„Първите дни е най-кошмарно. Докато пречупиш болката. След това се търпи“

Алармата се включва, телефонът вибрира, за да покаже 5 часа. Навън е тъмно и студено. В душата възприятията са същите. Ставането от леглото е с мъка заради болките. Започва поредният тежък работен ден. Далеч от дома. На хиляди километри…
„Оставаме без кръст. Първите дни е най-кошмарно. Докато пречупиш болката. След това се търпи”, разказват работнички по плантации във Великобритания.
Живеят в бунгала. По няколко. Като в малък концентрационен лагер. Но доброволен. Бачкат здраво, за да събират пари за семействата си у дома.
„Там британци няма да видите. Те не работят такава дейност. Дори сме сигурни, че не знаят за съществуването й. Ако не сме ние и такива като нас от Източна Европа, те няма какво да напазаруват от хранителните си вериги. А как живеем там, на никого не му пука. Ние сме роби за тях. Ние вършим черната им работа. Те гледат на нас отвисоко. С погнуса и отвращение. Ние сме чужденците, които трябва да създават тяхното охолство. Работим за жълти стотинки по техния стандарт. Глезим високомерието им. Мързеливи търтеи, без емигрантите са свършили!”, разказват нашенки.
Това са коравите жени от Източна Европа. Плъзнали по нивите в Англия, Испания, Португалия, Франция… Там, където вече ги наричат „банди“. Там, където африканец няма да видите, но пък градовете са пълни с мигранти от „черния континент“.
Нашенци обаче са „бандите“, които все плашат либералните правителства на загниващата в лицемерието си Европа.
24rodopi.com
Четете по темата:
Гнилата ябълка на мечтата
„Писна ми, ще ги избия всички…“ - тук
Защо да инвестирам в Кърджали, когато мога да направя баничарница в Хага? - очаквайте