Дереджето, кахърите, вирусите: След домашния затвор – бунтът на гладните?!

„Необходими са радикални мерки. Вечерен час и контрол на движението из големите градове през деня. Трябва да сме готови за най-лошото! Прокуратурата е във военен режим.

Времето ни изтича, ако даже не е изтекло вече…“.

Думите са на главния прокурор, който намеква за въвеждане на военно положение.

А подобно тълкуване на ситуацията дали е в правомощията на обвинител, в компетенциите му? Или вероятно битката срещу корупцията и престъпността вече е победоносно приключила?

Сами знаете отговора.

Едно евентуално военно положение би било пик в паниката сред населението. Вечерен час ще доведе най-вероятно до тройно увеличаване на опашките пред магазините и опразване на рафтове и щандове. Презапасяване с цел да не се налага утре отново да се пазарува или вдругиден, или до края на седмицата.

Сценарий, от който обществото ни в момента най-малко се нуждае.

Затворени до второ нареждане

В момента хиляди нашенци са принудително затворени по домовете си. Още по-принудително ли да го направим? Домашен затвор до второ нареждане. С козметични социални мерки от страна на държавата. В такъв момент не е трудно да се прогнозира до какво може да доведе това. Мащабите на възнагражденията на болшинството нашенци са красноречиви. Говорят за кратки възможности на самоизолация. Хиляди са работещите бедни в страната и Родопите, които живеят от заплата на заплата. Сметки, кредити, запасяване с продукти… За колко ще стигнат парите? А след това, когато гладът победи страха от зарази и счупи решетките на домашната килия?

Социално-икономическият вирус тормози от десетилетия болшинството от останалите в страната хора, недръзнали да избягат зад граница. За него ваксина не бе открита.

Моментът, в който се намираме, задава тежкия въпрос: военно положение срещу бунта на гладните? Ще се стреля ли по месо?

Бърза или бавна смърт

„Ние оцеляваме от години на ръба. Живеем дотолкова, че да покриваме най-елементарните си нужди. Цените започнаха да растат с въвеждането на извънредното положение, а горивата падат. Когато те се вдигат, всичко скача. Но не и сега. Колко можем да издържим? Дереджето ни ни убива бавно. Колко много хора починаха зад граница. Млади, от работа. Ние тук пък разчитахме на тяхната помощ. Дали ще ни умори вирус за няколко дни или бавно ще си умираме с години, май вече е все тая“.

Тези тежки думи са на възрастен мъж в родопско село. Седнал е на пейка в близост до единствения хранителен магазин. На слънце. С една торбичка с хляб в нея. Мижавата му пенсия отива главно за лекарства. Вече знае, че не трябва да се събира и с наборите. Нова мярка срещу вируса. Това трябва да опази живота му. И той си тръгва към дома, защото към магазина се задава негов комшия. Тръгва си, понесъл торбичката с хляба и всички кахъри на битието върху плещите си…

24rodopi.com