Обречените баби и избягалите внучета или „Гласувай за нас! Ние ще те спасим!“

„Ами аз заминах, когато бях на 19 години. Така ме посъветваха родителите ми. „Тук нищо не става. Тук е загуба на време“. И аз тръгнах. 20 години по-късно съм у дома. За ваканцията. После пак заминавам. Виждам, че освен нови сгради, друго не се е променило. Нито хората, нито улиците, нито селата“.

Така казва един 39-годишен родопчанин. От малък град в региона. Нарадва се на спокойната почивка по освободените от повръщащи британци плажове по родното Черноморие, след това стегна пак багажа и отнесе цялото си семейство обратно в „другия“ свят. Не забрави, разбира се, да остави едни 1000 евро на родителите си на тръгване. Защото имат нужда. Защото винаги са имали нужда.

Необходимости в държавата с 13-годишен стаж в Европейския съюз. А иначе с 1300-годишна история.

Една баба рече…

„Тези пари няма да им избягат. Защо висят наборите пред пощите?“, пита една близо 80-годишна старица от Родопите. Поводът-бонусите от правителството от по 50 лева за всеки пенсионер. Както и опашките от рано сутринта за пенсии.

„Какво ще оправят едни 50 лева? Възможен подарък за внучето. Няколко хляба, кисели млека, месо в повече. Спестени за бъдещето? Но какво бъдеще? Нищо и половина. Къщата трябва да се стегне, ако не са деца и внуци-свършена работа. Едно време ние строяхме заводи, сега чакаме и спестяваме за един малък ремонт. И добре, че са хората в чужбина“, казва старицата.

Ежедневието й е просто-ставане около 5,30 сутринта. Първо животните, после градината и около 9 часа закуска за самата нея. Няма много време за себе си. Стопанството е по-важно. Добре, че и децата помагат. Когато са в България…

Едно внуче рече…

„Докога все ще се срамуваме, бе?“, пита едно внуче на една старица от Родопите. Кара мощна кола, настъпва газта с единствената мисъл по-рано да се прибере при семейството си, когато има възможност. През дупки след ремонти на ремонтите. Политика и партии не го интересуват. На лъжи са се наслушали родителите му, казва. Него не го блазнят трохите на…

„На шепа смешници. На измекярите, които ви ограбват тук. На всички, които влизат в партии и носят фланелки и шапки с лога и ликове на някакви „водачи“, дето ги изстискват. Изцеждат енергията им. Келепирджии, дето се хранят от тия будали, но ограбват нашите баби и дядовци, родителите ни. Как да ме стреснат тия смешници? „Гласувай за нас! Ние ще те спасим!“, викат. От какво да ме спасите, бе? Аз се спасих от вас още преди години, като избягах. С какво ще ме купите? Не можете да платите само четирите гуми на джипа ми, нещастници. Ако не са партиите сте живи умрели. На свободния пазар сте никои! Защото чеп за зеле не става от вас. Всякакви партийни слагачи и мижитурки, жалки сте. Дай ви само някой общински имот да гепите и далаверка докато си барате чатала. Жалки сте“, споделя с ярост родопчанинът.

Един внук на една „напазарувана“ баба с 50 лева.

Да обичаш на инат…

„Да обичаш на инат“. Един прекрасен български филм. За действителността и чувствата. В който да кажеш истината бе най-трудното нещо. Щото изправяше пред опасността от липсата на пари.

Толкова години по-късно сякаш положението е същото. Истината е най-изнасилваното нещо в страната. Премятано, смачквано, потъпквано. За сметка на лъжата, която се обича от болшинството. То иска да живее в лъжата на собственото си охолство. Докато бъде ограбвано с виденията за просперитет.

Жалко.

Да обичаш на инат-лъжата, корупцията, лайняното битие, житието на смачканяк, който шепа келепирджии смятат за негодяй. Да обичаш на инат властта, за която през ден се кълнеш, че не е самоцел.

Гнус.

Магистралите към нищото

Много тупане в гърди за тези пусти магистрали. Рязане на ленти-100-200-300, забравяме колко. Пък и кой ги брои. След тях започват нови ремонти. Защо? Щото качеството такова. Няма такива пътища, за които всяка сутрин по радиата предупреждават, че ограниченията са до 80 километра, в различни участъци, щото имали „вълнички“.

Няма такова чудо. Но такава корупция има. Защото дори децата вече знаят как и защо се разпределят европейски средства на „правилните фирми“, как се връщат проценти.

Магистрали, които водят към нищото.

„България се развива“

Да, така е. Развива се нашата страна. Но това не е защото нещо кой знае какво сме постигнали, а защото имаме пари от Европа. Въпросът е как се харчат те. Защо се насочват към „наши, ваши“, а после изцяло към „нас“.

Това е тревожното. Цялата „касичка“. Тя рефлектира пряко върху стандарта на живот. Няма чужди инвестиции. Има гурбетчийско евро. В един момент балонът „Евросубсидии“ ще се спука. И тогава ще лъсне цялата истина. Икономиката е била на хартия.

София и всички останали

Нови софиянци, с болшинство от роднините по провинцията, казват следното: Заплатите ни са с 500% по-високи от други райони на страната.

Затова ситият на гладния не вярва.

Тъй рече бабата

„Ние сме тук до последно. Ако дойдете вие, добре. Ако не, ще си умрем така или иначе.

Ние сме последните в планината“,           изрича една баба. Родена в царство, живяла в комунизъм, готова да си отиде в прехода.

Планината пази своите тайни

Планината пази своите тайни. А, най-голямата от тях е тази за оцеляването на хората в нея. Родопите са беден регион с богати, но душевно хора. И не съвсем. Бъдещето там винаги е в различни краски. Ивицата на далечния хоризонт мени всички нюанси на дъгата, а из баирите се налучква точния цвят при… предизборните вълнения. „Цветният вятър“ на промяната задухва две години след даден вот и пластовете започват своето пренареждане. След тютюна, чушките и картофите, най почвата е подходяща за всички видове политически култури. Същевременно регионът дава и гръбнака в земеделието и различните видове услуги в… надрастналите личните политически въжделения народи зад граница. Гурбет, партии, всеки стиска своя фиш в живота и се надява на печалба.

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com

На снимките:

-На избори

-В града е така

-След пазар с пак празна чанта