Зовът на природата

Няколко дни, появилата се незнайно откъде кукувица, обикаляше гората и търсеше подходящо гнездо, за да снесе яйцето си. Майчиният й инстинкт бе дотолкова притъпен, че тя не знаеше какво е да се излюпят голите пиленца, да ги прикотка и гушне, да ги усети под себе си, да им носи мушички, скакалци и други насекоми, да им се радва и да ги гледа как нарастват и укрепват. Природата бе направила така, че кукувицата само получаваше, но и не отдаваше нежност  и грижи.

Задължението й се изчерпваше с хитрия трик да постави яйцето си в чуждо гнездо и безгрижно и бързо да се отдалечи без повече да се интересува за съдбата на отрочето си.

Най-сетне натрапницата успя да издебне една авлига, която излетя от гнездото си. Нямаше го и партньорът й. Без да се бави тя се мушна в чуждия дом, избута с човката си едно от петте яйца и бързо снесе своето, което бе моделирала така, че външно да не се различава от другите и отлетя.

След като се накълва до насита и се изкъпа в близкото поточе, женската авлига, освежена и доволна, хвръкна обратно към уютното си гнездо, което в продължение на цяла седмица с много упоритост и търпение бяха изграждали заедно с избраника си. Кацна на съседно дърво, за да се убеди, че всичко наоколо е наред и след като не забеляза нищо обезпокоително, подхвръкна към жилището си и се намести внимателно върху белезникавите яйца, изпъстрени с кафяви петънца.

Усети някакво неудобство, погледна отново яйцата и след като и се стори, че едно от тях по някакви причина се бе изместило малко в страни, внимателно го придърпа и намести със синьото си краче и отново ги покри. Нейно бе задължението търпеливо да загрява яйчицата, докато се появят рожбите им. Мъжкият „чичопей” щеше да и помага по-късно при изхранването на пиленцата. Сега охраняваше семейното жилище и и носеше храна и водичка в човката си.

След две седмици грижовната майка усети приятно шаване под себе си. Инстинктът и подсказваше какво се случва, но също така тя знаеше, че не трябва да се бърза. Изчака търпеливо повече от час и едва тогава внимателно се раздвижи и измести. Цялото и същество се изпълни с радостно вълнение. Няколко, широко отворени жълти човчици и розови езичета се бяха насочили умолително към нея.

Мама авлига най-напред избута от гнездото черупките от яйцата, почисти ги грижливо и чак тогава се устреми към близката  поляна. Скоро се върна с пълна човка. Голищарчетата я посрещнаха с възбудено писукане и запротягаха тънките си голи шийки. Очичките им все още бяха затворени. Едно от новоизлюпените, подпирайки се на крилцата си, прегази останалите и лакомо изгълта донесената храна.

Това се повтаряше при всяко ново пристигане на двамата  родители. Родните им голищарчета, значително по-дребни и по-слаби от сестричката си, много рядко успяваха да се вредят.

В следващите дни силите им започнаха да ги напускат.

Малкото кукувиче растеше неудържимо и за да няма съперници при храненето, инстинктът му подсказа, че трябва да се отърве от останалите гладници. Започна да ги кълве безмилостно по главите и да се опитва да ги избута от гнездото. Скоро това му се отдаде. Малките пиленца едно по едно тупкаха на земята от високото близо петнадесет метра дърво и зашеметени от болка и страх притихнаха.

Сега всичката храна, която неуморимите му осиновители донасяха, попадаше в ненаситното коремче на кукувичето. То бе дотолкова заякнало, че вече разгъваше и раздвижваше крилцата си по които се бе появило и първото оперение.

Авлигите почувстваха, че нещо не е в ред, гледаха учудено в гнездото и не можеха да проумеят защо в него има само едно пиленце, което на всичко отгоре не беше жълто като тях, а бе сиво, тъмно. Не можеха също така да разберат защо рожбата им е толкова едра. Но те не бяха в състояние нищо да променят. Все така всеотдайно събираха гъсеници, насекоми, паяци и буболечки, които лакомата им „рожба” поглъщаше.

След две седмици, кукувичето бе вече толкова нараснало, че бе дори по-едро от „приемните” си родители. То се бе превърнало в млада, здрава и напълно развита кукувица. Често размахваше укрепналите си криле, тренираше усилено мускулите си и когато почувства, че е напълно готова, подскочи и хвръкна, отлетя.

Виждайки празното гнездо, двете авлиги, сметнаха, че са изпълнили родителския си дълг и също отлетяха. Нямаше какво повече да правят тук. Чак следващата година отново  щяха да се завърнат, да потегнат и подредят гнездото с коренчета, листа, мъх и изсъхнали тревички.

Младата кукувица, в началото на септември, заедно с хиляди свои посестрими, отлетя към бреговете на Африка. Щеше да се върне следващата пролет, но не в родното си гнездо. Щеше да издебне някоя червеношийка, ливадна бъбрица, сивогушка или авлига и щеше да предаде на някоя от тях грижите за потомството си.

Всичко бе въпрос на хилядолетни инстинкти и непоклатима природна подредба.

Страхил АЛЕКСИЕВ

Снимка: pixabay.com

24rodopi.com