"Що биеш добитъка? - каза чичо Митуш на Аго, когато се върна. - Да удариш добитък, все едно е да удариш дете. То не знае, не разбира, ти го поучи. Защо ще го биеш? И то душа носи. Ако добитъците знаяха да говорят, те щяха да бъдат като нас. И по-добри дори. Как мислиш ти, те всичко разбират, само език нямат. И то е тежкото: удариш го - мълчи, боли го нещо - мълчи, налегнат го да го колят - мълчи. То тяхната мъка край няма..."
Цитат от разказа на гениалния ни писател Йордан Йовков "При своите си" от сборника с разкази "Ако можеха да говорят", публикуван една година преди смъртта на писателя през 1937 година.
Още
приживе заслужил всенародната любов с невероятния си хуманизъм и
търсенето
на красотата и доброто във всичко, и посмъртно признанието за него е
голямо. Десетки читалища и училища в страната
носят името на Йовков, както и един морски нос в Антарктика. Родната му къща в сливенското
село Жеравна и къщата му в Добрич са превърнати в музеи.
Превеждан
е на 37 езика, а турският професор по литература Сабри Смявушгил го номинира за Нобелова награда за
литература, нареждайки го между най-добрите майстори на разказа в световната
литература.
Голям
е интересът към творчеството на Йовков в Турция. Сборниците му от разкази
„Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“, „Ако можеха да говорят“,
"Песента на колелетата" и
романът „Чифликът край границата"
са преведени на турски език през втората половина на 60-те и 70-те години на
ХХ-ти век от турския библиограф, литературен критик и преводач на литературна
класика Мехмет Тюркер Аджароглу.
Роден
през 1915 година в Разград, той завършва началното и основното си образование в родния си град, а през 1930
година заминава за София и започва на работа във "Вестник на
Лудогорието" ( "Deliorman Gazetesi"). През следващата година с
помощта на посланика на Република Турция
в София Тевфик Кямил Коперлер заминава да учи в Турция и остава там до края на живота си. Издъхва на
101-годишна възраст в Истанбул.
Автор
на " Речник на турцизмите в българския език“, публикуван на турски през
2016 година, Мехмет Тюркер Аджароглу няколкократно е официален гост на
България.
Академик Николай Тодоров, директор на Института по Балканистика при БАН, поръчва на Аджароглу да подготви
библиография на преводите на турски
език, издадени в България и Турция за периода 1878–1978.
Той е сред няколкото турски интелектуалци, наградени през декември 1984 година с орден „13 века България”. Връчването на ордена на Аджароглу в българското консулство в Истанбул само два месеца след като за пръв път е присъден на цялото българско партийно и държавно ръководство (7 септември 1984 година), не може да се приеме за случайно. Защото през декември 1984 г. започва масовата смяна на имената на турците в Югоизточна България. През 1985 година Аджароглу връща ордена на българския консул в Истанбул Георги Любенов. В писмо до него той излага мотивите и протеста си срещу насилствената асимилация на турците в България и критикува неубедителните и смешни „исторически доказателства” за българския произход на турците, които се изтъкват от властите.
Ерхан АЛЕМДАР, специално за 24rodopi.com
24rodopi.com
Питайте тия, дето останаха в ДПС! Там са възродителите!
ОтговорИзтриванеВърнал ордена - върнал! В действителност, не е искал с получването му даси има сериозни проблеми с турските служби... А другото горе - за пред хората!!
ОтговорИзтриванеКолко възродители имаше от уж поетите и писателите огняновци орлиновци !Колкото до Йовков -80 те години по турското национално радио имаше прочит на неговите разкази с чудесен превод!
ОтговорИзтриванеПоет - философ с огромна култура, с изострена чувствителност, с по детски наивна и ранима душа и модерна мисъл и рефлективен – това, бих казал, бяха полюсите на напрегнатото магнитно поле, в което се раждаха тези стихове. Беше истински визионер, мечтател. Образният му език изглежда непредсказуемо причудлив и на човек му трябва малко време, за да достигне до глъбините на мисълта му, на светоусещането му, на големите му прозрения. И ако за лирическото стихотворение по принцип е характерна „локалността” (на чувствата, наблюденията, мислите, образите), то при Чикита дори поетическата миниатюра е „глобална” – подобно на капка вода, тя отразява в себе си и Небето, и Слънцето. Тези удивителни стихове, бих казал, са нещо повече от повече от поезия.
ИзтриванеДостойна постъпка!
ОтговорИзтриване