Вълците, страха, смелостта… сърцето!

Кучетата надигнаха глави. Слабият огън се отразяваше в очите им, някак си пламъците ги ближеха и се прехвърляха по целите им муцуни.
Започнаха да ръмжат, а аз станах. Не беше на човек. На животно.
Скочиха и извиха гърбове на кравай. Готвеха се за битка. Някаква заплаха раздра в тях силата, мъжеството, щяха да разкъсат това, което ги… плашеше…

***
Баща ми почина докато бях малък. Носих сестра ми във вързоп на нивата. На гърба. Орах земята, а мъничето писукаше зад мен.
Вечер разглеждах книгите на брат ми от училището. Само той можеше да ходи. За нас нямаше пари. Той, като най-голям, имаше привилегията да учи. А колко се възхищавах на учебниците му! Прелиствах ги скришом и бях най-щастливият човек, пред трептящия пламък на свещта!

***
Вятърът се усили. Раздуха жалките дърва, които бях сложил в огъня. Кучетата ръмжаха и бавно напредваха към храстите. Беше ги страх. Както и мен. Опитваха се да разкъсат душевните си тегоби с ръмжене. И пак напредваха. В този момент чух вълците…

***
Бях на 14 години. Баща ми вече го нямаше. Трябваше да поема стопанството, докато по-големият ми брат учеше в града. Аз бях на село.
Спомените?
Помня миризмата на прясно окосена трева, на изорава нива. Гледах си ръцете. Бяха загрубели. Притеснявах се да не нараня сестричката си докато галя малкото й личице.
Трябваше да поема стадото на селото.
На 14 години прекарвах повече време с овцете отколкото с хората. Гледах звездите. Мечтаех да летя…

***
Ръмженето от храстите се усилваше. Кучетата изпитваха страх. Поглеждаха ме. Взех тояга и тръгнах след тях. Хладна тръпка преминаваше по цялото ми тяло. Преди ден вълци изядоха едно агне. Намерих само костите му. Носих го на ръце, след като се роди. Но го оставих, за да видя стадото. Като се върнах бяха само кървави следи.
Спях в колибата на овчарите. Сам. С кучетата.
Сега тези момчета се изправяха срещу вълците.
Размахах тоягата и започнах да крещя.
На всички ни дойде куража.
Изгонихме ги…

***
Земята затрепери. Пръстта хвърляше нагоре малки парченца.
Всички изтичахме на главния път и тогава ги видяхме. Танкове, на немците. Бавно се виеха като огромна, дълга бронирана змия към Гърция.
На следващия ден баба ми ме накара да изгоня група войници, които бяха на лагер в наша нива. Каза ми: „Ристе, изгони тия пущини!“.
Как да го направя?
Баща ми беше починал. Дядо ми бе убит при превземането на Одрин. И нямахме нищо…

***
Кучетата се хвърлиха в храстите. Аз след тях. Замахвах във всички посоки с пръчката. Готов бях да убивам.
Изгонихме глутницата.

***
Двете ми кучета бяха убити. Пред очите ми. Дойдоха хора от Отечествения фронт и ги убиха. Гледаха ме с големите си очи.
Не успях да ги защитя както те мен.
Сълзи се стекоха от очите ми.
Баба ме прегърна и ми каза: Ристе, все така става…
На Христо Дечев

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com