие ...какво? Завиждате ли им?
ОтговорИзтриване