Не/стандартните 24: В този живот сърца с калкулатор не се смятат, по-възрастните го знаят

Гледах сутринта извора на ентусиазъм бликащ от пресконференцията на Кирил Петков и Асен Василев и ми стана мъчно. За мен си. Щото аз все още вярвам на Айнщайн, че всичко имащо маса, има еквивалентно количество енергия и обратно, макар и след резултата от протестите да си мисля, че доста често таз толкова дългоочаквана енергията, да идва под формата на пръдня. И нямам предвид г-жа Беновска, която ми е приятелка и си е everything ОК, най-малкото щото присъствието й на подобен фешън ивент, работи единствено за Петков и Василев.

Ама, така е. Така е, щото промяната продължава. Доколкото помня за мен тя започна още през есента на 89 година, като очевадно продължава и до днес. Каза ми първо “привет” с виртуални руски танкове на площада, за да продължи 30 години по-късно, с “hello” и виртуални американски самолети в главата на Борисов. Направо си живея като в iCloud, толкова тъпо – електронно, ми е вече всичко. Не стига това, а и през цялото време на политическата сцена у нас се редуват, ту Милко Балев, ту Валери Симеонов, ту Милко Балев, ту Валери Симеонов. Не хора, а метални роботи! Японска работа. От българско село.

По тоя повод се сещам, как оня ден един интелектуален тръст ме повози за кратко в Мерцедеса си и ми вика: “не дърпай вратата, с вакуум е!”, а аз си мисля, чудесно, а мозъкът ти?

Но, по принцип, винаги е хубаво, когато промяната продължава. Най-малкото, защото дори пръднята има срок на годност.

И тук се сещам за Моъм:

“С течение на годините ще разберете, че първото условие, за да бъде този свят едно поносимо място за живеене, е да признаете неизбежния егоизъм на хората. Вие искате от хората себеотрицание – това е нелепо. Значи вие искате те да жертват желанията си заради вашите. Откъде накъде? След като се примирите с мисълта, че на този свят всеки живее за себе си, ще станете по-малко взискателни към себеподобните си. Те няма да ви разочароват и вие ще гледате на тях с повече снизхождение и обич.”

Щото, вижте, аз, например, съм много лесен гласоподавател – бих подкрепил всеки, който е готов да вкара чекмеджето в килия, а килията зад ограда.

Такива обаче, оказва се, няма. По тази линия – вярвам само на Васил Божков. Там прошка няма да има. В същото време обаче, очевадно Божков не е решение.

Що се отнася до Слави, за разлика от хиляди други, аз никога не съм вярвал на листвани на борсата фокусници – там си е чалга пазар from the beginning, както би казал некой ъпгрейднат американски българин.

В същото време обаче бих подкрепил със скромния си глас Румен Радев, но само ако разкара от екипа си лицето Копринков. Щото докато тоя алчен селски кмет е там – мен ме няма у целата схема. Аман от горски лиги в градска среда.

Но да се върна на темата. На Кирил Петков и Асен Василев ще повярвам, едва когато спрат да обясняват вселенското благоденствие, единствено и само с пари. Щото не става дума за пари. Хората на площада не бяха там заради пари. А за по-важни неща, като справедливост, надежда, свобода…Щото и петорно да ми качиш брутния вътрешен продукт, душко, докато се кланяш на Потомак ривър, българинът нито по-здрав, нито по-успешен, нито по-щастлив ще стане. Щото въобще в този живот сърца с калкулатор не се смятат. По-възрастните го знаят, нахилените дами зад вас, едва ли.

За останалите политически обекти няма какво повече да кажа, освен старото – жалка картинка от НЛО-та, кацнали за малко, колкото да си заредят с гориво портфейла. БСП бяха единствените адекватни през последните 4 месеца. И това е факт, колкото и да не го признава госпожа Плевнелиева.

Та, накратко, искам да кажа, че от незнание или от къса памет, някои хора забравиха от къде тръгнахме, не те, а ние. Превърнаха скъпоструваща енергия в обикновена пръдня и се опитаха да ни принудят да ги обичаме. Всичките. И ние, понеже вече сме възрастни, ги обичаме. Тихо. Снизходително. Дори вече не презрително.

Васил Петев, журналист, един от най-добрите публицисти у нас

Снимка: pixabay.com

24rodopi.com