Неугасналата надежда изпод бурените

Прокарваш ръка по грапавите камъни. На места се ронят, с въздишка. Треви и мъх между тях. Напомнят набразденото лице на женицата от баира. Превита, носеща сено на гръб. За животните, останали й единствена утеха.

Къщите са като лицата на хората. И следват неумолимия път на времето. Съсухрят се и грохват. Стоновете им са едва доловими. Вятърът въздиша вместо тях. Докато се блъска в кожа и камъни, в опит да помилва за последно.

Дланта усеща миналото. Движи се по стената на поредната изоставена къща. Градена преди сто години. Изоставена, немощна, потъваща в забравата.

В селото единствено вятърът композира мелодии. Но ги отнася със себе си, далеч, стеле ги по баирите. Накланя върховете на дърветата, събаря по някоя и друга стара керемида.

Симфония на тишината. Която се превръща в господар на планината.

Села в бурени, но с още неугаснала надежда…

Четете по-късно темата на 24rodopi.com:

Все пак има надежда за селата

„Ваксината“ – работа, носталгия и ще върнем хората

24rodopi.com