Как от региона си тръгват и българите, и турците…

Родопите в бума на строителството и… празните жилища

„Детството ни мина по забележителен начин. Две програми на телевизията у дома, а навън-невероятни изкушения. Детство в прекосяване на Арда и ловене на жаби под Новия мост. Влизахме в градините покрай реката, играхме футбол по зелените площи между блоковете във „Възрожденци”. Летата на село пък бяха изпълнени с безброй приключения. Сега селата пустеят. Децата са рядкост. Арда е укротена във Водно огледало, в което се оглеждат строежи, изникнали върху местата, където играехме футбол. Не съм си представял, че този квартал може да бъде толкова застроен. Блок до блок, а видях само една детска площадка. Строи се навсякъде, дори на метри от водното съоръжение. Полята край пасарелката вече са строителни площадки.

Човек би си казал „Леле, толкова много нови сгради-градът се разраства, инвестициите са огромни заради икономическите възможности, както на бизнеса, така и на обикновените хора!”. Това май не е така“.

Това споделя един емигрант, върнал се в родния край. На 40 години, израснал в централната част на Кърджали, след това в новия квартал на младите семейства-от северния край на река Арда. От две десетилетия зад граница, преустроил, натъкмил живота си спрямо условията на чуждите държави. Влязъл в потока на развитието си от позицията на „никому ненужния“ пришълец.

Разходка из спомените на напусналите отдавна. На отнесените по течението на Арда, за които обаче тя все още е един от най-скъпите сувенири от онези години, в които телевизорът с двете програми бе пренебрегван. История на видяно и видяно. На усетено и болезнено, на това как си тръгват от планината и българите, и турците…

„Заложниците на свободата“

„Всички ние сме заложници на свободата. В това ни превърна времето, в което живеем и което ни поднесе своите дарове. Подаръците на свободата в т.нар. „промени“ устроиха някои хора в много богати, други запратиха по всички краища на света, да се спасяват от последствията им”, започва разговорът родопчанинът. Две десетилетия го делят от „преди и сега”. За него всичко е ново. Той преоткрива града край Арда, региона на Източните Родопи. Вижда и преценя всичко през очите на гурбетчията, на забравилия и не съвсем, на този, който може да сътвори своята картина без да е обременяван от политически допир и цялото съпътстващо го садо-мазо ухажване.

Мияч, чистач, строителен работник, шофьор, бездомник, собственик на фирма, фалирал и пак в бизнеса… Биография на две десетилетия далеч от родния край.

Връзките и потребностите

„За всичко са необходими връзки, ми казва комшийката, която срещнах онзи ден. И за какво? Разбирам, че има работа дори за китайците в Кърджали. Строят се нови заводи, инвестират се много средства. Хора обаче няма. И за какво се строи всичко това? Заплатите са изключително ниски, развитието на малкия и средния бизнес е на някакво африканско ниво. Пътищата са окаяни, но не само тук, а в цялата страна. Проблеми със здравеопазването, образованието, правосъдието, с какво ли не. Всичко живо е недоволно. Лекари опразват болниците, полицаи и пожарникари излизат на протест заради мижави заплати-купували си дори и униформите сами. Учителите са с разнебитено достойнство заради разюздени дебили, които са принудени да обучават, а дори не могат да се защитят адекватно от тях, когато ги сполети някой шамар…

За какво трябват „връзки”? За да си част от целия този батак? Имам чувството, че в парка видях повече кучета отколкото деца. Като малък помня езерцето с лилиите в „Горубсо” и стотиците хлапета, които сновяха с интерес по алеите. Сега са пусти. За сметка на това по закърпените улици летят автомобили. Паркират ги по тротоари, зелени площи, навсякъде където им се види удачно относно самото удобство на водача. Защо е всичко това? Усещането е, че в града има повече автомобили отколкото хора.

В събота вечерта хванах такси. Минаваме по центъра и не виждам жива душа. Питах го таксиметровия какво става? Той ми отговаря „Хората ги няма отдавна. А преди години в петък и събота беше пълно”, споделя наблюденията си новият западняк, но със силна родопска жилка.

Историята на един, който е от… многото

Над 110 000 души са напуснали Източните Родопи в последните десетилетия. Свободата на избор, на волята, на мечтите, на търсенето на по-доброто. Причините са едни и същи. За всеки един, без значение от неговия етнос и религия.

„С много приятели, съученици съм контактувал в социалните мрежи. Оказва се, че огромна част от тях са напуснали региона, някои завинаги. Семействата им ги чакат да се върнат за месец-два от чужбина или са заедно с тях. Реших да направя една разходка из града. Сам. Повярвай ми, ама не видях нито едно познато лице. Нито едно здрасти, нито селям, нито някакъв поздрав на какъвто и да е език. Не срещнах никого, с когото да разменя няколко приказки. Цяло едно поколение е напуснало града? След това разбрах, че регионът буквално се е стопил. Селата обезлюдяват, населението на градовете също намалява. Никой не може да каже със сигурност колко души живеят в един блок. Жилища постоянно сменят собствениците си, прозорците вечер не светят защото цялото семейство е заминало зад граница. Чета, че до 30 години населението на региона ще намалее почти два пъти“, коментира един жител на планината. Отдавна решил да продължи битието си зад граница. Всеки път със свито сърце, когато трябва да се върне в живота в онази, станалата му втора родина. Но и с двойно по-свито сърце когато се връща. Защото…

„Решението беше наше, но някак си си остава усещането, че други ни го наложиха.

Не желаех да разчитам на познанството си с някого или нещо, че да „стана човек” у дома. Виждам, че няма голяма промяна. Интересувам се, след като толкова много работни места ще се отварят, а постоянно се търсят хора, откъде, по дяволите, бизнесът си намира кадри? И всички вдигат рамене. Никой не може да ми отговори на този въпрос. Обясняват ми нещо за училищата, за някакви програми, наченки на чужд модел образование, но никой си няма и идея какво ще се случи след като „свободата” е в ход и всеки един интелигентен и можещ човек може да потърси щастието си зад граница при гарантиран успех и адекватно заплащане, стига да е упорит. Като разбрах и какви са стартовите възнаграждения… „Искат да си гений и да имаш десетки умения, а след това ти казват-започваш с 600-700 лева. След няколко години можеш да стигнеш и до 850. Има и още по-фрапантни примери за по-ниско възнаграждение”, споделя родопчанинът. И се чуди-щом не могат със заплати, с какво ще ги привлекат кадрите?

Парите и селата

Всеки истински син на планината пази спомени по краката си от футболен мач на село. От играта на бос крак, от балтиите, от истинската тръпка. От убожданията на тръните по ходилата. От нямането на елементарни условия за спорт. От отломките на зарязаните игрища от соца.

Сега обаче има всичко. Страхотни мини стадиончета с изкуствена трева по селата. Съградени по европрограми. Изкуствената трева дори на някои от тях е още девствена. Служи обаче за разходка на кокошки, които кълват, будалите родопски, мислейки си, че тревата е истинска. Няма хора. Няма деца, няма игра, няма мечти. Много късно е за всичко това. Две поколения се изнесоха. Сега се строят блокове. На всяка зелена площ в града. Защото няма деца? Има купувачи за жилищата, но те стоят празни. Болката от тъмните джамове се усеща вечерно време. Истинска мъка, защото всяко село, градче, град е разпокъсан из… целия свят. Истината за това как си тръгват от региона и българите, и турците, е между редовете. В усещането, в спомените, в несбъднатите мечти, статуквото на шибания преход. Всеки може да го „прочете“, оглеждайки се. Направи ли го, ще разбере колко хора вече ги няма.

***

Арда първо плени въображенията им. После понесе мечтите им. След това приюти спомените им. Тече ли тече. Отнася всичко, както и синовете, и дъщерите на планината. От различни поколения. От различен етнически произход.

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com

На снимките:

-Огледалото и…

-…отражението

-Колко прозорци светят?

-Фризьорски салон на нашенец в Лондон. На стената има фотос на Водното огледало. Кърджали остава в спомените на „новите британци“