Започва се… Чудото на асфалта и водата или просто… избори!

Ако някой се двоуми да посочи какви са най-големите постижения на българската съвременност, то можем да изброим просто Топ репортажите по т.нар. „национални телевизии“ или пък прессъобщенията на партиите. Замечтан из миналото човек би посочил-чушкопекът! С възторг, захлас, препълнени със сълзи очи по младостта си. Но не! Нищо подобно. Много сме напреднали от тогава.

Асфалт и вода. Това са ключовите думи. Кой каквото и да ви говори за ваксини, вируси и тем подобни милиони, милиарди,  не, не са това.

Пътища и водоснабдяване. И тяхната липса, въпреки огромните суми за тях.

Живеем в чудото на собствената си нищета.

И май няма излизане.

 

Как си тръгнаха 130 000 души

 

Пътища, водоснабдяване, канализация, доверие, изграждане, надграждане. С тази лексика преминава всяка предизборна кампания в Родопите, а и в цялата страна. С неизменното „да направим града/селото по-добро място за живеене, за да не си тръгват младите хора“. Така беше и на предходната кампания, на по-предишната, така си минаха едни 30 години. Три десетилетия, след които трябва да се наваксва, безвъзвратно загубени в най-елементарните им постаменти за съграждане. Едно поколение, което си тръгна и създаде друго поколение далеч от местата, които все още ги превръщат в „по-добро място за живеене“. Над 130 000 души напуснаха най-прекрасната планина в Европа. По груби сметки. Те не „доживяха“ политиката на „асфалта и водата“, в голяма степен все още неосъществена и до техния дом. Срам! За Родината, част от най-големия икономически конгломерат в света.

 

Защо безработицата намалява?

 

Преди десет-петнадесет години бяхме в челните места по безработица. Трудно за работа, трябват връзки, казваха родопчани. Партийни велможи пък пъчеха гърди като римски императори, че ще „уредят този и онзи“ срещу… подкрепа, разбира се.

Това бе дереджето преди и в началото на влизането ни в Евросъюза. Сега е друго. Постоянни хвалби как безработицата намалявала. Има дори недостиг на бачкатори. Отчита се като позитив за водената политика. Да бе! Ама истината е съвсем друга. Офертите за работа „висят на пирон“ в бюрата по труда защото просто хората ги няма. Те си събраха парцалите и тръгнаха през отворените порти на Европа. Затова няма безработица, затова и липсват кадри. Разликата в заплатите е пропаст, в която отива всяка хвалба. Тя дори звучи нагло. Икономически ръст? Къде, кога? Огромен процент от населението са работещи бедни. София не е България, колкото и трудно да го разбират хората с жълти павета в главите вместо мозъци. Няма хора-няма безработица.

 

„Ако бях политик…“

 

Повече детски градини, заводи, наказания за вандалите, високи заплати.

Това би сторил един обикновен родопчанин, ако стане политик. Извадка от въпроси, зададени на улицата. Към много хора. Но не „обработени“ от платени -олози.

Попитани са на улицата, в града, в който живеят и за който милеят. Те никога няма да станат кметове, депутати,  и през ума им няма да мине да се кандидатират. Да отидат и да се молят на партии. Защо, това би било сладко? Просто няма да го направят. Но те виждат всичко и оценят всичко, нищо, че ги смятат просто за бюлетини. Поне ги броят като такива.

 

Трудна работа

 

Страшно трудна работа чака кандидат-политиците, особено тези за пореден мандат на „яслата“. Много неща трябва да обясняват. Пък и, може би, онлайн, заради пандемията.

Елементарен въпрос: как ще ни спасиш, след като от 31 години подобни ни спасяват?

Какво отговаря кандидатът?

Естествено започва с цифрите и завършва с тях. Толкова-това, толкова-онова.

А животът не се е променил. Един поглед е достатъчен.

Два свята. Две гледни точки. Състояния на пълнота и празнота от два различни вида търбуси.

 

Комшийката

 

„Комшийката ми е яростна на тема „Партии“. Играе хоро с едните, слави в социалните мрежи другите, разчита на работа от третите. И ме гледа на кръв като ме срещне.

Аз съм без работа заради пляскането й от балкона. Нямам пари да дам на детето за училище. Защото-„пазим народа“. Мога да си вържа на лицето вместо маска единствено стария си чорап, защото 3 лева за предпазно средство нямам. Аз съм „хейтър“ според нея. Според мен съм реалист. Очукан от политика. Пък тя нека друса гърди в танци с властта“.

Мнение на един възгордял се. Един дето не ще да прави ихтибари на чиновници. Дето не ще партийна книжка. Но ще бъде ухажван.

 

Държавата на бедните

 

21 на сто от населението на България е на възраст над 65 години. 34 процента от тези хора са в риск от бедност. Една трета от парите им отиват за хляб, други хранителни продукти и безалкохолни напитки. Последните данни за Родината.

Умопомрачаващи цифри. 

 

Много е късно…

 

Много е късно, наистина. Тепърва трябва да наваксваме, защото досега спяхме или крадяхме, а? Едно поколение избяга, което вече е създало друго поколение, което пък и хабер си няма за тази територия, наречена Родина. Няма как да я припознае. Знаете ли що за престъпление е това? Най-голямото възможно. За него невинни няма.

Присъдата обаче ще издават тези, които останаха.

Сметката? Всеки да си я прави сам за себе си…

 

Виа Долороса

 

Възрастният човек се движи бавно по новия асфалт. Почуква с бастунчето, докато другата му ръка стиска пазарска чанта, от едновремешните. И той самият е от друга епоха. От онази, в която чудото на асфалта също бе събитие, но не чак толкова окряквано. Върви към съседното населено място в Родопите. За да си напазари от местното магазинче с парите, които е изработил в отминалата епоха, но които едва стигат в настоящата.

Край него профучават автомобили. Западни, втора ръка, но лъскави, движещи се с голяма скорост по новия асфалт.

Отбивката е съвсем близо и ще бъде в безопасност. Само след няколко десетки метра свива по очукания път към съседното село, където е все още работещият магазин. До него асфалтът не е стигнал. „Берекет версин“, му викат в хоремага местните. Колкото-толкова…

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com

На снимките:

-Вода

-Ремонти…

-… водят до това